0
1083

За антропология на възпитанието

Идеята за човека през погледа на философската и педагогическата антропология

wulf2

За книгата „Антропология на възпитанието“ от Кристоф Вулф, изд. „Изток-Запад“, превод Нина Герджикова.

Книгата Антропология на възпитанието на немския учен и специалист по историческа антропология и теория на образованието Кристоф Вулф, както личи от заглавието, е посветена на един от най-старите, но и до днес актуални проблеми в световната култура – възпитанието, разгледано в контекста на самата идея за човека като историческо същество. Наред с новаторските идеи на автора, в книгата се чувства съпричастност към традицията на немската духовност, т.е към духа на наследеното от Вилхелм Дилтай и Макс Шелер и независимо от критиките на автори като Луи Алтусер, Теодор Адорно или Мишел Фуко към антропологизма във философията. Херменевтичната традиция в историческата културна антропология използва метода на разбиране, на интерпретация на смисъла на действие на участниците в образователния процес, което представлява път към изграждане на т.нар. хуманистична педагогика от типа на представената от Херман Нол (Herman Nohl) през ХХ век. От друга страна, самият Кристоф Вулф отбелязва във въведението, че използваният от него подход се различава и от културно-антропологическата (т.е. етнологическата) ориентация на англосаксонските изследователи.

Още в началото искам да кажа, обаче, че въпросът за образованието и възпитанието на човека, разгледан в духа на немската хуманистично-херменевтична традиция, която се основава на връзката между антропология (философска или културна) и възпитание, ни изправя пред един проблем – проблема за статута на междудисциплинарните области. Такъв е случаят с историческата културна антропология, която съвместява антропологическите изследвания за човека с педагогическата теория и практика, и затова винаги сме изправени пред опасността тя да бъде третирана на принципа: „нито рак, нито риба“. По този повод, през 1976 г. в сборник, посветен на проблемите на педагогическата антропология сред немскоезичните страни, Йозеф Блас (Blass, Josef Leonhard) напомня, че съществува опасност от превръщането на педагогическата антропология в практически прилагана философия и така рискуваме да се загубят нейните специфичните педагогически характеристики. Двойната основа, върху която е основана тази област на изследване, тогава е и повод, самите последователи на дисциплината да защитават различните начини и методи на нейното приложение за целите на образованието и възпитанието, което пречи на обособяването ѝ като единна систематична област на изследване. Проблемът тук се усложнява допълнително от невъзможността да бъде изолирано и прието в употреба единно мнение за това, какви са същностните характеристики на основния предмет на изследване – човека. Като пример можем да посочим това, че днес антропологията е изправена пред трудната задача да примири историчността и културността на своите понятия, перспективи и методи, с историчността и културността на своите предмети.

Не е случайно тогава, че всички теоретични спорове върху характера и същността на  предмета на изследване доведе до това, че от втората половина на ХХ век нататък стана очевидна кризата във философската антропология, както, впрочем, и на съществуващите по това време интерпретации за природата и същността на човека. Проблемът е, че като индивидуално и крайно същество, човекът живее между избора на едната от двете алтернативни ориентации: социалната и историческата, т.е. конкретно установилата се и подреждаща живота му форма, от една страна, и вечно протичащия и самоосъществяващ се живот, от друга.

Но проблемът тук не е само в търсенето на онтологически основания за една антропология на възпитанието – като историчността или културността. Действителният въпрос за мен е: кои са онези фактори, които изграждат съвместното поле на действие между образование (възпитание) и философия и за които говори още Вилхелм Дилтай, и в какво е тяхната теоретическа валидност? Още повече, че съвместното действие на философските и образователните модели в духовното израстване на човека за дълго време изграждаше основата на формалното образование в училище, независимо от всички критики към неговите недостатъци. Важността на този съюз за формалното образование стана особено актуална след критиките на т.нар „антипедагогическо направление“ през 60-те и 70-те години на ХХ век от автори като Иван Илич или Пауло Фрейре.

Разбира се, всичко би било много по-лесно, ако притежавахме една строга дефиниция за това, какво е човекът, каквото е например мнението на Йордан Радичков за козата: „Козата е същество истеричаво“. Но както изяснява Кристоф Вулф в книгата си: Антропология, история, култура, философия, голямото разнообразие на парадигми в съвременната антропология изключва възможността от възприемането на едно единствено определение за природата и същността на човешкото същество.

