3
580

За алтернативния канон

С литературния историк за автономното писателско поведение и шизофренността през социализма, за прибързаните изводи от работата с архивите на ДС и за закостенелия образователен канон разговаряха Тони Николов и Людмила Димова

d3 copy

Соцреалитическият канон и алтернативният канон са теоретически инструменти, чрез които би могло да се изгради нова история на литературата на НРБ –„без публицистични употреби, без нарочна забрава”, с „воля за цялост и за внимателни профилирания на литературното поле, на текстове и на авторски присъствия”, пише в един свой текст литературният историк Пламен Дойнов. И дава определения: соцреалистически канон – комплекс от произведения, авторски имена, художествени похвати, тематични кръгове, жанрови модели, институционални форми, норми на езиково поведение, които обслужват образователната и културната политика на тоталитарната комунистическа държава; алтернативен канон – комплекс от езикови (текстови) практики, отделни авторски имена, които в контекста на фрагментарна неофициална литературна публичност изграждат контраидеологически и контракултурни сектори спрямо образователната и културната политика на тоталитарната държава.

Книгата на Пламен Дойнов „Българският соцреализъм: 1956, 1968, 1989” се определя като първото цялостно изследване по темата. Освен това той създаде програма в Нов български университет за изучаване на литературата от соцепохата, около нейното ядро вече се оформи един мултидисциплинарен екип.

До каква степен е завършен литературно-историческият разказ за алтернативния канон?

Литературно-историческият разказ за алтернативния канон (или за алтернативите на социалистическия реализъм от епохата на НР България) няма как да бъде завършен през 2012 г. Първо, защото самото понятие алтернативен канон изкристализира преди около 5-6 години и за това време бавно, макар и доста успешно се налага в публичното пространство. Същевременно обаче алтернативният канон като понятие съдържа в себе си доста напрежения, а обяснението на тези напрежения изисква доста усилия и очевидно още време. Алтернативният канон просто не е очевиден, т.е. алтернативите не са толкова очевидни. Защо? Защото на първо място се сблъскваме с ограниченията на персоналистичния формат. Имам предвид, че когато се каже алтернативен канон и се мисли през авторите, се натъкваме непрекъснато на уточняващи въпроси и доста резонни възражения. Например, защо в алтернативния канон не попадат белетристи, включително такива престижни имена и наложили се класици на българския ХХ век като Емилиян Станев? Дали всички поети, които според нас присъстват в алтернативния канон, основателно са там? Все пак дори такива безспорни автори, които с писането си директно дискредитират и отхвърлят социалистическия реализъм, като Константин Павлов, Стефан Гечев или  Биньо Иванов, имат текстове, отделни стихотворения, които в никакъв случай не им правят чест, въпреки че са ги писали, примерно, на 20-годишна възраст. Искам да кажа, че могат да се намерят контраверсии на всяко твърдение и търпеливото, внимателно, самокритично обяснение на това защо е алтернативен алтернативният канон изисква време.

Но говорим за една, а не за две литератури, нали това е големият въпрос в много от социалистическите култури?

