С един от най-обичаните съвременни сръбски актьори – Лазар Ристовски, който беше гост на София Филм Фест, разговаря Цветан ЦВЕТАНОВ.
Лазар Ристовски („Свети Георги убива змея”, „Буре барут”, „Сън в зимна нощ”, „Меден месец”, „Ъндърграунд” и т.н.) се включи в рамките на София филм фест в дискусията, посветена на съвременното сръбско кино, заедно с директора на Сръбския филмов център Миролюб Вучкович и двамата големи режисьори Горан Паскалевич и Горан Маркович. Освен това беше участник в „София мийтингс”.
Лазар Ристовски е роден в Равно Село, Войводина, една от най-интересните от културно-географска гледна точка области на Балканите. Родителите му са съответно с македонски и черногорски произход, нещо твърде характерно за мултиетническата Войводина. Работил е с режисьори като Сърджан Драгоевич, Емир Костурица, Горан Паскалевич (в повечко филми), а от края на 90-те е „по неволя” и продуцент и режисьор. След режисьорския му дебют през 1999 г. с „Бял костюм” трябва да минат 12 години до втория му филм, „Бели лъвове” (2011), който по своя иронично-метафизичен начин е един от най-социално ангажираните сръбски филми за последното десетилетие. В момента работи по третия си филм „Чорапите на крал Петър”, който трябва да бъде завършен през 2016 г.
Г-н Ристовски, кога актьорът се превръща в режисьор и продуцент?
Аз съм на първо място актьор, а че станах продуцент и режисирах два филма, е ход като в шаха, който трябва да направиш, когато си на ред. А защо е така? Защото много бих искал да мога да живея само от актьорската си работа и да не работя нищо друго. Но това е невъзможно – не само за мене, за актьорите въобще. Но мога да кажа, ако не звучи прекалено самонадеяно (винаги звучи така, когато кажеш нещо позитивно за себе си), че спадам към тези 10% от актьорите в Сърбия, които все пак могат да се препитават от професията си. Останалите 90% със сигурност не могат. Това е една от причините, поради които станах и продуцент, а и режисьор на два филма.
Преломен момент ли беше краят на 90-те за вас в този план?
Да, мога да кажа, че в един конкретен исторически момент точно актьорите продуценти спасиха сръбското кино. Това беше във времената на последните войни на Балканите и тогава някои актьори с популярността си можеха да получат съответните финансови средства, за да направят свой филм. Това бяха годините на мултимилионерите, забогатели през войните от големи кражби, и на тези мултимилионери тогава не им достигаше само едно – популярност. Популярност, разбира се, можеха да получат, ако финансират някой известен актьор. И ние се възползвахме – малко лукаво – от момента. Така можахме да осигурим бюджет за някои филми, които иначе не биха се снимали. Това е една от специфичностите на сръбското кино в онзи конкретен период. Такава е историята за актьорите продуценти.
А Лазар Ристовски – режисьорът? Каква е неговата история?
Това, че направих два филма като режисьор, е друга работа. „Бял костюм” е филм, който цял живот съм искал да направя – автобиографична и интимна история, за която никой не би ми дал пари. Но просто имах потребност да го направя, беше си мое решение. А „Бели лъвове”, филмът, който направих преди 3 години, беше по някакъв начин бунт, работнически бунт. Защото в Сърбия ситуацията е такава – работниците нямат хляб, нямат от какво да живеят, в социален план ситуацията е твърде лоша, а същите тези работници много рядко излизат да протестират на улицата. В края на филма има един работнически рап, в който се пее „ Р-р-революция”. И само за да изпея тази песен, този рап, направих филма. А след като аз съм и продуцент и намерих парите, можех да правя каквото си поискам във филма си.
Лазар Ристовски – Работнически рап („Бели лъвове”, 2011г.)
