1
1231

Защо убиха Жорес?

Политическите убийства са сякаш точки, отварящи нови глави (или нови рани) в хрониката на събитията. След тях идва ред и на многоточията: на конфликтите и кръвопролитията, които лесно се разразяват, но трудно се преустановяват.

За мнозина историци ХХ в. започва на 28 юни 1914 г. с атентата в Сараево. Изстрелът на сръбския националист Гаврило Принцип взривява статуквото на дотогавашния световен ред: убийството на австрийския престолонаследник Франц-Фердинанд изправя една срещу друга Сърбия (подкрепяна от Русия) и Австро-Унгария (подкрепяна от Германия). Съответно това преначертава не само картата на Балканите, но и на цяла Европа (след намесата на Франция, Великобритания и Италия) и зоните на влияние в останалите континенти. Пет години по-късно, след кошмара на войната и Версайския мирен договор („мир, бременен с нова война“), светът изобщо не е същият. Не само заради милионите жертви и пречупените съдби, но и заради появата на тоталитарните диктатури (на болшевишка Русия, фашистка Италия и нацистка Германия). Знаем какво следва оттук нататък.

Така изглежда ходът на събитията, видян с днешна дата. Дигитализацията на европейската преса от началото на ХХ в. ни предоставя обаче възможност да се уверим с очите си, че поне в първите две-три седмици след атентата в Сараево (след първите големи заглавия във вестниците) събитието като че ли минава на заден план. Лятото е жарко, в дипломатическите канцеларии ври и кипи, но мнозина се надяват, че изясняването на заплетения от атентата възел ще си остане за есента. В средата на юли различни дипломатически пратеничества кръжат между Лондон, Париж, и Санкт-Петербург. Без резултат.

На 23 юли 1914 г. Виена ненадейно поставя ултиматум на Белград: Сърбия е виновна и трябва изцяло да приеме условията на Австро-Унгария. Берлин твърдо застава зад австрийския ултиматум. В срок от 48 часа Сърбия би трябвало да изпълни поставените условия или отказът ще се тълкува като causus belli, повод за война. Сърбия, след указанията на Русия, приема исканията, с изключение на едно – на член 6 от меморандума, предвиждащ инспекция на австро-унгарски офицери на сръбска територия. Виена отказва да преговаря, след което Белград обявява пълна мобилизация на армията си.

Първата стъпка към голямата война е факт.

Великобритания предлага спешното свикване на Международна конференция, която да разреши казуса. Франция и Италия се съгласяват да участват в нея, Германия отказва.

Втората стъпка към мира търпи провал.

На 28 юли Австро-Унгария обявява война на Сърбия. Това е началото на европейския конфликт, който ще прерасне в световен. „Армията на войната“ значително превишава „армията на мира“. И все пак се издигат и други гласове. Не много, но ги има. Сред тях се откроява лидерът на френските социалисти Жан Жорес, убеден пацифист, който смята, че една такава война би била „гибел за Европа“.

Пледоариите му за „мир на всяка цена“ от години са изпъстрени с „балкански аргументи“: На Балканите великите сили си играят с националистическите делириуми, етническите или религиозни съперничества. Германия не понася вече жаждата ни за реванш и шовинизма на нашите националисти. Има риск и руският ни съюзник да ни отведе много по-далеч, отколкото бихме желали… (Реч пред Камарата, 23 януари 1903 г.). А веднага след балканските войни от 1912-1913 г. той нееднократно предупреждава, че една нова война в Европа би се разразила като хекатомба: „безброй войници ще намерят смъртта си на бойното поле и в калта на окопите от холера и инфекции“.

Жорес е „особен социалист“, сравнително късно се обявява за такъв, не е типичен марксист. Изключителен оратор, той умее да увлича масите и често заема позиции в разрез с политическата мода, което му коства много.