Точно така, за една литература и това се дължи на спецификата на културната среда в България. Ясно е, че при изцяло контролирани от държавата литературен пазар и литературна публичност не би могло да има две литератури. Втора литература можем да привидим донякъде в литературата на българските емигранти от епохата на комунизма, но истината е, че с малки изключения тази литература не е толкова мощна, както литературата на руснаци, поляци и редица други емигрантски литератури на социалистически страни. По-скоро искам да акцентирам върху това, че трябва да полагаме усилия да разказваме за отделни личности, да ги утвърждаваме като алтернативни. Аз лично се опитвам да постигна това, книгата ми „Алтернативният канон: поетите” точно това иска да прави и прави. Същевременно не трябва да се задоволяваме с персоналистичното, макар да се нуждаем от него, защото българските културни нагласи са персоналистични. Именно през разказа на една биография, на един живот и индивидуално творчество могат да се утвърждават някакви нагледи в публичните пространства. И затова трябва да се правят и тези усилия. Същевременно обаче трябва да сме с пълното съзнание, че алтернативният канон се нуждае и от една друга, неперсоналистична версия, от версия, свързана с творбите. Предстои да изградим и тази част от алтернативния канон. Ние в Нов български университет обмисляме поредица от форуми и съответно издания, които да утвърждават именно алтернативни произведения в българската литература. Тогава ще се види колко е продуктивна тази посока и ще разрешим противоречията, които съществуват около всяка литературна личност. Тогава ще разберем може би, че сборникът „Свирепо настроение” на Йордан Радичков, издаден през 1965 г., е кристален образ, така да се каже, на алтернативното писане в социалистическата епоха, докато сборникът „Барутен буквар” от 1969 г. е  всъщност компромис между гротесковия почерк на Радичков и политкоректните теми на соцреализма. И тогава сборници като „Свирепо настроение”, „Портрет на моя двойник” на Георги Марков, издаден преди той да емигрира от България, както и редица други заглавия ще намерят място в алтернативния канон от творби. По същия начин ще разрешим и противоречието между повестта „Мъртво вълнение” на Ивайло Петров, която е плаха, бледа соцреалистическа репетиция за написването на романа на същата тема „Хайка за вълци” години по-късно. Тогава ще си отговорим и на въпроса защо официалната критика през 80-те години, когато излиза „Хайка за вълци”, разпознава в този роман завоевание на социалистическия реализъм, въпреки колебанията преди това дали да бъде разгромен, или не. Има редица конкретни казуси, през които трябва да минем, защото не можем да тръгнем от общите тези. Можем, разбира се, да имаме хипотези, но лично аз, когато навлязох в огромния лабиринт на архивите,както и на забравените публикации в периодиката, видях, че картината подлежи на уточнение и предварителната хипотеза много често се променя.

Кои са критериите за алтернативност?

Има, разбира се, критерии. Аз съм ги описал в моята книга за българския соцреализъм и в „Алтернативният канон: поетите”. Това са тематични белези, свързани със специфичното избягване на определени теми, игнорирането изцяло на принципа на партийността, което е изведено пред скоби. Но и нещо повече – игнориране на принципа на народността, който е, така да се каже, сиамският близнак на партийността. Принципът на народността през 60-те години дори взима връх в скалата на соцреалистическите ценности. Тук става дума и за сложното съотношение между определен тематичен и езиков избор. Защото се оказва, че езиковият избор на Йордан Радичков, много категоричен в началото на 60-те години, това, което той го утвърждава със „Свирепо настроение”, всъщност в следващите му произведения не е подкрепено от тематичен избор. И се получава колаборация между алтернативен почерк и соцреалистическа тема.

При поезията тези белези са доста по-видими, въпреки че се твърди, че в поезията с нейния условен език може да се избяга, и е точно така. При нея предписанията, включително и на соцреализма, не важат до такава степен, както в прозата. Но пък поезията е възможност да се изработят езици, които да бъдат ползвани и от прозата. Тук влизаме в детайли, които в момента като че ли не можем толкова лесно да изговорим. Освен това емблеми на социалистическия реализъм като Любомир Левчев имат алтернативни стихотворения като „Плач за разрязаните крачоли”, които действително биха могли да минат за контракултурни, заявяващи съпричастност към другото, различното от нормативното живеене и поведение. Но тук големият проблем е, че трябва да бъде използвана мярката за книгата. Всеки поет, дори допускам, че и съветникът на Тодор Живков Димитър Методиев, има творби, които могат да минат за алтернативни. Нещо повече, мнозина издават книги с любовна лирика, там не можеш да откриеш нито едно партийно стихотворение. Истината е обаче, че първо трябва да се види как е изградена композицията на съответната стихосбирка и тогава разбираме, че има стихотворения, които представляват идеологическо алиби за съответната книга. И покрай тях биха могли да минат и някакви „свободомислещи” текстове. От друга страна, след 1989 г.  много поети направиха радикално преобразуване на своето творчество, някои дори пренаписаха своите биографии в мемоарите си. Те си създадоха нов образ чрез нови томове с избрани стихотворения. От 20 книги, които са издали, подбраха един-два тома с лирика, като включиха все стихотворения, които не са соцреалистически. Така лесно би могъл да се създаде нов образ. Обаче когато разгърнем първите издания на техните книги в епохата на комунизма, ще видим всъщност как във всяка стихосбирка има много точно спазен баланс между коректни и некоректни стихотворения. При сборниците с разкази нещата могат да стоят по същия начин. За разлика от новелите и романите, където най-често произведението е равно на книгата, но пък там предписанията на соцреализма са били много по-сериозни.