Всъщност, проблемите на човека са предмет на литературен и философски анализ поне от Хезиод и Омир насам. Християнската епоха дава нова насока на това изследване, като поставя началото на християнската антропология с прозрението на св. Августин, че човекът е станал проблематичен за самия себе си.

Началото на модерното разбиране за антропология се свързва със XVI век и имената на авторите Магнус Хундт (Magnus Hundt) – Antropologium de hominis dignitate, natura et proprietatibus (1501), или Галеацо Капела – L’anthropologia di Galeazzo Capella secretario dell’illustrissimo signor duca di Milano от 1533 г. След тях Монтен и особено Кант, с Антропология от прагматично гледище, полагат основите на един нов подход към изследването на човека, известен днес като историческа антропология. Принос към този процес имат Хердер и Фон Хумболт, които подчертават значението на историята и културата за изясняване предмета на антропологията. От своя страна, във въведението към изданието на лекциите по история и системата на педагогиката (Gesammelte Schriften, Band 9) Вилхелм Дилтай пише: „Плод и цел на всяка истинна философия е педагогиката в нейното широко разбиране като учение за образоването на човека“. И още: „Фундаменталното положение на педагогиката се изяснява от твърдението: душевният живот притежава вътрешна целесъобразност и следователно свое съвършенство. Нормите на това съвършенство могат да бъдат фиксирани, като се изведат правилата така, както са формирани от възпитанието“.

Може да се твърди тогава, че за разлика от биологическата, историческата антропология се основава на връзките си с културата и философията. „Историческа антропология, по думите на Кристоф Вулф, се нарича опитът за тематично и методическо свързване на различните антропологически перспективи, отчитайки при това тяхната историчност и обвързаност с културата“.  За подобна стратегия говори още – в лекциите си от 1826 г. – Фридрих Шлайермахер, който разглежда образованието и възпитанието на младото поколение като особена форма на въздействие, осъществявана от по-старото с цел насочването на всеки човек към индивидуално въздигане, което ще доведе до усъвършенстване на обществото и човечеството. В крайна сметка, за предмет на педагогическо въздействие и като модел за образованост Шлайермахер приема развитието на духовните сили в човека.

И все пак, какво отличава педагогическата антропология от философската или културната антропология. Ако Макс Шелер наричаше философската опит да се определи какво човекът е, а сър Едуард Тайлър определяше културната като изследваща културата и цивилизацията взети в тяхното по-широко, етнографско значение, то педагогическата, която се разгърна като самостоятелно направление във втората половина на ХХ век, не беше просто приложение на философската антропология в педагогическата теория и практика. Днес, най-общо, можем да приемем педагогическата антропология като начин за обосноваване на образованието от антропологическа гледна точка. От своя страна, Кристоф Вулф твърди, че изследванията по историко-педагогическа антропология изхождат от тезата, че самите дискурси за човека са резултат от определено време и култура и от съответните на тях антропологически начини за разглеждане. Това обаче в крайна сметка предопределя и хетерогенността на педагогическата антропология, с която могат да бъдат обяснени различията в интерпретацията на „образа на човека“, които биват защитавани в различните направления. За да можем да оценим мащабността и значимостта на тази „образност“, ще напомня, че тя се основава върху идеите на автори като Йохан Готлиб Фихте, Паул Наторп, Херберт Спенсър, Алфред Норт Уайтхед, Вилхелм Дилтай, Джон Дюи и т.н.

Независимо от подобна хетерогенност Ханс-Йоахим Рот (Hans-Joachim Roth) отбелязва, че през 50-те и 60-те години на ХХ век педагогическата антропология вече беше разглеждана като един от върховете на научната педагогика. Ориентацията към антропологическите предпоставки на възпитанието бяха считани за необходимия ключов фактор при разбирането на образованието. Важна роля за утвърждаването на подобен подход изиграват изследванията на Ото Болнов, който през 1965 г. подчертава важното значение на антропологическата гледна точка за развитието на педагогиката. Но педагогическата антропология, според него, не бива да бъде разглеждана систематически, т.е. като обособена област от педагогиката, а по-скоро като подход, който пронизва цялата педагогическа действителност.

Като контрапункт на Болнов множество теоретици на образованието споделят гледната точка, че педагогическата антропология, като организирана по системен начин теория на педагогиката, заема централно място в образователната действителност. Юрген  Екарт Плайнс пък апелира педагогическото знание да бъде организирано така, че в крайна сметка да може да бъде оценено от научно-антропологическа гледна точка.