Философ по образование и университетски професор, той никога не скъсва с немския идеализъм, което е трън в очите на ортодоксалните марксисти. Не крие и симпатиите си към немския език и Германия, поддържа сериозни връзки в средите на немската социалдемокрация, което пък е повече от нетипично за политическия живот във Франция – особено след загубата на Елзас и Лотарингия.

Като депутат той гласува закона от 1905 г., който отделя Църквата от Държавата и установява т. нар. „светски модел“ във Франция. В същото време пресата съобщава, че дъщеря му се подготвя за конфирмация и взема първо причастие, както и че самият той присъства на църковната служба. На нападките от своя атеистичен лагер Жорес хладнокръвно отговаря, че съпругата му е християнка, такова било и възпитанието на дъщеря му. Точка по въпроса.

Когато избухва „делото Драйфус“, отначало той е в лагера на „антидрайфузарите“; убеден е, че етническите корени на капитан Драйфус са надделели над дадената от него клетва, някои от първите му реакции са почти антисемитски – доста в духа на епохата. След разтърсващата статия на Емил Зола „Аз обвинявам“, той пише, че наочниците са паднали от очите му – убедил се е, че едно невинно човешко същество е било осъдено заради своя произход. Излиза с цяла серия от статии, в които настоява за правосъдие, член е на инициативния комитет, който постига пълната гражданска реабилитация на Алфред Драйфус. За разлика отново от ортодоксални марксисти като Жюл Гед, които смятат, че „делото Драйфус“ е „дело, вълнуващо единствено буржоазията и нямащо никакво отношение към борбите на работническата класа“.

През 1908 г. се обявява категорично против смъртното наказание, което е безпрецедентен факт – и то след поредица тежки убийства във Франция, нажежили общественото мнение. Аргументът му е, че такова наказание е недостойно „за човека и за човечеството“, позовава се на Евангелието и на човешките права. Водят се бурни дебати, идеята се възприема като скандална. Националното събрание отхвърля предложението му.

Освен това той никога не крие своя политически пацифизъм. Жорес е не просто убеден противник на войната, той изповядва доста утопичната надежда, че тъкмо пролетариатът е носител на мира и може да възпре всички опити за война в Европа чрез масови национални стачки.

Жан Жорес не може да повярва, че работниците (и най-вече социалистите) могат да се превърнат в яростни националисти. И някъде поне до 1913 г. – докато е жив Аугуст Бебел в Германия – призивите за интернационализъм и пацифизъм имат някаква почва. Но през 1914 г. барабаните вече зоват за битка, а пресата, нажежена до бяло, търси националните предатели. Началото на ХХ в. е времето на най-масовото влияние на пресата, която може и си позволява всичко: издава присъди и зове за разправа. А Жан Жорес е една от любимите ѝ мишени. В отговор той приема да стане издател и директор на вестник. Така се ражда в. „Юманите“, превзет след войната от френските комунисти.

От ляво и от дясно го заплашват с разправа. Не една и две са статиите, в които авторите направо питат – няма ли кой да отстрани този Жорес? Дори Шарл Пеги, негов приятел и християнин от левицата, пише, възмутен от пацифизма му, че още на следващия ден след избухването на войната трябва да се извърши едно нещо: да се разстреля Жорес. Самият Пеги загива на 5 септември 1914 г., броени дни след избухването на войната, когато като лейтенант тръгва да вдига войниците си в атака.

Жорес, въпреки всичко, не се отказва. На власт във Франция са съмишлениците му социалисти, тъкмо те дрънкат оръжие и се готвят за война срещу Германия. В отговор той решава да потърси международна подкрепа. На 29 и 30 юли 1914 г. заминава за Брюксел, където (по негово искане) заседава бюрото на Втория интернационал. Намира подкрепа сред някои от лидерите на немската социалдемокрация, ала повечето от тях са объркани и се колебаят. Скоро те ще гласуват единодушно големия военен заем за превъоръжаването на Германия, с който тя влиза във войната. Събитията безвъзвратно набират ход.

