0
770

За Алма матер с любов

„Весела книга за Софийския университет“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, съставители Амелия Личева и Дария Карапеткова, София, 2018 г.

Софийски университет, фотография Георги Кожухаров, Дневник

Признавам, че започнах да чета тази книга, събрала спомени на възпитаници на университета от различни поколения и от различни специалности, най-вече от любопитство. Мислех си, че най-вече ще прочета историите, свързани с факултета, който аз съм завършила – „Славянски филологии“. Постепенно обаче започна да ми става все по-интересно, имаше разкази за имена, които бяха легенди за всеки студент от Софийския, независимо от специалността му. По един или друг начин, те участваха в спомените – с конкретна история-случка или като по-цялостно присъствие. Чрез тази „весела книга“ можете да се запознаете с проф. Константин Гълъбов, проф. Марко Минков, акад. Петър Динеков, проф. Иван Леков, проф. Александър Фол, проф. Румен Пенин и още много, запомнени от техните студенти заради отношението към науката, заради отношението към младите хора, на които преподават, заради това, че са имали присъствие и свое лице.

Имах и съвсем лични срещи в тези спомени – с хора, които познавам добре, научила съм много от тях, някои са мои приятели и днес. Смях се много на истории, които „обясняваха“ как всъщност техните разказвачи са станали това, което са, въпреки Университета. Научих доста за футболните изяви на студентите и преподавателите от СУ, също весели песни, както и кои са били любими заведения на онези, чието търпение да преседяват повечко време в аудитории е било твърде крехко.
Тази книга не е само весела. Тя е и сериозна, тя подрежда своеобразна история със спомените в нея, които започват от 50-те и 60-те на миналия век и стигат до наши дни.
Така можем да проследим как се променя Университетът, как хората го променят и как самите те се променят в годините, прекарани там.

Интересното, но и обяснимо, разбира се, че самото разказване се променя. Като ритъм, като стилистика, като натовареност с фактология, като движение от общо към съвсем, съвсем лично. И това също е привлекателно във „Весела книга за Софийския университет“. Тук има и направо любовни истории. Особено една – за срещата на студентка с млад асистент, която прераства в близост и любов, продължаващи до днес. Тя вече не е студентка, а известна писателка, също и преподавателка, той е професор, но ето на, има неща, които са завинаги. И те започват от нашия любим Софийски университет.

И тъй като тази книга е книга със спомени – хубави и весели – и аз имам няколко, от които ще разкажа само два. Кратки. Първият е свързан с изпита по морфология при проф. Цанко Младенов, един от най-впечатляващите хора, които съм срещала, и с една лекция по теория на литературата. Всъщност почти обожествяващия респект, който изпитвахме аз и моите приятели беше към тях – проф. Младенов и проф. Никола Георгиев. Започвам с лекцията. Беше една от първите по теория на литературата, ние, абсолютни зайци, уплашени и най-вече незнаещи. Проф. Георгиев започва лекцията си и във връзка с изказаното от него твърдение, че не познаваме езика си, нашия толкова богат език, пита: „Е, добре, знаете ли какво е кюския?“.

В този момент аз се чувствам почти като бог, защото виждате ли, моят дядо, балканджия и хайдут, все ме заплашваше, че ако не слушам, ще има кюския. Т.е бой. На фона на гробовната тишина, аз се изцепвам и доволно казвам, че това е бой. Професорът ме поглежда и казва: „Ами не, не е“. Това е пръчка. За бой. Така за първи път разбрах нещо за синекдохата.

Отивам на другата случка, но те, двете, за мен са свързани емоционално. Изпитът по морфология е тежък, а и за онези времена тя е съвсем нестандартно преподавана от проф. Младенов, да не говорим, че той е низвергнат, един вид, преподава основно в Благоевград, въпреки че славата му на голям учен се носи из аудиториите на университета. Аз, която вече съм решила, че няма да се занимавам с езиковедски науки, съм чудовищен фен на професора, ходя на всички лекции и си водя записки като луда. Идва сесията и трябва да се учи. За по тежките изпити обикновено учех с моята приятелка и до днес Лина, най-често у нас. Разбираме се ние да започваме и тогава, изведнъж, едно момче, после издател и писател, който определено се интересуваше не от науката, а от дипломата и прекарваше цялото си време с двете хубавици на курса, не им помня имената вече, идва при мен и пита дали може да учи с нас. О, да, казвам аз, може, идвай утре в 8 сутринта и почваме. Сутринта сме на линия, аз съм извадила три големи тетрадки със записки, човекът и той идва и аз предлагам да започнем. Отварям първата и разпалено чета, даже и обяснявам. Той помълча, помълча и тихо каза: „Абе аз ще отида при… – следват имената на двете красавици – да си направим пищови“. Всъщност исках да кажа нещо доста по-важно за мен. Винаги съм си представяла, че двамата професори са приятели, близки. И след изпитите ги видях. На стълбите, почти прегърнати, разговаряйки очевидно за важни, много важни неща. Беше като някаква награда за мен.

И втората случка. Извън носталгията, но свързана с един университетски живот, който май винаги ще помним. В нашата група бяхме няколко човека, момичета и момчета, ходехме заедно по кръчми, не бяхме много съвестни, не се заблуждавайте от разказа за морфологията, и се подкрепяхме, когато и както можем. Винаги искахме да влизаме първи на изпити, да не се появят зубърите, а и да не се изнервяме в дългото чакане. Аз живея близо до Университета и все опитвах да отида рано и да запиша цялата ни група от петима души – първи в списъка. Правехме такива едни списъци. Обаче имахме една колежка, която беше на квартира съвсем, ама съвсем до Университета и винаги ни изпреварваше. Винаги! Е, и тогава, моята приятелка Лина, тази, дето вече ви я споменах, и която живееше доста по-далеч спрямо интересуващия ни обект, се ядоса. И – не помня точно кой беше изпитът, но беше един от тежките, станала рано-рано тя и се класирала в 6 сутринта в Университета. По-точно в двора му, защото още не бил отворен. Седнала на една пейка и направила списък. И в него ние – първи. В 6.50 някъде, вратите още не били отворени, се появила колежката. И тогава Лина важно ѝ казала: „Тук има един списък, можеш да се запишеш“. Не зная дали все още има списъци, надявам се да няма. Но Софийския университет го има и много от нас, знаят защо.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияПруст и усилието във времето
Следваща статияПътят към една нация