0
1824

Защо ни се дава страданието?

Интервю с режисьорката на филма „Прошка“, която разказва историята на своя баща, осъден на смърт от комунистическия режим.

Документалният филм „Прошка“ (режисьор Ваня Жекова, сценаристи – Ваня Жекова и Стефан Чернев) разказва историята на Жеко Стоянов, обвинен по време на комунистическия режим за възстановяване на опозицията и осъден на смърт. Още като ученик той е привикван многократно в милицията, после е изтезаван в затвора, а съпругата и детето му са подложени на непрестанен психически тормоз. При политическата амнистия през 1964 г. Жеко е помилван. Десетилетия по-късно, дъщеря му Ваня Жекова като член на Комисията по досиетата се натъква на името на баща си. И гласува за обявяването на принадлежността му към бившите тайни служби.

Вашият филм „Прошка“ е завръщане към бащата със средствата на документалното кино. Как възникна идеята да осмислите и изследвате миналото, своето минало и това на вашето семейство, чрез кинокамерата?

Винаги съм се обръщала към баща ми със смесени чувства. Още от дете ми беше внушено, че той е лош герой, а в себе си знаех, че не е така. Когато дойде 1989 г., нещата се преобърнаха и тогава го приех като истински герой. Но ето че дойде съвсем друго време – 2012 г., и се оказа, че отново е лошият. Връзката дъщеря – баща при нас е била много силна и много особена, както и при други дъщери навярно. Предложението да направя този филм дойде от друг човек, филмов критик. Когато реших баща ми да е централен персонаж, някак си ми олекна: е, да, това е, което искам; защо не съм била достатъчно смела да го направя досега?!

И започнах. До неговата фигура естествено се появи тази на майка ми и ги поставих един до друг, така, както децата носят родителите в себе си. Бях наснимала доста разговори с хора от техния кръг, но впоследствие отпаднаха и останаха само майка и татко. Видях и себе си до тях – от дете до днес, все активен участник в семейната история. Накрая „затворих“ разказа с наследниците, защото влиянието върху следващите поколения е видимо.

Как ви промени самата вас този филм? В него има много трудни сцени за една дъщеря, включително и това, че с вашия подпис като член на Комисията по досиетата баща ви беше оповестен като информатор на ДС.

С най-голямо желание започнах работа в Комисията. Исках точно това да правя, да изследвам съдбите на хората по време на комунизма. И сега смятам, че съм на точното място. В началото на мандата бях с черно-бели представи кои са добри и кои лоши – жертвите винаги са добри, изпълнителите – лоши. По подразбиране. Сега погледът ми е друг, получих урок по непредубеденост. Всяко досие, всеки файл изсква специално внимание. Да виждаш съдбата вътре и да не си доверчив докрай. Този огромен архив – над 13 км, е сериозно четиво за изследователите, историците. Няма черно-бяло, има много пластове. Затова сега не допускам в себе си оценки и квалификации. Филмът е ценен с това, че среща архивите с живите участници в събитията и търси истината.

Докато четохте досието на баща ви, имахте ли усещането, че мръсни ръце са пипали в живота на вашето семейство?

Точно това усещане остава. За ровене и злоупотреба. Разхождам се дълго, за да смеля погълнатото. И досега не успявам…

Година преди да стана член на Комисията, през лятото на 2011 г., отново изчетох подробно досието на баща ми. Разполагаме с копия от документите му отдавна, още от архива на МВР. Отворихме публично папките му пред студентите в НБУ преди повече от десет години, така че  съм запозната. Въпреки това се разстроих, докато четох за пореден път. Интимни подробности, които – на колкото и години да е – детето не бива да научава; има тайни, които е добре да си останат тайни.

В семейството ви говореше ли се за това, което баща ви е преживял?

Мълчанието е било част от цялата картина, но не е било абсолютно. Знаех, че баща ми се е бунтувал срещу властта и е заплатил висока цена. Още като ученичка съм чувала, че той е бил „там“ – в затвора. Виждала съм и документи. Дядо ми – неговият баща, също е бил по затворите, преди тях – в лагера Белене. Когато дядо излезе последно от Бургаския затвор, ходеше да чука камъни на селската кариера, нямаше къде да работи. Непрекъснато сменяхме квартири и адреси, населени места. Не ни разрешаваха да се задържим на едно територия, да създадем приятелства и да имаме спокойствие. Принуждаваха ни да напуснем. Сменили сме над двадесет квартири. През лятото на 1989 г. започна оживление, събирахме се приятели, слушахме радио „Свободна Европа“, говорехме. Тогава получих покана да отида заедно с други българи в Париж за младежка среща по повод 200 години от Великата френската революция. Поканата дойде от наши емигранти, земеделци. Не бях в общия списък на одобрените от ДКМС[1]. Това разгневи местните величия и не ми разрешиха да пътувам. И заради произхода ми, разбира се. Написах обръщение до радио „Свободна Европа“, което Румяна Узунова прочете, тъй като заглушаваха честотите и моят глас не се чуваше. Синът на Марко Ганчев също беше поканен и писателят направи изявление по радиото от името на сина си. И дъщерята на Блага Димитрова беше сред поканените. Обадихме й се с цел да се обединим за общо писмо, но тя не се съгласи и го написах от мое име.

