0
4250

За боата и венецуелската нишка

Природата е също език, чиито преводачи сме по неволя. Няма как, част от отговорността ни към творението. Ето защо дори в нелепите или направо комични съвпадения има нещо показателно. Така например онзи ден в българските медии се случи „общ разказ“ между заплахата от избягалата боа в Пловдив и съскането на родната левица по повод Венецуела. В отделни емисии новината за изчезналата боа удушвач дори изпревари вестта за позицията на Корнелия Нинова в подкрепа на Николас Мадуро или сходния фейсбук постинг на президента Радев.

За чест на анонимната боа, доколкото разбрах от новините, тя бе открита от собственика си след осем часа, без да причини вреда никому. И с това случаят бе приключен. Ала страхът „продава“. И съответно напрежението нараства.

По-интересна в случая е „венецуелската нишка“, която от дни разпали толкова страсти в иначе доста провинциалната българска политика.

Изведнъж, ако се вярва на родните леви, устоите на международното право се оказаха застрашени. Явно те не са почивали на друго, освен на безумията на Мадуро в опитите му да построи социализъм във Венецуела, докарали инфлация от 1 700 000 % (ако тези размери са представими за въображението).

Изобщо изприказваха се толкова щуротии, че човек сериозно би могъл да се замисли дали „боата“ – не онази от Пловдив, разбира се, а примерно въображаемата боа от „Малкия принц“ на Екзюпери, дето смилаше слон – сериозно не посещава левите сънища, с риска това да продължи поне още шест месеца, както се твърдеше в книгата, докато влечугото не смели плячката си.

Ситуацията силно напомня на посттравматичен стрес. Няма друго логично обяснение.

От 2011 г. България няма дипломатическо представителство във Венецуела, нямаме и някакъв определен интерес там. За страната ни „проблемът Венецуела“ е чисто хуманитарен – как да се намери изход от огромната по мащабите си социална криза, за да има политически субект в Каракас, с когото да може да се сътрудничи, за да не изчезне от картата тази държава, свеждайки се до територия, върху която бушува гражданска война.

Позицията на САЩ и повечето европейски държави – включително централноевропейските – Чехия, Унгария, а и Австрия (с които напоследък сверяват часовника си Румен Радев и БСП), клонят към едно решение – признаването на председателя на парламента Хуан Гуайдо (ляв центрист, поддържащ връзки със Социнтерна) като временен държавен глава. Има и съответна резолюция на Европарламента.

У нас войнството на БСП и екипът на президентството наскочиха така, все едно избягалата боа се е стаила около тях и всеки момент ще ги атакува. Имало и други решения. Например – това на Русия, Китай, Иран (в подкрепа на Мадуро).

Да вярно е, но зад това също се крият определени интереси. Русия е наляла 17 млрд. долара по времето на „чавизма“ и се бои да не ги изгуби. Венецуела дължи на Китай 50 млрд. долара, което обяснява позицията на Пекин (по-нюансирана впрочем – водят се преговори и с Гуайдо, и с Мадуро). За Иран няма какво да говорим. Тежко и горко на Радев и Нинова, ако се водят по този акъл.

Цялата тази ситуация впрочем ме подсети за нещо друго. Пред очите ми изникна спомен от не толкова далечния март 2015 г., когато вървяха русофилски протести в подкрепа на несъществуващите Луганска или Донецка република. Тъкмо тогава младите кадри от „Че Гевара“ четяха „Отворени писма до другаря Николас Мадуро“ край фонтана пред президентството, започващи с думите: „Другарю Мадуро, вие сте истинският президент на борческа Венецуела, наследник на команданте Уго Чавес и т.н….“.

Явно тук се е шмугнала боата, преодоляла днес, както личи, прага на президентството. Откъдето, в качеството на позиции, ни се поднасят стари дописки от несъществуващото списание „А-спекто“.

Работата е там, че за българските посткомунисти „Венецуела“ не е реална държава. Не е конкретна латиноамериканска страна, където хората в момента изнемогват и гладуват поради идиотската политика на управниците си. Където няма лекарства, където умират деца, а мизерията е колосална под напора на космическата хиперинфлация. Моделът „Жан Виденов“ на милионна степен.

Как това да не разтупти някои родни сърца…

В средите на българския пост (или нео) комунизъм „Венецуела“ е символ на авторитарна държава, антизападна реторика, национализация и мащабни социални експерименти (на гърба на самите граждани). Все неща, за които мнозина у нас открито продължават да мечтаят.

Вярно е, че политическата система във Венецуела бе сериозно накърнена още преди Уго Чавес (в периода 1958-1998 г.), че корупцията в страната винаги е била колосална – нещо характерно за страните с огромен петролен ресурс и алчни интереси за неговото преразпределение.

Вярно е също, че умелият популист Чавес успя не само да проведе налудничавите си социални експерименти, но и реално се ползваше с подкрепата на немалка част от населението, намиращо се „никъде“ – извън всякакви икономически отношения.

