3
3381

Защо така излагаме старата си история

Всъщност, ето защо: откъм началото и средата на XIX в. в историографията на Европа започва да се разгръща една нова визия за старата история и особено за тази на Средновековието, доста по-различна, ако не и на противоположна по дух на предходната – просветителската (виждаща в Средните векове най-вече „тъмнина“, „варварство“ и „незрялост на разума“). Изведнъж тя обагря в топли, съвсем не „тъмни” поетико-героически тонове Средновековието; приписва на историческите му дейци колкото патриархално-колективни, толкова и рицарско-индивидуални добродетели, а също една дълбока, патетична и възвишена вяра, захранваща мощна, дълбинна и стихийна креативност.

Разбира се, аз говоря тук за идеите на т.нар. „романтическа историография” (предимно немска). Както показва самото име тази историография израства от лоното на широкото, но далеч не просто литературно-артистично направление на европейския романтизъм, който има своя първи и най-значителен разцвет в земите на тогавашните германски княжества.

По-дълбоката подпочва на тази романтическа носталгия към „органичната традиция” на Средновековието обаче е свързана не просто с личните вкусове на писателите от това направление, а с основната политическа идеология на романтиците. А тя съвсем не е – трябва да го заявя – нещо второстепенно за тях. Всъщност именно романтизмът, и преди всичко в Германия, представлява в онова време идеологическият талвег на ранния, или т.нар. либерален национализъм на дейците на германското обединение. Би могло направо да се каже, че извън територията на литературата и изкуствата, тоест в по-широките области на хуманитарното въобще, романтизмът е един от основните идейни ресурси в борбата на знатното гражданство на многобройните германски народи, живеещи все още в княжествата на т.нар. „Свещена Римска империя”, за тяхното национално обединение, което изобщо не е било факт към началото и средата на XIX в. Романтизмът, ще кажем направо, идеологически „произвежда” единната германска нация от многобройните немски, балтийски и други народности, обитаващи това древно политическо тяло от разнообразни кралства и херцогства. А за да направи това – за да намери „корените” и опорната точка на този (всъщност проектиран идейно-политически) единен „германизъм”, романтизмът започва да очертава назад във времето един голям и цялостен духовно-културен масив, една единна „духовна вселена”, която – според историзиращите романтици – между III и V век сл. Хр. е заменила „залязващата” Римска империя (този „залез” е типична романтическа метафора), заселила е Европа и я е превърнала в Европа на германците – „германизирала” я е и е изградила един нов, по-примитивен, но по-здрав, по-нравствен, задушевно патриархален и героичен свят. Последните черти безусловно се приписват именно на „германската форма”, която получава християнството у тези нови народи.

Така историята на Средновековието, превърната ретроспективно в основание за един настоящ политически проект, става първоначалната героична епоха на новоевропейските етнически нации (защото така за своите „средновековия“ започват да пишат и западнославянските, и италианските и някои балкански историци).

Трябва да запомним следователно, че романтическата историография изначално е решавала освен научна и една неотделима от нея политическа задача на своята съвременност и тъкмо затова започва да се занимава и да конципира за себе си Средновековието като едно собствено „национално време”.

Именно рожба на романтическата историография поради това е онази – сходна по форма, но все пак различна по дух от просветителската, схематика на историческия процес. „Античността” и в нея е светла, прекрасна, рационална, но за разлика от Античността на ренесансовата и просветителската визия тя не е вече външно изтласкана от някакви тълпи „варвари”, а бавно и постепенно (почти по Шпенглеровата схема: органична „култура” – неорганична „цивилизация”) е „загнила” – морално се е разложила и неизбежно и вече заслужено е била сполетяна от катастрофа под ударите на новия здрав, изгряващ и митично единен по цялото лице на европейския запад германски (славянски и пр.) народ. Последният е обновил демографски нашия континент и е започнал да го изгражда на нови християнски, но и героични основи.

Нека кажа сега, че и романтическата визия за старата история  също като просветителската се разминава с реалността, грешейки основно (макар по различен начин и по различни мотиви) с издълбаването на една рязка граница между онова, което се гледа като “Античност”, и онова, което вече се вижда като съвсем различно „Средновековие”. Ако на просветителите „варварите” са необходими, за да обосноват хилядолетното прекъсване в „израстването на разума“ от аполоничните му гръко-римски начатъци към узряването му едва във „века на Просвещението”, на романтиците пък „новите народи”, според убеждението им тотално променящи както етническия, така и културно-менталния ландшафт на Европа, са нужни, за да обосноват едно „Средновековие” като епоха на навлизането на „германския (и изобщо на националния) дух”. Епохите в средновековната история според романтизма са епохи, определяни, очертавани (а значи и обособявани една от друга) преди всичко от етносите, от етническите доминанти и от специфичната „органична” култура, която им е присъща.