Когато решим да правим списък с книги на алтернативността, трябва да бъдем нащрек, защото вече споменах, че дори автори като Димитър Методиев, като Владимир Голев, дългогодишен съветник към отдел „Изкуство и култура” на ЦК на БКП, и редица други имат отделни книги с любовни стихотворения, които сякаш не могат да бъдат причислени към социалистическия реализъм. Тук ще ни дойде на помощ едно понятие, въведено през 80-те години от полския литературовед Михал Гловински, който говори за соцпарнасизъм. Понятието е много интересно и продуктивно при обяснението точно на такива изненадващи преобразявания на хора от високите етажи на литературно-политическата система. Соцпарнасизмът не е поетика, не е школа, не е стил, дори не е система. Той е особен тип културна нагласа, свързана с това, че особено след 60-те и 70-те години невидимият договор между писателите и властта е редактиран. На писателите все по-често им се налага не да изпълняват преки поръчки и да говорят на комунистическия новоговор за нуждите на пропагандата, а да представят пред света и пред народа „нормалния” образ на режима и на държавата – чрез пътувания, четения, чрез литературни десанти, участия на конгресите на ПЕН клуба, чрез световните писателски срещи, организирани в София, чрез издаването на книги с любовна лирика … Много важни баланси, в които писатели, иначе заемащи изцяло привилегировани позиции в литературното поле, всъщност легитимират нормалността на живковизма. В Полша дисидентската литература е много по-сериозна и там границите са доста по-резки, а това създава по-голяма чувствителност към почерци, които всъщност мимикрират. Гловински точно ги е определил като соцпарнасистки, а не соцреалистически. Много сложна игра, за която не трябва да имаме лесни отговори.

Какво показват досиетата, които изследвате? Наричате ги „жълтата преса” на режима.

Понеже при комунизма липсва жълта преса, те са жълтата преса, без да са преса. В аспекта на литературата те внасят много важни уточнения и правят разграничение между почерк и поведение, как едно поведение конспиративно се отразява на почерка. Ще дам само два бегли примера. През донесенията от досието на Константин Павлов директно виждаме как Държавна сигурност се опитва да управлява литературния неуспех. В други случаи може да става въпрос и за успех. Предвид това, което се случва с Константин Павлов до средата на 70-те години, можем да кажем, че е налице управляван провал на Константин Павлов като поет. Много по-сложни са случаите с писатели като Вера Мутафчиева и Георги Данаилов. Виждаме как редица автори запазват до голяма степен автономността на своето писане и си позволяват да не пишат соцреалистически творби с цената на това, както е при Вера Мутафчиева и Георги Данаилов, да бъдат сътрудници на ДС. Пак казвам, това подлежи на проверка. Като че ли са относително автономни творци, но всъщност плащат своеобразен данък чрез своето сътрудничество. От друга страна, автори като Емилиян Станев пишат исторически романи, които действително са сред важните събития на 60-те и 70-те години, но в същото време периодично изпълняват своите ритуални задължения чрез изказвания на конгреси и конференции, чрез даване на интервюта по легитимацията на режима, включително и чрез хвалебствия към социалистическия реализъм. Точно тоя социалистически реализъм, който в дневника си Емилиян Станев толкова презира. Но това вече е познатата шизофренност на писателското съзнание от епохата.

Можете ли като изследовател да очертаете полето на вътрешната емиграция на някои от старите писатели като Константин Константинов, Стоян Загорчинов. Някои са били принудени да бъдат преводачи.