На 30 юли, в последната си статия, Жорес пише: Най-голямата опасност в настоящия миг не е в самите събития… А в изнервеността, която набира сила, в безпокойството, в ненадейните импулси на страх, на трайна несигурност

Този ден той научава, че Русия, основният съюзник на Франция, е взела решение за пълна мобилизация. Продължава да е убеден е, че страната му може да повлияе върху решенията на руския император и да се стигне до мирнатата конференция, предложена от Лондон. Удря обаче на камък в разговорите си със своите събратя социалисти – президента на френската република Поанкаре и министър-председателя Рене Вивиани.

Жорес решава да действа чрез словото, оръжието, с което борави най-добре. На 30 юли вечерта е приет от премиера Вивиани, който признава, че френските войски са в пълна бойна готовност на границите. Жорес настоява да не се дава повод на кайзера и на немския генерален щаб за атака. Заявява, че „Европа е на прага на пропастта“. В същото време немският посланик в Париж граф фон Шьон обявява немския ултиматум: до 13 ч. на 1 август 1914 г. Франция трябва да даде отговор дали се солидаризира с Русия. Ако отговорът е „да“, Германия и Франция ще се окажат в състояние на война.

Жорес, начело на делегация от свои привърженици, отива при държавния секретар Абел Фери, племенник на известния социалист Жюл Фери. Онзи го поглежда отчаяно, дава му знак, че всичко е свършило, и на раздяла произнася пророческите думи: „Клети ми Жорес, ще ви убият на първия ъгъл на улицата“. Самият Абел Фери ще загине на фронта от пряко попадение на снаряд през 1918 г.

Ситуацията изглежда безнадеждна, но Жорес продължава да смята, че държи в ръцете си последния шанс да възпре войната.

На 31 юли към 20 ч. вечерта събира някои от най-близките си сътрудници и им съобщава, че е готов да напише статия в стила на „Аз обвинявам“ на Зола, в която да се обърне пряко към френския народ – с призив той да излезе на улицата и да преустанови войната.

Съмишлениците му са стъписани и угрижени. Решават да обсъдят статията на вечеря. Отиват в близкото бистро „Кроасан“, на ъгъла на улиците „Кроасан“ и „Монмартр“, където ги познават, а и могат да запазят маса по телефона. (Заведението съществува до ден днешен, вече таверна, където предлагат меню „Жорес“ и happy hour в часа на убийството му – една от гримасите на днешното време).

Бистрото се намира на две крачки от редакцията на вестника на Жорес. Влизат, келнерът бързо им намира място до прозореца, гледащ към улица „Монмартр“. Душно е, прозорецът е отворен, тънкото бяло перде е спуснато. Жорес си води бележки. Обмисля и търси по-ударни фрази. Статията трябва да бъде написана до полунощ, за да излезе със сутрешното издание. Няма никакво време.

Докато чакат основното ястие, им донасят вино и сладкиш с ягоди. Един от сътрудниците му вади от джоба си снимка на осеммесечния си син. Жорес я поглежда, връща я на щастливия баща. Чува се изстрел, после втори. Една ръка се скрива зад завесата откъм улица „Монматр“. Жорес е прострелян в главата. Настъпва паника. Едни се втурват да гонят убиеца, други търсят помощ. На отсрещната страна на улицата има аптека. Фармацевтът отказва да се притече на помощ на „предателя Жорес“. По това време той вече е мъртъв.

Печатарски работник, оказал се наблизо, поваля с бастуна си съмнителен младеж, който прибира револвер. Полицията го арестува. Той отказва да съобщи самоличността си. Едва на другата сутрин казва името си: Раул Вилен, 24-годишен студент по археология, който учи в „Екол дьо Лувр“. Привърженик е на крайната десница, смята, че Жорес е „немец и предател“, заради когото Франция не може да си върне Елзас и Лотарингия. Откриват в джобовете му някакви налудничави писания, но и голяма сума пари. Факт, който навремето пресата пропуска (а разследването премълчава).