Как стана? Посетих семейна приятелка и по служебния й телефон по късна доба прочетох обръщението към младежите на срещата във френската столица. Бях много развълнувана, усетих какво е да си в забраненото. Когато се прибрах – баща ми беше в течение на конспирацията, майка – не – стояхме на терасата и той ми каза: „Трябва да си подготвена, всеки момент могат да дойдат и да те задържат“. Едва ли съм си давала сметка за опасността… Отнасяше се за липсата на свобода в България.

И постепенно се отпушиха скриваните спомени. Заговори се с пълна сила. А и вятърът на промените задуха.

Любовта, която издържа на изпитанията, – това е сякаш неочакваният момент във вашия филм.

Доста мислих… и се питах какъв е смисълът на страданието, защо ни се дава. Филмите на тази тема, които съм правила са два – за горянското движение в Сливенския край и „Катарзис“, за земеделците, които са пострадали. Казвах си: много хора са били подложени на изтезания, да. Какво е положителното в страданието? То би имало смисъл, ако носи дълбочина и ако помага да опознаем повече себе си и хората, с които страдаме. Да вникнем в човешкото, да се оголим до предел. И тогава видях светлината на филма, мека и жълта. Разбрах защо го правя. В процеса на създаването на филма открих колко много обич свързва моите родители.

Какво бихте искали да говори вашият филм на поколенията, родени след 1989 г., за които това е неясна история?

Искам да ги докосне житейската история. Любовта, сплотеността. Да ги накара да си задават въпроси: къде са били по това време моите родители; как бих се чувствал на мястото на героя; на каква жертва съм готов и в името на какво; дoкъде може човек да стигне, когато е заплашен животът му.

Да разберат, че силата е в това хората да бъдат заедно, преминавайки през трудности.

Как публиката възприема филма?

Имаше хора, дошли да гледат филма с порасналите си деца, някои вече студенти. Задаваха много въпроси. Бяха провокирани. Исках да разкажа историята по най-простичкия и човешки начин и мисля, че се получи. Бих искала да се обърна към миналото с отношение на приемане и разбиране, което не е никак лесно. Много по-лесно е, ако някой те е наранявал системно, да живееш с обвинения, с гняв, с обида и с чувство на непълноценност.

Защо нарекохте филма си „Прошка“? Това заглавие носи много значения.

Първоначалното заглавие беше „Мама и татко“. Достатъчно интимно, така тръгнах към темата. Неслучайно избрах да работя със Стефан Чернев,  млад творец с добър опит в киното. Неговата гледна точка ми беше много важна и необходима, вслушвах се в мнението му и правех промени в моите текстове. Или например къде да изрежем от интервютата с мама и татко. Ревнива съм към тях, защото са изречени на един дъх… Но той беше безкомпромисен: „Това е излишно, това се подразбира“. Накрая дойде и заглавието. Бях написала няколко варианта. Един от тях беше „Прошката“. Стоеше си оставено настрана. Един ден Стефан ми се обади и каза: „Какво ще кажеш за „Прошка“? „Това е“, рекох. Усетих го физически. Все някой друг формулира моите „инсайти“. Значи сме в единомислие.

Прошката се случва на различни нива и всеки сам преценява за себе си какво му е важно в момента. Нуждая се от тази прошка. Много неща не мога да си простя. Мисля, че съм жестока към себе си понякога. Да простя на съдбата искам, да простя на моите родители, че са избрали тази съдба. Че са избрали мен за дете. Години съм била непримирима към случилото се и съм се терзаела не е ли могло по друг начин. Защо баща ми, след като е видял съдбата на баща си, е тръгнал по същия път, с глава в стената? Защо е пренебрегнал мен и майка ми, за да избере нещо по-голямо от нас. Кое е то? Съдят го през 1961 г., когато страшните събития по време на колективизацията през 50-те години са отшумели. А той тръгва да променя света с идеологическа вяра, да проповядва земеделската идеология, забранена със закон… Това внасяше хаос в душата ми – да го обичам и уважавам, че ни е изоставил. Същевременно харесвам тази негова борбеност и нестихващия му оптимизъм. Те са го запазили до днес. Все ще ме окуражи, ще ми даде вяра да вървя напред.

В обществен план мислите ли, че може да има прошка без разкаяние?

