0
1785

За болката на Бога

Рухването на покрива на катедралата в началото на най-святата седмица би могло да се възприема и като знак за Божието страдание, поради туй, че се руши дареното от Него. Сякаш заедно с катедралата си отива част от Бога и част от всекиго от нас.

Ценностите на днешния свят постепенно се рушат подобно на погълната от пламъци катедрала. Пожарът в Нотр Дам се случи в началото на католическата страстна седмица и наред с болката за Христовите страдания породи болка и страдание за пътя на човешкия род. Правейки алюзия с думите на апостол Павел, можем да кажем, че преди няколко дни беше възпламенена частица от тялото Христово. Въпросът, който трябва да си зададем днес, не е: „Накъде отиваш, Господи?”, по-скоро е дошло време да се запитаме накъде отиваме самите ние, как можем да избегнем заплахите на нашето време, които са продукт както на спонтанния, тъй и на възникналия ред. Как можем да възстановим все по-често рушащата се хармония? Но най-вече тази страстна католическа седмица и следващата я страстна православна седмица трябва да вкарат в нашия паноптикум и изобщо в съзнанието ни въпроса какви са истинските основания за нашите страдания днес. Защото, когато скърбим за нашия Спасител, ние скърбим всъщност за самите себе си, както и Той скърби за нас. Наистина, човешкото неблагоразумие е причинявало неведнъж непоправими щети. Ако се върнем към Античността, можем да припомним, че през 356 г. пр. Хр. Херострат умишлено подпалва храма на Артемида в Ефес. Османските турци на свой ред са подпалвали църкви и манастири. Дори в съвременна България една църква става обект на терористичен атентат. Болката за Божия дом е болка не само за храма, а за целия свят като творение на Бога, като Негово обитание и безграничен дом.

Разбира се, пожарът в Нотр Дам не е предизвикан умишлено, няма виновник за случилото се. Въпреки това изглежда резонно да се извлекат някои поуки.

Нотр Дам е върхово достижение на готическата архитектура, символ на цивилизационния подем. Пожарът пък е символ на упадък, на унищожение на постигнатото, на рухване, срутване, падение, крах… Думите на Макрон, че катедралата ще бъде напълно възстановена, могат да се разглеждат и като преследващи своите политически цели. Но погледнато в спонтанен, извечен, универсалистки смисъл, това е амбицията на културния човек да съхранява и отстоява ценностите. Нотр Дам, създадена в друг културен контекст, в духа на една отминала епоха на вяра и съзидание, на религиозно вдъхновение в изкуството и господство на духовното над светското, никога няма да възвърне своята автентичност. Рухването на покрива на катедралата в началото на най-святата седмица би могло да се възприема и като знак за Божието страдание, поради туй, че се руши дареното от Него. Сякаш заедно с катедралата си отива част от Бога и част от всекиго от нас. Това не е нещо, случило се просто тук и сега. То е събитие, ситуирано днес, но отнемащо нещо от миналото и поставящо неясни контури пред бъдещето. Свети Августин твърди, че миналото никога не е безвъзвратно отминало, че то винаги оставя спомен, който достига самото настояще. Без блясъка на Нотр Дам светът няма да е същият. За съжаление обаче, настоящето не е в състояние да възкреси изгубеното.

Вероятно всяка епоха може да постави ницшеанската диагноза, че Бог е мъртъв, защото винаги в миналото може да се намери нещо, което е по-велико от достиженията на нашето време, някакъв ценностен идеал, пред който всички се прекланяме. За да излезем от епохата на декаданса, трябва да настъпи безвъзвратна преоценка на ценностите. Ницшеанската перспектива е силно ирелевантна към сюжета, предизвикал този размисъл, тъй като тя акцентира върху силата на свръхчовека, който превъзмогва Бога. А тук, напротив, става дума за окаяността на човека пред Бога, за нарушената връзка между Създателя и неговото творение. Това състояние на окаяност може да бъде интерпретирано в по-широки онтологически измерения, в оня смисъл, който кара Паскал да възкликне: „Безмълвието на безкрайните простори ме ужасява”. То може да бъде сведено и до тясно ограничен пространствено-времеви контекст, засягащ мястото и времето на пожара в Нотр Дам. Ако кажем, че случилото се е знамение, ще се добижим повече до суеверието, отколкото до същинската религиозна вяра. Но в човешката история храмът е винаги мястото, където се осъществява непосредствената връзка на човека с Бога. Ако целостта на храма се наруши, връзката изглежда прекъсната. Безмълвният Бог или се е разгневил, или не желае да откликне на човешките молитви, мисли, тежнения. В медиите широко се разпространи клишето, че пожарът е удар в сърцето на Париж. Но този пожар е удар, пронизващ човешкото сърце, той отваря рана, породена от прекъснатата връзка между творението и неговия Създател, между човека и Бога, между катедралата и хората. Нарушена е хармонията, деструкцията е на път да унищожи конструкцията и в материален, и в духовен смисъл. Съпротивителните сили съвсем не са стихнали, битката продължава, ала не бива да подценяваме факта, че в тази битка участват доброто и злото. Трябва да си дадем сметка, че окаяна е всъщност човешката душа. Тя води непрестанна вътрешна борба със самата себе си, бидейки въвлечена в безброй хаотични процеси, които не подлежат на рационализация. Космосът се превръща в хаос тъй, както стрелата на Нотр Дам рухва и става на пепел. И това не е единствената картина, в която се къса връзката между разума и сетивата. Рационализацията на света е възможна на базата на античната представа за космос, но не и през призмата на господстващия глобален ценностен безпорядък. Кант отбелязва някъде, че разсъдъкът без сетивността е пуст, а сетивата без разсъдъка са слепи. В една свободна некантианска интерпретация можем да кажем, че днес нашата сетивност е наранена, защото способността на разсъдъка да съди отказва да възприеме като обективна реалност това, което му разкриват сетивата. Разумът е доста по-хладен от сетивността и не притежава правдивостта на разсъдъка. Казано с други думи, разумът асимилира и операционализира споменатия глобален ценностен безпорядък, но разсъдъчната способност блокира при досега със сетивността. Ако продължим спекулативната игра с терминологията на Кант, можем да кажем, че досегът на зрителните сетива с пожара позволи на разума да конструира едно аналитично съждение, но не и да го превърне в част от сериозна априорна синтеза. От такава перспектива случаят с горящата парижка катедрала се конституира на границата между феномените и ноумените. Гледайки на него от ноуменална перспектива (по Кант), ние неизбежно се обръщаме към сферата на безмълвието на безкрайните простори (по Паскал), за да стигнем накрая до декаданса (по Ницше). В крайна сметка, трагедията остава покрай нас, рефлектиращите натури я приемат като част от себе си, но каквото и да се случва, човекът не може да надскочи себе си.

На главната страница: Рембранд ван Рейн, Завръщането на блудния син, фрагмент, 1668 г.

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Магистър по политически мениджмънт в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияЧернобил
Следваща статияАкордеонът на Мие Мики открива нови светове