На 1 август, в 10,25 ч., полицията в Париж излиза със съобщение, че убиецът на Жорес е заловен, че става дума за самотен отмъстител, действал по идейни подбуди.

Показанията на Вилен, с които разполагаме днес, са крайно непълни и объркани. Една любопитна подробност: директорът на полицията Селестен Енион, който разпитва убиеца през нощта и лично поема разследването, скоро след това е повишен и изпратен като посланик в Белгия, където остава до германската окупация.

Тутакси тръгва мълва, че зад убийството на Жорес се крият други сили. Негови съмишленици свидетелстват как самият той нееднократно е заявявал, че ако се случи нещо с него, вината ще е на руския посланик в Париж Александър Изволски, подкупил по-голяма част от френската преса, че и социалистическото правителство на Франция. След болшевишката революция Изволски остава в Париж и пише мемоари, в които не обелва нито дума по „случая Жорес“.

Дали все пак няма „руска връзка“ в голямата сума пари, открита в джобовете на Раул Вилен? В протоколите от разпитите му този въпрос отсъства. Споменава се само, че той бил изтеглил спестяванията си в очакване на войната, възнамерявайки да купи с тях облигации от „руския заем“, който френски банки отпускат на Руската империя (!). След 1917 г. Ленин отказва да признае този „царски дълг“. И на практика това разорява голяма част от френската средна класа, вложила спестяванията си във високодоходните облигации с руска държавна гаранция. Друга от гримасите на историята – излиза, че тъкмо тези, които най-силно са се стремели към войната, всъщност са работили за своето разорение.

Невероятна е и съдбата на убиеца на Жорес. Раул Вилен изкарва цялата война „на топло“, далеч от окопите и куршумите, без да бъде съден. Делото срещу него се гледа едва през… март 1919 г. Тогава Франция с мъка и с безброй жертви е спечелила войната, има националистически подем. Вилен, който има добри адвокати, е оправдан, а вдовицата на Жорес е осъдена да плати разноските по делото.

Излиза, че убиецът е оказал „услуга на отечеството си“.

Анатол Франс и други общественици реагират гневно. Има многохилядни протести и демонстрации във Франция, но съдебното решение е факт.

След което следва нова гримаса на Историята. От 20-те години на ХХ в. Жан Жорес е „канонизиран“ като „трибун на мира“ и „жертва на войната“. В него започват да се кълнат бившите му приятели и бившите му врагове. На негово име кръщават улици, стотици училища.

Що се отнася до физическия му убиец Раул Вилен, при него нещата са още по-странни. Той изчезва от сцената. След години е забелязан в Ибиса, взема участие в Испанската гражданска война на страната на франкистите. Арестуван е случайно от републиканците и бива разстреля като шпионин, без някой да е наясно с истинската му самоличност.

А въпросът „защо убиха Жорес?“ си остава. Без така и да намери своя отговор. Превръщайки се в един вид рефрен в политиката на войната и мира. И в спомен за един човек, решил, че може да спре войната. Както в едноименната песен на Жак Брел, в чийто рефрен непрекъснато звучи питането: „Защо убиха Жорес?“.

Въпрос, който Брел отправя на първо място към дедите и бащите, „оцелели по нещастие, отишли на война, където се отваря полето на ужаса“. Но също и към младите, за които „времето е само сянка на спомен, достатъчен да се отрони едно дихание“.

И все пак, защо убиха Жорес?

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияКатманду
Следваща статияЗа фалшификатите, историографията, насилието и „разделните“ времена в науката (2)

1 коментар

  1. Само комунистическият режим е тоталитарен. „Фашистка Италия и нацистка Германия“ – не са. Няма да спра да го казвам това! Защото тези които слагат в един кюп,(може би несъзнателно?!),комунизъм,фашизъм и нацизъм,всъщност помагат на комунизма и комунистите да прикрият анти-човешката си същност.