1
2499

Защо стигнахме дотук и накъде отиваме?

Легитимността на протестиращия човек в България и релевантността на голяма част от неговите искания априори не подлежат на съмнение. Темата се усложнява, когато стане дума за ресурсите на демокрацията и за възможните злоупотреби с нея.

Протестната вълна е само формален повод за този размисъл. Нека погледнем какво искат протестиращите сега – повече демокрация, пряко участие на гражданите в управлението, смяна на системата и на политическия модел, нова конституция, борба с корупцията, намаляване на данъците и на цените на горивата, европейски доходи, висок жизнен стандарт. Демокрацията в България не функционира нормално и този проблем не е от днес. Едно от препятствията пред изграждането на ефективни демократични институции е свързано с предизвикателствата, отправени от историята. Още османското владичество прекъсва възможността за историческа еволюция. Отсъства структурирана политическа, икономическа и идеологическа парадигма, която да имплантира в топосите на родното класическите достижения на западноевропейската цивилизация и на нейния политически модел. Те са свързани с ценностните възприятия, произтичащи от формирането на големите идеологии на Новото време, от утвърждаването на принципите на либералната демокрация, възникването на първите конкурентни партийни системи, индустриалната революция и общия икономически подем. Културологичната перспектива също конституира поле за песимистични оценки. Достиженията на българското възрожденско изобразително изкуство и архитектура имат някои общи черти с европейския контекст, но локалните особености надделяват, като в тази ситуация не бива да се подценява влиянието на средата. Като пример бихме могли да посочим появата на българската възрожденска академична живопис, която е уникално явление за нашите земи, но е несъизмерима със западноевропейския мащаб. Дори културната симбиоза, включваща европейско влияние, не е в състояние да се отдалечи от рефлектираната реминисценция на ориентализма. Натрупването на различни негативни исторически напластявания влияе върху създаването на цялостната социална и културна среда, в която пребивава българинът от времето на Възраждането насам. В този ред на мисли възприятието и функционирането на наследената от Османската империя социална система не продуцират необходим компенсаторен ефект за догонващо развитие спрямо останалите европейски страни.

Един политик наскоро отбеляза, че бедността не е порок. Във всеки случай тя е част от нашето битие, пониква от исторически корени, израства върху тях, родният климат я обгрижва, родната почва е благодатна за нея. Демокрацията също не може да функционира нормално. Следосвобожденското развитие на българската държава е свързано с пет държавни преврата – от 27 април 1881, от 8 срещу 9 август 1886, от 9 юни 1923, от 19 май 1934 и от 9 септември 1944, с няколко политически убийства – на Стефан Стамболов (3 юли 1895), на Димитър Петков (26 февруари 1907), тук трябва да отбележим, че става дума за двама бележити лидери на Народнолибералната партия, на чиито имена се дължи разцветът на страната в предвоенните години, на Алеко Константинов (17 май 1896, когато заговорът е срещу правителствения противник Михаил Такев), на Александър Стамболийски (14 юни 1923), на Андрей Луканов (2 октомври 1996). В тази поредица трябва да споменем издевателствата на Народния съд, които далеч не се изчерпват само с убийството на регентите на 1 февруари 1945 г. Формата на политическото насилие е само най-драстичното отклонение от принципите на нормалното функциониране на демокрацията. Примерите със Стамболов и Петков показват, че дори периодите на подем не успяват да създадат истинска демократична среда, че дори и в тях се стига до ексцесии. Историята на българските конституции, от Търновската, която за първи път е суспендирана през 1881 г., през Живковската от 1971 г. с нейния член 1, до тази от 1991 г. с всичките ѝ последващи изменения, ни насочва на мисълта, че искането на днешните протестиращи за нова конституция, без те да са подготвили конкретен проект, най-малкото може да отведе страната в неизвестна посока. Погледът към историята ни е необходим, най-напред за да забележим липсата на устойчива демократична политическа традиция. В това отношение съществена роля имат последствията от комунизма.

