0
1659

За болшевишката революция и имперската носталгия

Проф. Андрей Зубов пред сп. "Християнство и култура"

Столетният болшевизъм е опорочил нашите души, крайно ни е ожесточил и развалил. А преди това – крепостното робство, невежеството, изкуствено поддържано от царското правителство и помешчиците.

2017 е година на няколко значими исторически годишнини. Но поне за нашата част от света най-важна е 100-годишнината от Болшевишката революция. До каква степен отношението към нея разделя руското общество и какво надделява – носталгията или покрусата?

Това е много голям въпрос. Без съмнение, тъй или иначе, за мислещата част на руското общество стогодишнината от революцията от 1917 г. е първостепенно важна дата. Но малко от хората разбират мащаба на случилото се. За съжаление в нашите училища историята се преподава примитивно и твърде малко се отличава от съветското време по представянето на материала. Носталгията по старата Русия, разрушена от революцията, е голяма. Та нали това е и носталгия по онзи свят, описан от великата руска литература, отразен в музиката, поезията, живописта. При това не само дореволюционната, но и онази, която е живяла и се е развила в емиграция. Присъства интуитивното усещане, че тогава Русия е била, макар и не без недостатъци, но нормална страна, а онова, което после се наричаше РСФСР и СССР – беше кошмар от кръв, страх, лъжа и пълна безчовечност. Сега идва разбирането, че последният четвърт век не е продължение на старата Русия, а е продължение на СССР. Разбира се, има и малцинство, оправдаващо революцията, необолшевиките. Но те са малко. Съществува и огромното мнозинство от обикновени хора, съвършено непросветени исторически, които не познават нищо друго освен съветското, не помнят своите семейни истории и които просто не разбират, че може да има и друг (различен от съветското) живот. Толстой, Тургенев и Бунин за тях или изобщо не съществуват, или описват някаква Атлантида, към която те самите нямат никакво отношение. Но на мен ми се струва, че постепенно, малко по малко, старата Русия оживява в сърцата, а Революцията става онова, което тя е в действителност – съдбовен грешен избор на нашия народ в полза на врага човешки, т.е. дявола. 

В България зад носталгията към комунизма често се крият други проблеми, като например разочарованието от прехода. Как стои този въпрос в Русия – не става ли дума за носталгия към империята, към имперското чувство? Дали тази носталгия не обединява носталгията към комунизма (персонализирана от Сталин) и носталгията към царизма (персонализирана от Александър ІІІ например). Съществува ли опит за имперска реставрация по триадата самодържавие-народност-православие?

Отново много важен въпрос. Сега в Русия носталгията не е по комунизма, а именно по имперския сталинизъм и по железния ред. Много хора са равнодушни към ужасите на комунизма, като че ли това не ги засяга. Мисля, че това е един много сложен комплекс. От една страна, разбира се, носталгия по империята и мощта („от нас се страхуваха всички”), за много хора от неруските народности – спомените за миналото единство, когато между републиките на СССР нямаше граници и всички се чувстваха и бяха граждани на една страна. Често чувам такива въздишки от киргизстанци, грузинци и даже от украинци. Александър ІІІ го познават съвсем слабо, но онова, че той бил силен управляващ, „почти като Сталин”, го помнят. Само дето забравят, че за разлика от Сталин, той не е водил нито една война и е ненавиждал органически войната. Но под сталинизма има и по-дълбока мотивация – това е закоравяването на душата, равнодушието и даже ненавистта към друг човек и към друг народ. Нека на другите им е зле. Чисто сатанински чувства. Именно те са наследството на оня избор от 1917 година и утвърждаването му в СССР.

Доколко сте съгласен с опитите Русия да бъде представена като отделна цивилизация (културен свят), който радикално се различава от европейската цивилизация – Евразия (или Азиопа) срещу Европейския съюз? Не лишава ли това руската култура от нейното общоевропейско значение?

Аз изобщо не съм съгласен с това, че Русия е някаква особена цивилизация. Аз я определям като християнско-европейска вторична периферийна зона на християнската европейска цивилизация. Източната и западната части на Римската империя са били една цивилизация, но са се различавали по множество параметри. Балканите са влизали във вътрешната част на източноримската цивилизация, но половин хилядолетие османско завоевание, разбира се, е наложило на тях отпечатъка си. Русия е била периферия. Като Скандинавието или Полша. Само че Русия е периферия на източната част на империята, докато Скандинавието и Полша – на западната. Периферия зад пределите на историческата империя. Но Русия сама отсича себе си от културната метрополия през ХV век, като обявява автокефалност и обвинява Константинопол в схизма. Сто-сто и петдесет години пълно отчуждение от целия християнски свят повлияват много негативно върху нашата култура. Ние подивяваме и успяваме отново да достигнем Европа едва към средата и втората половина на ХІХ век. Онези, които сега настояват на цивилизационната уникалност на Русия, волно или неволно отново я пращат в изолация и с това самото я обричат на културна изостаналост. Още повече, че през комунистическия период отчуждението от Европа и подивяването вече се е случило и на нас ще ни е много трудно да го преодоляваме.