Да. Най-високият пример в това отношение е Атанас Далчев. Но, разбира се, при него разказът трябва да продължи и след като е реабилитиран. Съвсем целенасочено режимът го удостоява с определени дирижирани почести, така че, доколкото е възможно, да се възползва от авторитета му. Далчев обаче в никакъв случай не минава границата на потъпкване на своето достойнство, той много добре е знаел какво да не каже и какво да не напише. Впрочем в своите разговори, които са публикувани, Илия Бешков си спомня как дори е завиждал на Далчев за този негов стоицизъм. Как всъщност Далчев се опазва да не публикува. Колко е важно да не публикуваш в определени периоди. Не веднъж е ставало дума как в епохата на най-свирепия червенковизъм (настоявам да се употребява българският аналог на сталинизма, да не се правим, че не е имало български сатрап) се провеждат курсове по марксистко-ленинска просвета. Има групи по самообразование в Съюза на българските писатели. Всички партийни членове са задължени да ги посещават, за безпартийните е желателно да ги посещават. Разбира се, много от безпартийните го правят, сред тях са Атанас Далчев, Дора Габе, Елисавета Багряна и пр. И тук е голямата разлика. Всички посещават тези курсове, защото биват наблюдавани отблизо и има много строга отчетност. Проблемът е как тези посещения се отразяват на творчеството им. До каква степен и дали изобщо се отразяват. Проверките по текстовете показват как на огромна част от писателите тези посещения се отразяват. На Дора Габе се отразяват, но на Атанас Далчев не се отразяват. Не трябва да се плъзгаме по външните форми. В  този смисъл архивите биха могли да ни заблудят. Смея да твърдя, че някои историци – не на литературата, а на институциите, на политиката, тъй като не са склонни да четат художествени творби, а пишат история през архивите и през други публикации, правят прибързани изводи, че всички писатели посещават тези групи, значи всички сътрудничат на режима. В крайна сметка сътрудничеството на режима се проверява най-вече през почерка. А що се отнася до вътрешната емиграция, Атанас Далчев е единият пример, Стефан Гечев е другият, но при Гечев виждам раздвоението, наистина много интересен проблем. Автор е и на криминални романи[1], при това един от тях пише в съавторство с Костадин Кюлюмов[2]. Отново си даваме сметка, че съществуват различни стратегии. В случая, ако Стефан Гечев е в емиграция, то Венцислав Диаватов е на предния пост.

Личности като Константин Константинов, Атанас Далчев и Елисавета Багряна, въпреки нейното сътрудничество с властта през определен период, постепенно се превръщат особено за интелигенцията, която би искала да има памет, в живи символи на една изгубена България.  И това е много важно, въпреки компромисните ходове. Видимият упадък в творчеството на Багряна не може да помрачи ореола, който има, и ние трябва да си даваме сметка и за  това, без да премълчаваме посвещението на Тодор Живков в „Априлски сърца” на една жена на 95-години, но това, както се казва, е част от извращенията на режима, който се възползва от възрастни или болни хора. Така е станало и с Александър Геров.

Не очаквате ли да намерите в архивите важен алтернативен тест?

Никога не е изключено, въпреки че съм малко скептичен. Но вижте, дори много важни дневници всъщност не са издадени. Знаем, че пълният вариант на дневника на Борис Делчев би трябвало да е близо 10 тома. Доста томове сигурно ще бъде и дневникът на Петър Динеков. Да не говорим за други дневници, за които не знаем. Второ, ясно е, че при ДС трябва да калкулираме унищожаването на лични досиета и други служебни документи, засягащи Съюза на българските писатели. Но основните проблеми в момента са свързани с ограниченията, които все още съществуват в Закона за досиетата, и от друга страна, с нежеланието на т. нар. обекти на ДС и техните наследници да направят публично достояние досиетата. Изключенията са малко, а смея да твърдя, че през такива текстове бихме могли да научим страшно много. Бихме могли да научим, както се оказа, че засега единственото известно донесение на Вера Мутафчиева се намира в досието на Константин Павлов, защото нейното досие като агент е унищожено.

Сведение от агент Атанас излезе и в делото „Комитата”, за което разбрахме, когато беше огласено досието на президента Георги Първанов.

Да го кажем така – единственото й донесение за писател. И за да обобщя, все пак аз не смятам, че трябва да разчитаме само на архивите на ДС. Особено в литературната и културната история е абсолютно задължително да правим, аз го наричам, „взаимно четене”. Да се четат архивите на ДС, други архиви, лични архиви, периодика, трябва, разбира се,  да се четат и произведенията. Защото именно в напрежението между фикционалните и нефиксионалните текстове се състои според мен шансът ни да разберем историята.

Как се вписва в теорията за алтернативния канон определението на Михаил Неделчев за стоическата нормалност?

Изцяло възприемам  неговата терминология, но с пълното съзнание, че тя е по-скоро мемоарна. И той впрочем не крие автобиографичната генеалогия на термина култура на стоическата нормалност. На семинар в НБУ преди да излезе неговата книга сме дискутирали това понятие. Аз съм изказал своите съгласия и малкото си възражения, но е важно, че Михаил Неделчев би искал през това понятие да реабилитира едно съществуване и едно писане. Като емблеми той представя трима поети – Иван Цанев, Борис Христов и Екатерина Йосифова – с цел да покаже, че в близката история не е имало само два пътя – на диктаторите и слугите им и на дисидентите и героическите жестове на откритото противопоставяне на режима, а е имало и трети път, на стоическата нормалност, при която на всекидневно равнище и чрез опората предимно на определени семейно-родови традиции се е случвало същностно, пълно с напрежение противостоене на режима. И той доста убедително защитава тезите си. Разбира се, неизбежно възникващите противоречия между нормалността на това съществуване и неизбежните срещи и колаборации с режима (ако не признаем, че ги е имало, това означава да си затваряме очите) не намаляват цената на тази стоическа нормалност. Така че, както се казва, разговорите продължават.

