0
778

Защо пиша

wiesel1

В памет на големия свидетел на Холокоста и Нобелов лауреат за мир (1986). Ели Визел си отиде от този свят на 2 юли 2016 г.

Защо пиша? Може би, за да не полудея. Или напротив – за да докосна дъното на лудостта.

Подобно на Самюъл Бекет, оцелелият се изразява „по причина на отчаянието”; той пише, защото не може да постъпи другояче. Неговите знания и опит го изолират; той не може да ги сподели с другиго.

Говорейки за участта на оцелелия, големият еврейски поет и мислител Аарон Цейтлин се обръща към напусналите го: неговият баща е мъртъв, брат му е мъртъв, приятелите му са мъртви. „Изоставихте ме, казва той. Вие сте заедно; без мен. Но аз съм тук. Сам. И правя думи”.

Е, подобно на него и аз правя думи. Със свито сърце. Думите ме отделят от мен самия. Те означават отсъствие. И липси.

Сигурно има по-лесен занаят, а със сигурност и по-приятен. Но за оцелелия писането не е занаят, а задължение; дълг. „Това е чест, казваше Камю. Влязох в литературата от обожание”. Други ще рекат: заради гняв или любов. Що се отнася до мен, по-скоро ще кажа: заради мълчанието.

Тъкмо търсейки мълчанието и дълбаейки в него, започнах да откривам заплахите и мощта на словото.

Трябва ли да припомням, че не съм искал да създавам творчество на философ или теолог? Единствено ролята на свидетеля ме привличаше. Вярвах, че след като съм оцелял случайно, трябва да придам смисъл на оцеляването си, да оправдая всеки от миговете си. Знаех, че трябва да разказвам. Да не предадеш опит, означава да го предадеш, ни учи еврейската традиция. Но как трябваше да постъпя? Когато Израил е в изгнание и словото е в изгнание, се казва в книга „Зохар”. Словото напуска смисъла, който е трябвало да покрие; невъзможно е да ги сближим. Безвъзвратно несъвпадение и изместване. И това не е никога по-вярно, отколкото в навечерието на вихрушката. Всички ние знаем, че никога, никога не ще изкажем онова, което трябва да се изрече, че никога не ще предадем със съответстващите и умопостижими думи нашия опит за абсолютната лудост. Ходенето в пламналата нощ, мълчанието преди и по време на подбора на хората, монотонната молитва на обречените, „кадишът” на умиращите, страхът и гладът на болните, скръбта и срамът, обезумелите очи: никога не ще съумея да обговоря това. Думите ми се струват изхабени, глупави, неадекватни, гримирани, анемични; а аз искам те да пламтят. Къде да намеря непознат речник, някакъв първоезик? Езикът на нощта не е човешки, а животински: сподавени викове, ръмжене, глух ропот, диви вопли, удари с палка… Брутален тип, който удря, и тяло, което се свлича; офицер, който вдига ръка, и общност, която поема към общата яма; войник, който помръдва с рамо, и хиляди семейства, които се разлетяват, за да се съберат едва в смъртта: ето концентрационният език. Той отрича другите, подменяйки ги. Не толкова връзка, колкото стена. Можем ли да я преминем? Да помогнем на читателя да я премине? Знаех, че отговорът е „не”, но и знаех, че „не”-то трябва да се превърне в „да”. Такова е желанието, заветът на мъртвите: за да се разчупи обвивката около черната истина, тя трябва да бъде назована. Необходимо е хората да я погледнат.

Забравата: безмерна, болезнена обзетост на всички обитатели на прокълнатия свят. Врагът залагаше на забравата и неверието. Как да провалим плановете му? Ако паметта се изпразни от субстанцията си, какво ще се съхрани от спастреното по пътя?

„Спомняй си”: това е, което бащата казваше на своя син, а той на приятеля си. „Събирай имена. Лица. Сълзи. Ако, по чудо, се измъкнеш оттук, задачата ти е да разкриеш всичко, нищо да не пропуснеш, нищо да не забравиш.” Ето в какво всеки от нас се закле: „Ако, по чудо, оцелея, ще посветя живота си, за да свидетелствам вместо онези, чиято сянка завинаги ще тегне над моята.”

Ето защо аз пиша едни, а не други неща: за да не лъжа.