Но тук се завързва и основният „драматически сюжет” на Средновековието, който му вменяват – най-вече немските романтици. Изхождайки от по същество идеологизирания образ на възобладалия в Западна Европа героично-единен германски „фолк”, те виждат цялото средновековно хилядолетие като пронизано от борбата между този стихийно утвърждаващ се „германизъм” с ако не изобщо „декадентския”, то поне анахронично-властолюбивия имперски (след Римската империя) „латинизъм”, съхраняван у папството. Християнството, което за романтиците вече не е просто дух на „жречеството”, на външния авторитет, опекунстващ над разума, както бе за просветителите – през Средновековието обаче се употребява като властови инструмент на остатъчния, анахроничен „романизъм”, чийто основен наследник е католическата църква с нейното монархично папство. На папския Рим в тази визия (както се вижда, пронизана от немския протестантизъм на либералните националисти) се вменява един користен, империалистичен антинационализъм и напълно се отхвърля искреността на един християнски универсализъм, на един политико-еклезиален „ойкуменизъм”. Обратно, на германските светски владетели – при това на тези от Галия в по-слаба степен, отколкото на тези от Свещената Римска империя – се приписва един дух на творческо отстояване на народностното и тям се атрибутират всички героични и битово-романтични форми, с които Средновековието битува в популярното съзнание и до днес.

Именно този етноцентризъм на погледа на романтическите историографи е породил и най-типичните – в много силна степен битуващи и до настоящето – „аберации” на историческите виждания, главната измежду които се състои в абсолютно необоснованото привиждане на политически „тела”, които през Средновековието всъщност въобще не са съществували, именно на базата на убеждението, че изначално обособилите се в себе си “нови народи” не може да не са представлявали и самостоятелни политически тела, обединяващи етноса. Така в писанията на романтическата историография се явяват (още от VIII-IX в.) една самостоятелна „Италия” и една самостоятелна „Германия”, чиито истории се излагат отделно, докато „Свещената Римска империя” (която всъщност е политическия организъм, простиращ се върху днешните им територии) се обявява по-скоро за политическа фикция без голямо реално значение.

От романтическата историография са наследство също и онези, далеч остарели исторически карти, които обаче и днес са в най-масово обръщение, и в които върху географския грунд на Европа през Средновековието като големи цветни петна са означени всъщност новоевропейските държави, ту „славно” излизащи извън съвременните си граници, ту „захапвани” от петната на съседите си. На тези карти ще видим – още от V-VI век сл. Хр. една отделна „Франция”, една отделна, съседстваща с нея и цялостна „Германия”, една отделна „Италия”. Щом сиреч на определена територия се е населил даден етнос (особено ако в Новото време, той е създал национална държава), то тази територия автоматично се превръща в териториална държава на този етнос от самото му появяване. В действителност обаче през Средновековието такива петна не могат да представят политическата карта на Европа, защото изобщо политическите образувания в онази епоха не се изграждат на етничен (национален) принцип. Така например в стария римски диоцез Галия ,макар през VII-VIII век да властват франките („французите”) ,съществува не тяхната държава „Франция”, а – „Нейстрия”, „Австразия”, „Аквитания”, „Прованс” и даже – ако бъдем съвсем точни – съществува (все още) „Римската империя”, в която държава гореспоменатите са наследствени патриархални владения, а не субекти на междудържавни отношения. В „петното” на „Германия” пък в едно политическо образувание живеят и всички чехи, и не защото германската „държава” ги е “завладяла”, а защото, макар и традиционно оглавявана от германски принц, тази държава е държавата на християните (на католиците) – тя е „Свещената” (вече) Римска империя – а християни (католици) в нея са както германците, така и чехите (и много още други).