Комунистическият режим не е изникнал на историческата сцена от нищото. БКП има дълга история, свързана с участие в подривна дейност, преврати, атентат, въстание. Т.е. насилственият инстументариум е вкоренен в миналото, за да се утвърди на определен етап като част от настоящето. Въпреки тази уговорка, именно комунистическият режим унищожава демокрацията, доколкото тя е успяла да функционира в България, унищожава във формален и във физически смисъл традиционните партии и техните елити, унищожава т.нар. „буржоазна интелигенция” и на нейно място формира нова народняшко-селска култура, в която основни герои са селскостопанският труженик и заводският работник. Марксистката идея за класовата борба, за победата на пролетариата над буржоазията, за нейното ликвидиране, бива приложена в практиката, за да конституира едно фалшиво състояние на социално равенство. Фалшиво е, защото, ако боравим с марксистката терминология, класовата борба изобщо не е приключила; управляващата комунистическа вихрушка натрупва достатъчно солидни капитали от колективизацията, за да получи статута на „нова буржоазия”. Кавичките са уместни, тъй като тя стои далеч от принципите на буржоазното мислене и използва всички механизми на антидемократичния инструментариум, за да гарантира собственото си монополно положение. Комунистическата идея за социално равенство се оказва утопична още в периода на комунизма. Тогава се формират фундаменталните социални неравенства, които продължават своето развитие след демократичните промени.

Общоизвестно е как БКП след 1989 г. задържа икономическата власт в свои ръце, как учредява задграничните дружества, към които тръгват огромни финансови потоци, как предизвиква инфлацията от 1990 г., как еднопартийният режим се срива в условията на икономически фалит. Възникването на СДС не е решение на натрупалите се политически и икономически дефицити. Първо, това е хетерогенен съюз без спояващо идеологическо ядро, който е лишен от възможността да стъпи върху здрава социална основа, за да формира успешен консервативен проект. Второ, това е формацията, която утвърждава за първи път след падането на комунизма визията за европеизацията на България и приобщаването ѝ към западната политическа ценностна система. Но европеизация, европейски доходи и европейско ниво на живот са понятия, които се използват от доминиращите у нас днес политически партии и от протестиращите граждани. Това дори са категории от езика на популистки формации като ГЕРБ и „Атака”, на етнически капсулираното ДПС, което сякаш не е в състояние да обясни какво означава „евроатлантически ценности”, на левичарската БСП, която също иска да живеем като европейците. Така темата за европеизацията обхвана политическото говорене на партиите от целия спектър. Да живеем като европейците се разбира в твърде тесен смисъл, има се предвид да се покачат доходите и да паднат цените, да се ограничи престъпността, да се премахне корупцията. Проблемът за европейското развитие, третиран в широки граници и извън тясната реторическа рамка на ГЕРБ, не може да получи своето решение, защото, на първо място, той не задава конкретен идеологически конструкт, не е вместен в ценностната рамка на политиката, не е концептуализиран в сферата на идеите. Второ, общият исторически поглед маркира поредица от структурни дефицити на българската демокрация. На това може да се даде едно класическо антиелитистко обяснение: корупцията по високите етажи на властта и срастването на държавата с организираната прeстъпност са резултат от внедряването във висшите ешелони на властта на хора, които са податливи на корупционни схеми и на задкулисни практики. Ефективната демократична институционална уредба, поне на дефинитивно равнище, би следвало да противодейства чрез правни способи на негативните явления. Същевременно българското законодателство в областта на борбата с корупцията и престъпността непрекъснато се променя. В последния си мониторингов доклад ЕК посочи, че страната ни вече е изградила необходимата правна рамка. Както ще видим сами, през следващите години тази рамка няма да даде резултати и няма да проработи. Цялостното политическо развитие на модерна България сочи, че това не е страната, в която може да се изгради функционираща демокрация и в която законите могат да се спазват от всички. Когато се зараждат антиелитистки настроения сред народа, те обикновено биват поемани от дадена група, за да се трансформират в някаква форма на бунт – от държавните преврати, атентати и въстания в историята до днешните мирни граждански протести, които често биват окървавявани от полицията. Резултатът е възкачването на определена системна или антистемна, но самоутвърдила се като легитимна част от политическата система, партия в управлението. Тя влиза в него, тъй като ѝ е делегирана мисията да удовлетвори определен набор от политически и социални очаквания. Това не се случва и се превръща в повод за нова мобилизация на гражданите срещу политическата система. Дори днешните протестиращи издигат призиви именно за това властта да се даде на народа и да се промени политическият модел. В исторически план не се ли случват точно тези две неща на 9 септември 1944, когато комунистите променят политическия модел и установяват т.нар. „народна власт”? На практика всяка политическа промяна на модела или на статуквото в модерните времена е представяна от нейните организатори като водена от демократични подбуди и от идеята за осигуряване на народовластие, независимо от това дали става дума за революция, държавен или военен преврат, установяване на тоталитарен или авторитарен режим, или утвърждаване на популистки проект. Демокрацията се превръща в опасна играчка в ръцете на народа, особено когато му се дава даром и в негово име.