Случва се, разбира се, оцелелият да изпитва съмнения, да отстъпва пред слабостта и уюта. Той чува глас, който му казва повече да не оплаква миналото: „И аз искам да възпея любовта, да вкуся от опиянението й; аз също искам да се порадвам на слънцето и пукването на зората; аз искам да викам и да продължавам да викам, още по-силно: чуйте ме, най-сетне ме чуйте, и аз съм способен на победа, чувате ли? Открит съм за смеха и радостта! Искам да вървя с високо вдигната глава, с открито лице, без да гледам надолу в праха, към хоризонта, без да трябва да преправям фактите, за да се скрие трагичната грозота! За един слепороден, Бог също е сляп, но погледнете ме: аз виждам, не съм сляп!”

Оцелелият има желание да вика, но викът се превръща в шепот. Става дума за избор: трябва да останеш верен. Това е голяма дума, съзнавам го добре. И все пак си служа с нея, какво да правя. Докато пиша онова, което пиша, вече мога да си позволя да не си играя с думите. И ако казвам, че писателят в мен се подчинява на дълга на верността,  това е вярно. Ето чувството, което оживотворява оцелелите: те не дължат нищо никому, но дължат всичко на мъртвите.

Дължа им моите корени и моята памет. Дължа им да предам историята на тяхното изчезване, дори тя да смущава и да предизвиква болка. Ако не го сторя, би трябвало да ги предам, значи да предам себе си. И тъй като съм неспособен да предам техния вик в моя, аз само ги съзерцавам. Докато пиша, виждам тях.

Пишейки, аз ги питам, както питам себе си. Мисля, че вече съм го казвал: пиша, за да разбера, както и за да разбера себе си. Ще успея ли да го сторя някой ден? Каквато и да е отправната точка, пак стигаме в мрака. Бог? Той остава в мрака. Човекът: източникът на мрака. Хихикането на убийците, сълзите на жертвите, безразличието на зрителите, съучастничеството на едни, благосклонността на други, ролята на небето във всичко това: не разбирам. Един милион избити деца: никога не ще го разбера.

Еврейските деца: те изпълват писанията ми. Виждам ги и винаги ще ги виждам. Преследвани. Унизени. Сгърбени като старците наоколо, опитващи се безуспешно да ги защитят. Тези деца са жадни – няма кой да им даде да пият. Тези деца са гладни  – никой не им дава парче хляб. Те се страхуват  – няма кой да ги утеши.

Те вървят по средата на пътя, като скитници; събират се на гарата; и никога повече няма да се върнат. В пломбирани вагони, без въздух и храна, те пътуват към един друг свят; отгатват го, те вече го знаят; и мълчат. С изострените си сетива те чуват вятъра и зова на смъртта отдалеч.

Всички тези деца, всички тези старци, аз ги виждам и не преставам да ги виждам, те ме обитават; аз им принадлежа.

Но на кого принадлежат те?

Обикновено се смята, че изправяйки се пред едно дете, убиецът се променя. Детето провокира у него човечността; убиецът не може да убие детето пред него, детето в него.

Не и този път. При нас беше различно. Еврейските деца нямаха никакво въздействие над убийците. Нито над света. Нито над Бога.

Мисля си за тях, мисля за тяхното детство – тяхното детство е едно еврейско градче, което вече го няма. И едното, и друго ме привличат и будят у мене страх; връщат ме към един образ на мен самия, който търся и от който бягам – образа на едно еврейско момче, което не знае друг страх, освен този от Бога, чиято вяра е цялостна и непокътната, неспоходена от безпокойство.

Не, не разбирам. И ако пиша, то е, за да предупредя читателя, че и той никога няма да разбере. „Не можете да разберете, никога не ще узнаете”: това е, което се отронваше от всички устни, докато властваше нощта. Мога само да го възобновя: „Вие, които не сте били под кървавото небе, никога не ще разберете какво е било. Дори да прочетете всички книги, дори да изслушате всички свидетелства, ще си останете от тази страна на стената; не ще видите агонията и смъртта на един народ през екрана на една памет, която не е вашата”.

Признание за безпомощност или виновност? Не знам. Знам само, че Треблинка и Аушвиц не се разказват. И все пак се опитах, Бог знае, че се опитах.