Вярно е, че той пренасочи част от национализирания ресурс към социални програми, което беше възможно при много високите световни цени на петрола (около 150 долара за барел). И това му носеше дивиденти. Дори буквално – в полза на собственото му семейство и най-близкото му обкръжение.

Вярно е, че минаваше за харизматичен лидер, демагог от много висока проба и невероятен оратор. Няма съмнение в реалните му изборни му победи. А пък след тях той, в крайна сметка, направи онова, което бе обещал (както и Жан Виденов у нас, но в по-малки мащаби). Приживе Чавес загуби само един референдум и открито си го призна.

След смъртта му и с идването на власт на неговата дясна ръка Николас Мадуро нещата започнаха да изглеждат по друг начин. Не защото Уго Чавес бе незаменим. Просто световните цени на петрола спаднаха, съответно приходите на Венецуела намаляха, а разходите за крепенето на режима се увеличаваха. Дълговете на Венецуела рязко нараснаха и кризата се разрази.

Съответно Николас Мадуро започна да фалшифицира изборите, което – паралелно на влошаващата се икономическа ситуация – допълнително взриви страната. Още изборите през 2013 г. бяха частично фалшифицирани, а последните през 2018 г. – масово. Доказват го вълните от хора, излезли по улиците. Съответно опозицията бойкотира изборите и не ги призна за легитимни.

Затова и онези, които в България разсъждават върху конституционността на избора на Мадуро, не е зле да се замислят защо 3 милиона венецуелци решиха да „гласуват с краката си“ и да напуснат родината си, в която идеологически фанатици вършат безумия. Магазините във Венецуела са празни – липсват елементарни хранителни стоки, основни предмети от бита.

Преди пет години Николас Мадуро реши да осигури на гражданите електроуреди и национализира всички налични такива в търговската мрежа. После – с помощта на армията и полицията – ги разпродаде на 10% от стойността им. Но и тези и други подобни експерименти не решиха проблемите на дефицита, които добре помним от пребиваването си в „реалния социализъм“. Сетне той национализира предприятията на голяма американска компания за хигиенни материали и оттогава, както четем в репортажите от Венецуела, в страната изобщо липсва тоалетна хартия.

Най-страшното все пак е гладът, храните, отпускани с купони на „лоялни граждани“, липсата на лекарства.

Стигна се дотам, че само за един ден – на 16 юли 2016 т. – над 36 000 венецуелци – прекосиха границата, за да си купят стоки от първа необходимост в съседна Колумбия.

Ала най-големи проблеми пред амбициите на Мадуро „да построи социализъм“ продължава да създава парламентът на собствената му страна. Затова очите на международната общност са обърнати към 35-годишния председател на Националното събрание Хуан Гуайдо, тъй като Мадуро не е положил клетва пред парламента (както е според конституцията на страната), а пред контролирания от него Върховен съд и на практика Венецуела е в състояние на диктатура. От своя страна Хуан Гуайдо призова военните да спазват конституцията на страната.

За Мадуро всички депутати, неприсъствали на инаугурацията му, са „жалки предатели“. Според парламентаристите, в съответствие с членове 233, 333 и 350 от Конституцията, в подобна ситуация правомощията на президента се прехвърлят към председателя на Националното събрание.

Хуманитарната ситуация във Венецуела е повече от критична, а режимът няма финансов ресурс. По данни на „Ройтерс“ Мадуро започва да разпродава златния резерв на страната и три тона вече са изнесени към Обединените арабски емирства. В момента части от армията, верни на Мадуро, са блокирали пунктовете на границата с Колумбия, откъдето влизаше някаква хуманитарна помощ, защото в нея те съзират знак за „скланяне на глава пред империализма“ и дестабилизация на „реалния социализъм“ във Венецуела.

И трябва да признаем, че този „социализъм“ на Мадуро започва да изглежда все по-мъртвешки страшно.

Ето защо – отвъд боата – се сетих за една мъртвешка пеперуда, която обитава Канада, но всяка година задължително изминава пътя до двете Америки. Тя се храни със сока на някакво диво растение – асклепиас, който е отровен. Самата пеперуда също е силно отровна и не бива да се докосва. Ако млада, неопитна птица глътне тази мъртвешка пеперуда, издъхва в страшни мъки. А иначе пеперудата е красива и привлекателна, с приятна за окото окраска. Всяка година милиони такива пеперуди политат към отровата, която ги поддържа, макар самите те да живеят сравнително кратко – само шест месеца. Но на тяхно място бързо идват нови поколение и полетът към отровата продължава. И аз не знам защо, но образът на тази черна пеперуда изведнъж се асоциира в съзнанието ми със социализма на „чавистите“ и на ревностните му привърженици.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЖелязната жена
Следваща статияОркестърът за народна музика на БНР