В университета разговорите продължават, но как алтернативният канон ще влезе в училищата?

Няма как да влезе към момента. Направете една справка: след 1989  г. единственото ново име в т. нар. образователен канон на българската литература е Атанас Далчев. Този пример показва колко инертен е образователният канон. Виждаме, че самият разказ за нашата близка литературна история в българското училище избягва конфликтите и противоречията при отделните писатели. Мисля си, че това е абсолютно пропиляване на шанса да направиш литературната история по-интересна. На учениците ще им е интересно да проследят противоречията, пукнатините в един живот, в едно творчество. Един от курсовете, които водя в НБУ, е върху литературата на социализма и предпочитам да я преподавам именно през тези противоречия, през дискусиите, сблъсъците, през компромисните ходове. Авторите да бъдат възприемани като живи хора, които участват в живота с писането си, дори този живот понякога да не ги забелязва.

Имате ли други канали, през които да утвърдите алтернативния канон?

Канонът се утвърждава през институции – средното училище, университетите, Министерство на образованието, Министерство на културата и различни други легитимационни инструменти, не бива да пропускаме издателските практики. Истината е, че имаме идеи за издаване на поредица, съдържаща наши статии и студии за алтернативни автори, като поредицата „Личности”, която направихме заедно с издателство „Кралица Маб”. Имаме и други поредици, свързани с нашата програма за изследване на литературата на НРБ, но точно тази, която представя алтернативния канон, силно раздвижи духовете и просто няма безразлични. Защото в нея има ясен литературно-исторически избор. Имаме идея да публикуваме в специална поредица алтернативни произведения от онази епоха. Това са реалните инструменти. Не си правя илюзията, че ще е лесно, но си даваме сметка, че имаме много работа, и то конкретна. Дай Боже, да имаме сили да я продължим със съзнанието, че никога няма да я приключим.

Пламен Дойнов е поет, драматург, историк на литературата. Роден е през 1969 г. в Разград. Завършва история и културология в СУ „Св. Кл. Охридски”. Автор на осем книги с поезия, на критическата книга „Литература в междувековието” (2004), двутомното изследване „Българската поезия в края на ХХ век” (2007), монографията „1907: литература, автономия, канон” (2009), на над сто статии, студии и есета върху проблемите на българската литература от ХХ и ХХІ век. Съставител на множество сборници в областта на литературната и културната история на комунизма. Директор на научноизследователската програма на департамент „Нова българистика” на Нов български университет „Литературата на НРБ (1946-1990), в рамките на която е водещ на издателските поредици „Библиотека „Личности”, „Литературата на НРБ: история и теория”, „Червено на бяло: литературен архив на НРБ”. Редактор в седмичника „Литературен вестник”.



[1] Под псевдонима Венцислав Диаватов. – Бел. ред.

[2] Сценарист на сериала „На всеки километър” – Бел. ред.