Осмислянето на въпроса за теоретическата валидност на предпоставките, стоящи в основата на идеята за прилагането на философско-антропологически концепции в образованието, даде началото, през 70-те години на ХХ век, на т.нар. „критическа тенденция“. Критическото осмисляне се отнасяше не толкова до сферата на образованието, а по-скоро до наличната философска-антропологическа методология. А през 80-те се заговори дори за „умора от антропологията“ (Dietmar Kamper). Тази дискусия беше свързана и с опита да бъдат подменени основни антропологическите парадигми в образованието под натиска на усилващите се позитивистки тенденции, т.е. призива към събразяването с „голите факти“. Един по-умерен вариант на позитивистката концепция за възпитанието беше изказан от Херберт Цдарцил (Herbert Zdarzil), който говореше за примиряване на философския и емпирическия подход в антропологията.

Критическата тенденция позволи през 80-те и 90-те години на ХХ век и под влиянието на френската школа по историческа антропология интересът на изследователите се насочи към т.нар. „историко-педагогическа антропология“, която търси и описва проявленията на реалния човек в историческото му битие.

Изследователският метод, който според мен следва Кристоф Вулф, тогава може да бъде наречен „антропологическата рефлексия като метод за хуманистично изследване на тялото“. Човекът е историческо същество и в основата на неговото включване в света стои собствената му телесност. Именно затова проблемът за хармонизиране на тялото със света и идеята за неговото постепенно отделяне от природата с помощта на специализирани – образователни, социални, философски и пр. техники изграждат процеса на неговото историческо хуманизиране. В този смисъл може да оценим интереса на изследователите в последните години към ритуалните практики на тялото, перформативните и миметически такива като не случаен. В основата на този интерес стои идеята за прехода от абстрактното описание на човека към разбирането му като реално същество, притежаващо тяло. И все пак, независимо от възможността тялото да бъде поставено като централен предмет на изследване, то изследователите удържат тези изследвания в пределите на философския подход и по-точно под формата на историческа антропология. Този подход стои в основата на т.нар. „интегрална антропология“ на Берлинската школа (Berliner Ritualstudie) на Кристоф Вулф и Дитмар Кампер, които проблематизират свойствената на човека „двойственост“: неговата откритост, но и неопределеност; неговата крайност и предопределеност като смъртно същество. В този смисъл идеята на Кристоф Вулф, че централен проблем за антропологията е тялото, сякаш примирява и обвързва в едно цяло всички клонове на тази дисциплина. Това всъщност предопределя и началото на обръщането към перформатива в антропологията през 90-те години на ХХ век, което позволява, по мнението на Кристоф Вулф,  херменевтически да се разкрие символичната структура на човешкото действие, по аналогия с текста. От своя страна, това поражда и особената връзка между тяло и култура, като обособява тялото като медиатор между минало, настояще и бъдеще и го превръща в интегрален ключ за тяхното разбиране.

Ще завърша с думите, казани в едно интервю на Кристоф Вулф от 2012 г., където той споделя, че днес оценяването (в образованието) често е ограничено до фактическото или стандартизираното измеримо знание. Но образованието притежава още много измерения, които са важни. „Аз се интересувам, казва той, твърде много от аспекти на образованието като емоциите, например – те са съществен, но труден за измерване елемент. Затова е много важно да не свеждаме комплексността на израстването, на човешкото разгръщане в образованието единствено до ефективността на преподаването и до подлагане на тестове на неговия субект“. У мен, обаче, възниква въпросът, ако в основата на немската дума за образование – Bildung, стои „образ“ – Bild, то какво се вижда в огледалото на историческата културна антропология на проф. Вулф? Има ли изобщо следа от образа на традиционното формално образование?

 

Кристоф Вулф
Кристоф Вулф

Текстът на проф. Олег Георгиев бе прочетен по време на гостуването в София на проф. Кристоф Вулф (17 ноември 2016 г.). Поводът е българският превод на неговата книга „Антропология на възпитанието“ (изд. „Изток-Запад“, превод доц. Нина Герджикова).

Проф. Кристоф Вулф от Свободния университет в Берлин ръководи над30 години изследвания в сферата на педагогическата антропология. Основните акценти в дейността му са: историко-културна антропология; педагогическа антропология; естетическо и интеркултурно образование; изследване на перформативното и ритуалите в сферата на педагогическото; изследване на емоциите, мимезиса и въображението в образованието.

 

Проф. Олег Георгиев е преподавател в катедра „История на философията“ на СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в сферата на философията на образованието и средновековната образованост. Автор на пет монографии, сред които: „Свободните изкуства и Средновековието“, „Средновековната университетска метафизика“ и др.