На съзнателно ниво – не. Но хората, замесени в тази амалгама от доноси, клевети, хули, шпионаж и предателство, сигурно сънуват и преживяват своето разкаяние и желание за опрощение. Срещала съм се със състрадание от страна на жертвите към палачите, в обратна посока не съм чувала за разкаяние.

Прошката като синоним на милост възбуди въпроси: „Защо прошка? Каква прошка?“ Колко време ще стоим в това замръзнало положение на очакване да ни бъде поискано извинение? За да има вътрешно изцеление, е нужно да се обърнем към себе си и да си помогнем, като променим отношението си към преживяното. Иначе то ще ни руши и в бъдеще. Като не прощаваме и обвиняваме, ние даваме повече мощ и сила на причинителите, те ни владеят. Ако искаме транформация, нека пуснем това минало, нека пуснем нагласата да сме жертви. Ние всички сме едно и живеем заедно в тази красива страна, имаме еднакви ценности: всеки иска да обича и да бъде обичан; да бъде щастлив; да бъде уважаван; всеки иска просперитет. Това е общото помежду ни. Остава да решим как да живеем – в омраза или в сближаване. Ще седнем ли едни срещу други? Кога ще узреем за това?

А баща ви как прие филма?

Той е рицар, борец за висша справедливост. Иска да излезе пред всички и да обяснява какво и как се е случило. Казах му: „Татко, няма кой да ти даде достатъчно ефирно време“. Всъщност бях започнала да снимам филма четири месеца преди обявяването му за информатор на ДС. Убедих го, че е необходимо да се намери подходяща форма, за да може разказът му да стигне до хората. Така че успяхме да заснемем този епизод от живота му. Неотдавна представихме филма пред студенти в НБУ, той дойде в университета и отговаряше на въпросите на студентите, преподавателите и гостите. Хората се интересуват от тази тема. Казусът не е еднопластов. Баща ми държи да се знае, да се дискутира. Да се разсее внушението, че няма разлика между доброволните доносници и репресираните, които са били принуждавани.

Това навярно ще е най-личният ви филм, по-личен човек трудно може да си представи? Имате ли следващ проект, над който работите вече?

Този филм се роди без намерение да бъде показан пред публика. Когато гласувах срещу баща ми, се чудех как да му го съобщя. Очаквах сблъсък. Случи се нещо непредвидимо, много силно и истинско. За първи път му казах, че го обичам. След повече от петдесет години. Никой в моето семейство не се е обръщал към другия с думите: „Обичам те“. Къде ти в онези години татко да е бил прегръщан и целуван от родителите си. Те едва са оцелявали. Всичко е било конфискувано, дядо – в неизвестност. Как тогава да бъде нежен с нас, децата. В последните години се учим да се приближаваме физически един към друг. Моята дъщеря ме прегръща често. Затова включих във филма този момент, който отключи енергията между мен и баща ми. Разбрах какво означава „Всяко зло за добро“. Понякога тежките моменти ни карат да направим най-големите си крачки.

Ще ми се да си дам пауза, да се наместят следващите ми идеи. Няколко проекта са в процес. Не знам към кой от тях ще тръгна. Дали ще е отново миналото, или коренно различна посока. Необятна тема е историята, мога да продължа още няколко животи. Да бъркам в този кладенец. Ще ми се да го изгреба. Да кажа: „Нямам повече от това“. Да следвам водата на живота. Бих искала да мога да чуя вътрешния си глас Какво ново искам да правя. Да засадя орехова градина, да се радвам, да бъда своеволна, да отприщя собствените си дадености.

Имам в архива си две ценни интервюта с двама архимандрити – отец Гаврил Беловеждов и проф. Георги Елдъров. Времето на репресиите ги заварва на различни места по света – България и Италия. За съжаление и двамата са покойници. Проектът е за процеса срещу католическите свещеници през 1952 г.

Ваня Жекова е писател, сценарист и режисьор. Автор е на документалния филм „Горяните (Бунтът в Сливенско)“, 1998 г., сценарист и продуцент е на „Катарзис“, 2000 г. През 2012 г. издателство „Сиела“ публикува книгата й „Откровено за Айфеловата кула“. В момента е член на Комисията по досиетата. Досега филмът „Прошка“ е получил следните признания: LA Cinema Festival of Hollywood (Winter) – Best Short Documentary, ARFF Berlin – Globe Award, International Monthly Film Festival (Copenhagen) – Finalist, LA Cinefest – Semi-Finalist, Salair International Independent Film Festival (Altaisky krai) – Semi-Finalist, MFF UK – Official Selection.

Интервюто взеха Тони Николов и Людмила Димова.

[1] ДКМС – Димитровски комунистически младежки съюз, комунистическата младежка организация в България от 1946 до 1990. Б.р.