И тъй, романтическата историография ни представя един „образ” на епохата на Средните векове, също – както се убеждаваме – силно идеологически оцветен. Тази историография, рожба преди всичко на германската (но впоследствие и на руската) хуманитарна наука и политическа практика от XIX в. – изживява своя разцвет и своето, естествено, преодоляване. И ето: там е работата, че тази историографска школа има особена съдба в балканската и (което най-вече ни интересува) в българската историческа медиевистика, която никак не се оказва от полза за последната. Всъщност българската историческа медиевистика възниква в изключително тясна, но и (за съжаление) твърде закъсняла родствена връзка с тази историографска школа. Българската държава, както се знае, се ражда повторно на историческата карта на Европа доста късно – в самия край на XIX век, и нейните първи бъдещи учени историци (в голямата си част либерали по политическите си убеждения) трябва да се образоват някъде извън нейните предели. Поради редица причини това става преди всичко в Германия в периода, който съвпада със самия край на господството на романтическата историография там, а също и в Русия, в чиито университети същата тази историография е възприета в рамките на един алтернативен на германизма, но еднакъв по романтическата си „субстанция” панславизъм. Повечето от нашите големи историци-медиевисти, задаващи тона в началото на XX в., са германски и руски възпитаници. Аз не искам да кажа нищо лошо за тях. Напротив, те имат своето достойно място в основаването на българската академична наука. Само че след своето школуване в странство те се завръщат в една страна, която е все още твърде провинциална в рамките на Европа и животът в нейните академични аудитории протича твърде отстранено от продължаващите на континента научни развития и дебати, на които нашите професори вече не са пълноценни свидетели. Нека да прибавим към това, че либералният (или хуманистичен) национализъм, чийто исторически дериват е до голяма степен романтическата медиевистика, си остава твърде актуален за Балканите и за България и през първата половина на XX в. (поради закъснялото и съпъстствано с травматизми утвърждаване на националните държави тук) и историците ни го прокарват в изследванията си с една забележителна острастеност тогава, когато в другите европейски страни, най-малкото в науката, той започва да се подлага на задълбочена критика. По такъв начин романтическата историография, пренесена на българска почва, изгражда през годините един траен (нека кажем дори твърде траен) образ на българското Средновековие, построен по каноните на тази школа, който не се променя за дълго време. Настоящите генерации не могат да не си дадат сметка за това, тъй като собственото им образование по история в средното училище не е било толкова отдавна, а пък най-вече то е най-консервативният резервоар за съхраняването на романтическата визия за Средновековието по нашите земи. Така бившите възпитаници на повечето наши гимназии трябва да си припомнят, че основната „сюжетност”, в която се разказва българската средновековна история твърде много прилича на онази, за която говорихме по-горе. „Общите места” са същите, общата философия е същата.

На първо място, базисна и първостепенна ценност и през нашето средновековие е етносът (народът, нацията) и най-вече неговата независимост (самобитност). Ето защо всичко, което съдейства за нея, е исторически значително и безусловно исторически оправдано, дори ако провинциализира, а всичко, което не ѝ съдейства (камо ли пък да ѝ противоречи), е или малозначително, или дори лошо. Когато романтическата схема се пренесе върху историята на малък народ, какъвто е нашият, според нейната логика големите културно-политически центрове, в орбитата на които тези народи в Средните векове в действителност живеят, автоматично се оцветяват негативно. Идващото от тях или се подценява, или се гледа само през призмата на това доколко и дали е „инструмент” за утвърждаването на главната (романтическа) ценност – народностната самостоятелност. Точно така се случва в българската историческа медиевистика с Византия – станала в нея основният протагонист в нашето Средновековие. Освен че постоянно се гледа почти само като „враг”, всичко дошло у нас от нея се определя не като онова, което ни формира исторически (както е в действителност), а като нещо най-малкото двусмислено и недотам значимо. Най-забележима е тази амбивалентност по отношение на православното християнство. Последното е в романтическата ни медиевистика винаги донякъде „подривно” духовно оръжие на Византия за обезличаване на нашата предпоставена „самобитност” (в противовес на която се преоценностява или направо се “измисля” всъщност неясното и примитивно славяно-българско езичество). Положителен смисъл то, християнството, има по-скоро като ресурс, който българските владетели успяват да „обърнат” в полза на съхранението на етноса ни. Християнството, утвърждава се, е прието, за да ни „нареди в семейството на цивилизованите народи” и така да пресече постоянния мотив на Византия да иска нашето унищожение. Оттук и едно стилизиране на българските владетели, които се оценяват като силни и значими тъкмо когато и доколкото са слабо или твърде „прагматично” религиозни. Още св. княз Борис Покръстител е стилизиран от старите ни романтически историографи като човек, който студено-разсъдливо, без същинска религиозна мотивираност и почти в духа на Бисмарковата Realpolitik избира измежду изповеданията и църковните юрисдикции, ръководейки се единствено от критерия за „национална” независимост на Църквата ни. Прословутата му кореспонденция със св. патриарх Фотий и с папа Николай І се представя за ръководена от единствения мотив да види кой от двата големи църковни центъра – Константинопол или Рим, би ни позволил църковна независимост (самобитност, автокефалия), макар че от запазените послания на църковните предстоятели може да се види, че единствено до папа Николай светият княз е отправил два въпроса в тази насока (въпросите за сведение са цели 106 и във всички останали се пита изключително за религиозно-нравствени и култови проблеми).