Тази година Европа се опитва да осмисли и друга годишнина – 500 години от Реформацията? Какво е влиянието на Реформацията върху Русия, доколко тя е причината да бъде представяно като извечно разделението между Изтока и Запада?

Реформацията не успя да раздели Запада. И историята на Германия, и историята на днешна Единна Европа показва това съвършено ясно. Но е интересно, че Реформацията се оказва по-успешна извън границите на старата Римска империя, а в Западната римска империя се запазва католицизмът. За Русия Петровите реформи и цялата почти Петербургска епоха (ХVІІІ–ХІХ в.) са били време на своеобразна Реформация по модела на лутеранския Запад при формалното съхранение на православието. Едва от втората половина на ХІХ в. православието започва да се възвръща в руското съзнание, но много повече като антилутеранство, като част от романтическия славянофилски комплекс, като религиозен аспект на национализма. Макар че едновременно с това протича и истински православен ренесанс чрез Оптина пустиня, Теофан Затворник, а в емиграция и чрез цяла плеяда православни философи – Николай Бердяев, о. Сергий Булгаков, Георгий Федотов, о. Георгий Флоровски. Богословски православието, разбира се, е много по-близо до католицизма. Що се отнася до практиката на съвременното руско православие, то то е много далеч и от съвременния католицизъм, и от съвременното лутеранство. Най-важното – у нас и досега много хора не разбират църковната служба, не четат Библията, даже Евангелието, ограничават се с обредната страна. До голяма степен това е следствие и от старата, дореволюционна Русия, където се бояли да дадат на простите хора разбираемо за тях Писание, и от Русия съветска, където от това се бояли още повече. Но струва ми се, руските православни полека-лека се завръщат към словото, към логоса на християнството.

Като един от авторите на социалната концепция на Руската църква, как разглеждате днешното нейно влияние в обществото, дали целите от края на 90-те години са реализирани днес? Може ли да се говори за възстановяване на цезаро-паписткия модел отпреди 1917 г.? Как вярващите гледат на отношенията Църква-държава?

Разбира се, сега ние стоим по-далеч от онези принципи, които формулирахме в Основите на социалната концепция на Руската църква, отколкото по времето, когато ги писахме преди 20 години. Външно се възстанови цезаро-паписткият модел, но в своеобразна форма. Църквата днес не е подчинена на държавата, както е било в петровско или в съветско време. Църквата зависи от държавата икономически, тъй като е алчна, а държавата зависи от Църквата идеологически, тъй като самата тя е безидейна и се бои от революция. По-скоро, ако ще подбирам аналогии в миналото, отношенията напомнят ХVІІ век. Само че го няма Никон, а би могъл и да се появи. Само че от това няма да спечели нито Църквата, нито държавата.

Сякаш през последните години в цяла Европа надделява консервативната реакция, говори се дори за спор между поколенията. Ако през 60-те и 70-те години на ХХ век преобладава идеята за междурелигиозен диалог, днес по-силен изглежда стремежът за изолация, желанието православието да бъде представено като противоречащо и оспорващо европейската цивилизация (което намира израз в знакови фрази като „Гейропа“). Какви са перспективите според вас? 

Макар тази тенденция да има място, то тя е болезнена и дълбоко погрешна. Не бива да се разкъсва Христовият хитон и не бива да се бяга от бедите на света (Гейропа) в доброволно гето. Така нито света ще спасим, нито сами ще се спасим и няма да сме угодни на Господа. Той прие кенозиса, въплъти се, за да спаси и последните грешници. И макар и Той Самият отначало да обявява, че е изпратен само при народа Израилев, фактически призовава всички „отрудени и обременени” (Мат. 11:28). Уверен съм, че ние, християните, в това число и носителите на богатството на източната традиция с нейното особено съзерцание на теозиса, сме длъжни непрестанно да се трудим за целия свят, и на първо място за родната нам по култура Европа. От друга страна – ще кажа с пълно убеждение – при всичките им известни слабости, хората на Западна Европа са съществено по-здрави духовно, отколкото в своето мнозинство ние, руснаците. Столетният болшевизъм е опорочил нашите души, крайно ни е ожесточил и развалил. А преди това – крепостното робство, невежеството, изкуствено поддържано от царското правителство и помешчиците при мълчанието на Църквата. На много неща – и на политически отговорен живот, и на отвращение към лъжата, и на грижа за слабите – ние трябва да се учим от онези, предците на които са били западни християни, а мнозина от тях самите и днес са християни. Ние, православните, имаме безценни съкровища на богопознанието, но сами до тях не се докосваме. А обскурантизъм – колкото щеш. Погледнете – почти във всеки католически храм има православни икони, а у нас в един от московските храмове художникът изрязал кръст на цвят от роза, на свещеника тутакси донесли, че това е знакът на масоните розенкройцери, и свещеникът наредил този прекрасен знак да бъде унищожен. Ето ви я и „Гейропа”.