3 КОМЕНТАРИ

  1. Литературната история и критика би трябвало наистина да изнамерят поне страничка достойнство в българската литература от 1944-та до ден днешен. Но няма да успеят. Българската литература след посочената дата е просто скопена, парализирана и страхлива. Не можем да оповестим никого от наложилите се с популярност нейни дейци, по простата причина, че всяка литературна изява и издигане на накого като автор ставаше, става и досега според комунистическото правило: „не вие ще решите кой писател е добър, а ние“, както и: „не вие ще решите кое литературно произведение ще бъде провъзгласено за високо-художествено постижение, а ние“. И край.
    Да се ровичкаме в библиотеките и да се опитваме да дирим достойно изкуство на ниво, щото писането не е само изреждане на текстове, стихове и пр., създадено от наведени плазмодии, е безмислено. Истинските таланти старателно са отстранени завинаги, дори и в този текст се премълчават, а ни се говори за дисиденти.
    Само че един от тези дисиденти,не го соча, защото е бил приятел на непоносимия за мен Светлин Русев, е сценарист на отвратителния филм комунистически филм „Черните ангели“, та съвсем не е бил дисидент. А всички останали не са имали и друг избор, навели са се в повечко, дали са им. Господстващите комунистически сатрапи лесно познаваха кой некадърник ставаше за издигане като литературен герой и кой талант трябваше навреме да се задуши. Системата е същата като набирането на сътрудници на ДС.
    Разбира се, днес ние все още нямаме истински роман, описващ истинно това пре-дълго време на мрака, освободено от партийната патологема. „Творците“ ни, кой по-млад, кой по-възрастен, си мълчат едно поради лоялност към въздадената им слава, второ, че ДС-операторите са си на враст и лесно могат да им подирят сметка. АЗ не вметвам, че единствените , които наистина се осмелиха да създадат правдиви антикомунистически романи като Виктор Пасков ( Балада за Георг Хених), Николай Вълчинов ( Сезонът на канарчетата), дори Валентин Пламенов ( Софийските копелета) днес са мъртви. Странно е, но починаха и тримата.Странно е, че тук не се казва нищо за тях, а всъщност „Балада за Георг Хених“ по нищо не отстъпва на „Крадецът на праскови“, отдавна се е утвърдил като шедьовър в българската литература. В тази си книга Виктор Пасков удря зверски шамар на комунистическата система. Талант като Николай Вълчинов така и не бе допуснат като признание нагоре, присъствах на посмъртното представяне на последната му книга, едва трийсетина души дойдоха и нито един корифей от университетските среди. И е разбираемо. Самите университетски среди и до днес са учредени все по същата система: „ние ще кажем кой да стане учен, доцент, професор, не вие“. Този цитат не е мой, казаното на пленума за погребението на Генди и Котков, застрашило по размер партийната мегаломания, предизвикало мълниеносна ответна реакция, а и до ден днешен се ползма като методика.
    Съвременната литература застрашително раздува един огромен вакуум между все повече остаряващите национално известни автори, утвърдени в епохата на социализма и неколцината пробутвани спешно за таланти няколко имена, родени около 1968- 1972 г. Целта е да се създаде втора вълна популярни имена, обаче нищо не се получава. Няма ни едно свестно произведение. Точно защото системата си е все същата: метаморфозата на екскомунистическата каста налага това. Сгромолясването на цялата ни култура( не говоря за класическата музика и някои архитектурни постижения) ще има катастрофални последици. Пълната безотговорност на държавата и нарочното смачкване на цели поколения автори, за да се запази „златния век“ на Живков лъсва с цялата си сила. Е кой след Светлин Русев, Константин Павлов, Калоянчев, Лили Иванова и надолу по пирамидата. Та нали и днешните наложили се имена са все деца на предишни „трегери“. Да сте ги виждали случайно от телевизионния екран – техните синове и дъщери? Ами че наскоро се оказа, че в Художествената академия има цял взвод агенти на ДС сред професорите. Че нима не е същото навсякъде другаде и в момента? Че нима медии, издателства, галерии не са контролирани от ДС и екскомунистическата каста? Кой ще ти допусне различен прочит на срамната ни история, кой ще позволи това?
    Ето защо няма и няма да има скоро случка, която Пламен би вкарал в някакви „алтернативни канони“.
    Разбира се, не може да се отрича творчеството на когото и да било. Дори и Светлин Русев има няколко неща, които признавам си,са добри, да е жив и здрав. Но какво му въздадоха, взе да се изживява като посредник между Царя на отвъдното и плебеите.ЦК на БКП създаде цял куп такива като него и те ще останат, за жалост. Както и друг Синод ние нямаме, камо ли по „алтернативния канон“.

  2. А има и поети, има и писатели, вече стават по на 60 и кусур години, пишат си и живеят в напълно алтернативен свят от официозния. Там може би ще се намери някоий необременен човек, който да изгради истинската история на съвременната българска литература. За Предишните – стига толкова, аман, стига вече. И на Нова година нямаше кого да викнат пред хората. Вадят нафталинени герои. Нафталин и молци наоколо. Проядената плът на българската духовност зее с огромни дупки. Завчера ходих за едно предаване в радиото и видях архивната изложба във фоайето. Наскоро синът на един музикален редактор ми показа удивителни архивни снимки отпреди 70 и повече години. Лицата на онези хора са одухотворени, искрени, лъчисти, пълни с достойнство – музиканти, писатели, какво а говорим тук… Лицемерието и лъжата бяха единствената маска, която успяваше да носи храна на душиците в културата.