Много подобно на немската романтическа историография българските владетели се оценяват като значими, когато воюват с Византия (нашия аналог на папския Рим), и като слаби или незначителни, когато са в мир с нея или широко отварят врати за нейното културно въздействие. Най-ярък пример тук можем да видим с типично романтико-историческото противопоставяне на „великия” Симеон, който постоянно воюва с Константинопол и „вдига шум край Босфора” (макар че и той не го прави по „народностни” подбуди, но това е отделен въпрос), и „слабия” цар Петър, макар че България, изглежда, тъкмо при него става истински културна част от Pax Byzantina и преживява действителния си „златен век”.

Но ако описаното дотук е не особено утешително за българската историческа медиевистика, далеч по-лошото е, че вече твърде старомодната към средата на XX в. романтическа историография у нас преживява още един напълно непредвиден и вече свръхмерно анахроничен етап на битуване в науката ни. Там работата, че в романтическата историография по една или друга причина (разбира се, нямащи нищо общо с академизма) вижда нещо съзвучно със своите догми марксистката историография, а тя по определение не може да бъде конкурирана от нищо друго през цялото време на комунистическото господство в България. Една от тези причини е, че въпросната българска марксистка историография се налага у нас в един период (след 1944 г.), в който тя – идвайки от „метрополията” си – Москва – е силно „национализирана”. Късният Сталин, както е известно, прибягва до ресурса на национализма и привлича в доктрината за управлението си такива персонажи като Иван Грозни и Петър Велики. Ето защо и у нас, където почвата и без това е подготвена в тази насока, и подир 1944 г. по-голямата част от историческата „фабула” на романтическата историография продължава да битува в новия, марксистки медиевистичен разказ. Към антивизантийския (в марксизма и антихристиянски въобще) сюжет тук се прибавя малко: почти само рефренът за „пъшкащите крепостни селяни” и измъчващите ги боляри. Това, разбира се, е „класовата линия”, която силно се подчертава.

Ето защо на българска почва по-специално на Средновековието вече съвсем не му върви. Направо би могло да се каже, че у нас до един съвсем скорошен период историята на Средните векове все още продължаваше да се пише в достолепните канони на романтическата немска и руска историография от втората половина на XIX в. и това положение едва в най-последните години (и то не от толкова много на брой автори) започва да се променя, не преставайки да бъде принудено да се „надвиква” с някои „звезди” на вестникарско-телевизионната наука.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияНеделите на Великия пост (V)
Следваща статияПорядък от хаоса

3 КОМЕНТАРИ

  1. Цитати от статията:

    „…българската историческа медиевистика…(е) твърде ЗАКЪСНЯЛА,(к.а.)…“

    „Българската държава се ражда…доста късно (?!) – в самият край на XIX век“

    В действителност не съществуват „закъснели“ науки,държави или народи. Те се движат или във възходяща линия или в низходяща,(по Шпенглер). Всички държави и народи по света живеят в едновременна неедновременност. По същество българският романтизъм не е по-различен от германският или унгарският,например.
    Комунистическият режим в България е имал голям късмет,защото е заграбил властта в момент,когато патриотизмът и индустриализацията са набрали или набирали огромна сила. И комунистите са се възползвали от енергията им,като са лъжели българският народ,че тя идва от тях самите.

  2. да. много интересна тема. романтизма е форма на контрапросвещение. германски анахронизъм като резултат на доктрината Ришельо. национализма е болест кото заразява и историите. българското средновековие на последък е повод на национална гордост… но тогава не е имало нация.. а пък и етноса не е бил определящ в едана българска имприя. национализма не е преболедуван така че средновековна история скоро време няма да има. защото историята е идеологическа дисциплина в националната държава. виждаме кави дивотии настават когато някой каже че не саме били роби в осмаския свят. съответно не сме били роби на кремъл в 70 годишмото руско робство. Византия (нема такава държава) е империалист като Щатите в руската пропаганда. Въпреки че куцо и сакато от Българската империя са искали да са ромеи. И са били. Културно. и Физически. Колкото българи са станали османци по егоистични причини толкова българи са станали ромеи и са усилили гръцкия свят. Който не е елински а елинически. В този смисъл ние сме донори на цивилизационните доминанти. нацистки погледнато е… безобразие. Културно погледнато това е индиректно цивиливизиване. Чрез кредитиране. И сме оцелели въпреки всичко. Сиреч нацизма ни изглежда така – правим държава благодарение на арабите, след век и половина ставаме ромей (европейци), османците ни откъсват от Европейските събития и… след европеизиранито ни … следва руска колонизация и ново откъсване от Европа. Днес отново сме в Европа с натирен нос…. време е да спрем с тениса…

  3. watmark,

    Историята е история на националните държави.

    Да,българите не са били роби в Османската империя,но са били роби през 45-те години комунистически режим. Един факт. През „турското робство“ българите са имали право да носят оръжие. И забележете,персоналното разрешение за носене на оръжие е било издавано от български общинско-църковни служби. За какво робство може да става дума…