Как оценявате провелия се през миналата година Всеправославен събор на остров Крит, в който не участваха Руската, Българската, Грузинската и Антиохийската църкви? Това признак за разделение в православния свят ли е, или по-скоро е част от църковната дипломация между големите православни катедри?

Съборът е забележителен факт от нашия живот. И е твърде прискърбно, че нашите църкви се отказаха да участват в него под лъжливи предлози. Това е страх от светлината на истината. Ако вярвате във вашата истина – идете и свидетелствайте, а ако се боите да свидетелствате, значи сами знаете, че не сте прави, като онези фарисеи, които питали Христа от Бога ли е Йоан Предтеча. Църковната дипломация е нещо естествено, но Църквата има свръхестествена природа. Църквата – това е Тялото Христово. Господ и апостолите ни призоваха не към дипломация, а към мъдрост и любов. И тях трябва да явяваме и на хората от Църквата, и на поместните църкви.

В какво се състои „меката сила“ на Руската църква? От перспективата на времето и като пряк участник в преговорния процес как оценявате възстановяването на общението между Московската патриаршия и Руската православна задгранична църква?

От моя гледна точка съединението на РПЗЦ и МП е много добро дело. Съединението е винаги по-добро от разделението. И аз не съжалявам нито за миг за положените от мен усилия. Друг е въпросът, че аз мечтаех за нещо по-голямо. Аз мечтаех, че Задграничната църква ще ваксинира с истина и любовта на съборността нашата болна и подивяла през болшевизма църква на Московския патриархат. А се получи иначе. Задграничната църква си остана вещ в себе си, и МП остана вещ в себе си. Не се случи перихоресис. Защо? Мисля, че поради страха на задграничниците, че ако те започнат да действат активно в структурите на московския Синод, ще им отмъщават жестоко и ще им отнемат свободата.

На върха руската йерархия следва икуменическа политика (срещата с папа Франциск, голямата активност на Волоколамския митрополит Иларион), а в същото време Руската църква явно или прикрито подкрепя „зилотските“ среди във всяка поместна църква (например в България). Как си обяснявате тази на пръв поглед непоследователна политика?

Това е продължение на съветската политика, а и изобщо на всяка имперска. Васалите трябва да се подчиняват само на сюзерена (т.е. да са зилоти), а сюзеренът може да си позволи диалог с другите господари, равни нему. Освен това в Русия има силна опозиция и на икуменизма на самия Московски патриарх. Имаме си достатъчно наши „зилоти”. Но както вече казах, това е напълно задънена улица, някакво ново „старообрядчество”. Помните ли, някога Владимир Соловьов написа във Видението на стареца Пансофий, че сатаната ще прелъсти православните чрез музея на православността (както и протестантите с ученост, а католиците с всемирна власт). Мъдрият философ е знаел какво говори. Ние трябва особено да се опасяваме от превръщането на нашата вяра в музеен експонат и по-често да повтаряме апостолското слово – „дето … е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17).

Проф. Андрей Зубов e роден в Москва през 1952 г. Завършва Московския институт за международни отношения (МГИМО) и започва работа в Института по ориенталистика. През 1985 г. заради християнска дейност научните му трудове са забранени за печат и той защитава докторската си дисертация едва през 1989 г. Създател на обществения комитет „Приемственост и възраждане на Русия” (през 1999 г.) и член на организацията на руските емигранти солидаристи „Народно-трудов съюз” (от 2003 г.). През 2006–2007 г. работи активно за обединението на Руската задгранична църква с Московската патриаршия. Ръководи катедрата по история на религиите в Руския православен институт „Св. Иоан Богослов” и е лектор в Московската духовна академия, както и научен сътрудник в Института по ориенталистика на Руската академия на науките. От 2009 до 2014 г. проф. Зубов е член на Комисията по въпросите на взаимодействието на Църквата, държавата и обществото на Междусъборното присъствие на РПЦ, както и член на Синодалната библейско-богословска комисия. Дългогодишен професор по философия и генерален директор на центъра „Църква и международни отношения” в МГИМО, през 2014 г. проф. Зубов е уволнен от учебното заведение след публичната му критика на анексирането на Крим и политиката на руската държава по отношение на Украйна. Автор на пет книги и над 200 научни статии. Отговорен редактор на проекта Руска история: ХХ век, публикуван в два тома през 2009 г.

Интервюто е публикувано в бр. 121 на сп. „Християнство и култура“.