Да не би да съм бил твърде амбициозен? Или не достатъчно? От двайсетина книги, едва три или четири проникват във фантасмагоричното царство на мъртвите. В другите, чрез другите, аз се опитвам да се отдалеча от него. Опасно е да общуваш с мъртвите; те ви задържат, рискувате да се обръщате само към тях. Разбунтувайки се, аз се обърнах да изуча и други периоди, други съдби, да обикна и други разкази: Библията и Талмуда, хасидизма с неговото благочестие, еврейските училища (Shtedtl) и техните песнопения, Йерусалим, руските евреи и тяхната тревога, пробуждане и смелост…Понякога ми се струва, че говоря за друго нещо, за да премълча същественото: преживения опит. Случва ми се тогава да се упреквам: ами ако съм се излъгал в избора си? Може би трябваше да устоя на аргументите и съветите и да се върна в моя свят, заедно с мъртвите.

Аз никога не ще забравя мъртвите. Дори в моите текстове върху Библията и Мидраша, аз пак ги усещам край мен, безмълвни и неподвижни, все едно дошли да ме съдят…

Но къде е връзката, ще ме попитате вие. Съществува, повярвайте ми. След Аушвиц всичко отвежда към Аушвиц. И ако разказвам за Авраам, Исаак и Иаков, ако споменавам рави Йоханан бен Закай или рави Акиба, то е, за да ги разберем по-добре в светлината на Аушвиц…

Но откъде да започнем? Какво да включим? Кого да споменем? В моите романи винаги ще срещнете някой хасид. Едно дете. И старец. И просяк. И луд. Те са част от вътрешния ми пейзаж. Причината? Гонени, преследвани от убийците, те намират прибежище у мен. Врагът искаше общество без тях? Ето защо ги събирам. Светът ги отхвърляше, пъдеше ги; е, добре, нека поне заживеят в лошите сънища на моите персонажи.

Заради тях аз пиша.

И все пак, на оцелелия му се случва да изпитва угризения. Той се е опитвал да свидетелства; било е за нищо. Казал е, каквото е знаел; било е за нищо.

След освобождението илюзиите приеха формата на надежди. Бяхме убедени, че върху развалините на Европа ще се изгради нов свят; че нова цивилизация ще види бял свят. Че никога вече не ще има войни, омраза, нетолерантност и фанатизъм. Защото свидетелите ще проговорят. Е, добре, те проговориха. И беше за нищо.

Но те ще продължат: не могат да постъпят другояче. Когато човек в скръбта си занемее, казва Гьоте, Бог му дава силата да възпее изпитанието си. И вече му е забранено да не пее. Без значение дали песента му ще бъде чута, или не. Най-важното е да преборим мълчанието чрез словото или чрез друга форма на мълчание. Най-важното е да съберем оттук усмивка, оттам сълза и така да оправдаем вярата, която някога спътниците ни са имали в нас.

Защо пиша? За да ги изтръгна от забравата. И също за да помогна на мъртвите да победят смъртта.

 

Превод от френски: Тони Николов

Текстът е публикуван в книгата Elie Wiesel, Paroles d’etranger, Paris, Seuil, 1982, p.7-14

 

Eли Визел (1928-2016) е роден в Сигет, Румъния, в религиозно еврейско семейство. През 1940 г. Сигет е присъединен към Унгария, а през май 1944 г. всички евреи от града, включително и семейство Визел, са депортирани в Аушвиц, където загиват майка му и неговата сестра. Ели Визел заедно с баща му са преместени в Бухенвалд, където неговият родител умира от болести и изтощение. През април 1945 г. съюзниците освобождават затворниците от Бухенвалд и Ели Визел заминава за Париж. Научава френски, следва философия в Сорбоната и започва да работи като журналист. От това време е и решението му да пише на френски, въпреки че първата му книга излиза на идиш в Аржентина. Заминава през 1955 г. като журналист за Ню Йорк, а от 1962 г. става американски гражданин, като в последните години започва да пише и на английски. През 1958 г. излиза на френски език романът му Нощта (бълг. издание „Сиела” 2003 г.), с предговор на Франсоа Мориак, който му носи световна известност. Следват Зазоряване (1960) и  Денят (1961). Посещава СССР през 1965 г., за да проучи съдбата на евреите там, в резултат на което се появява книгата Евреите на мълчанието (1966), в която призовава международната общност да подпомогне емиграцията на съветските евреи. Бил е дългогодишен преподавател в университетите в Бостън, Йейл и Джорджтаун. В периода 1980-1986 г. е председател на американския Мемориал на Холокоста. 

 

Още от Ели Визел: Чужденецът от Библията

Поклонничество в страната на нощта