Легитимността на протестиращия човек в България и релевантността на голяма част от неговите искания априори не подлежат на съмнение. Темата се усложнява, когато стане дума за ресурсите на демокрацията и за възможните злоупотреби с нея. Плуралистичният характер на демократичната система дава възможност за появата на всякакъв тип политически проекти, включително и на популистките, които в последните години завладяха европейския и българския политически ландшафт. Популисткият проект на пръв поглед е демократичен в повечето случаи и използва принципите на демократичното представителство, за да получи своята политическа легитимация. Но в него се съдържат антидемократични елементи. Неговата схема съдържа идеите, че партиите разделят обществото и не работят в негов интерес, а политиката трябва да служи на общата воля на народа – този възглед влиза в естествено противоречие с плуралистичния характер на демокрацията. Популизмът катализира антиелитистки настроения, внушава, че елитът е изначално корумпиран, иска да го отстрани, за да пребори корупцията. Стреми се да даде властта на народа чрез механизмите на пряката демокрация, измествайки представителната; ориентиран е към неудовлетворените социални очаквания на хората, които експлоатира, за да постигне антиелитистка и антистемна мобилизация. Проблемът е, че така очертаните в най-общ план параметри на популисткия проект тематично съвпадат с част от исканията на протестиращите днес. Това не означава, че те са популисти. Това по-скоро е белег за други неща: неудовлетворените социални очаквания залягат в основата на исканията, които протестиращият човек отправя към политическата система и нейния елит. Актуалната българска политика е доминирана от популистки проекти, които са базирани върху споменатите искания, но не са успели да ги удовлетворят. Системните демократични дефицити легитимират народното недоволство от невъзможността на елитите да ги преодолеят въпреки тенденцията на тяхното перманентно обновяване, изразена в структурирането на нови политически субекти. Ако прочетем Декларацията от 6 април 2001 на Симеон Сакскобургготски, ще забележим, че ключови послания от нея не са излезли нито от речника на българските политици през изминалите осемнайсет години, нито от устата на протестиращите в рамките на различните протестни вълни. Сакскобургготски е автор на идеите за „незабавни промени на политическата система и нейния морал”, за „незабавно и несимволично увеличение на доходите на всички български граждани”. След два мандата в управлението той отдавна не е в политиката. Не е толкова важен въпросът дали натам не се е запътил и Борисов след третия си мандат. По-важно е да отбележим, че явления като Сакскобургготски, Борисов, Сидеров, Бареков, Марешки, Слави Трифонов и може би цяла плеяда след тях са възможни в българската политика, защото народът се поддава на еднотипната матрица, която описахме по-горе при представянето на параметрите на популисткия проект. Особеностите на националния манталитет, формиран в условията на столетия, прекарани в бедност, културна изолация и липса на истинска политическа просвета, позволяват такова елементарно манипулиране на политическите нагласи. Клишето за цивилизационния избор и за европейския път може да бъде интерпретирано в противоположна посока на своя изначален смисъл. Пак е въпрос на манталитет да се утешаваме, че и в Европа има популизъм, корупция, а някъде и бедност. Това не ни помага с нищо, защото ние сме твърде различни, а и Бай Ганьо е наш литературен герой.           

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Магистър по политически мениджмънт в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияЗа (без)граничното в човешкия дух
Следваща статияСреща при Филипи

1 коментар

  1. Добър анализ, както е казал класика – вие сте тъпи и аз съм тъп, затва ще ви урправлявам. Плюс тва 89та страната има 1 милион престъпници /членове на бкп/- официално потвърдено от становище на българския парламент за комунизма като престъпление, като сложим в сметката роднините на ония милион престъници, които кротко си преживяват няма как нещата днес да са други