0
1775

За българо-македонските работи

По Македония у нас винаги се е спорило с пристрастие. Като за блян, но и със съзнанието за една огромна и незарастваща рана в българската история, причинена от множество събития, които, подобно на парчета от огледало, трудно дават цялостен образ. А пък споменът за травмите от разбиването на самото това огледало през войните се утаява в колективната памет и продължава да напомня за себе си. По един начин „тук“, по друг начин „там“. Ето защо и бъдещето в българо-македонските „работи“ неизбежно се равнява (по) или ранява (от) миналото. Винаги то е негова „граница“, особен „език“ – с една или друга степен на разбираемост.

Напълно си давам сметка, че и тези редове, писани от потомък на хора от онези земи, неизбежно ще опрат в миналото. В парчета от онзи пристрастен разказ, в който трябва да има място и за човешките съдби. Затова, отвъд романтиката, ще започна с цената, платена от дедите ни именно заради онова „там“:

Там, там душите и сърцата, братя!
Там нашите стремленья и мечти,
там наште очи, умове, обятья,
там нека всичко българско лети
.

(Иван Вазов, „Песни за Македония“).

Македонският блян наистина витае „тук“ всред общонационална еуфория и неимоверна всеотдайност. Особено до Илинденско-Преображенското въстание (август-ноември 1903 г.) и веднага след него, когато 30 000 „бежания“ залива България. И това не е нито първата, нито последната такава бежанска вълна: поне една трета от софиянци, а и жителите на другите големи градове са потомци на македонски бежанци. Крайно време е някой да направи изследване на „македонския профил“ на следосвобожденска България – каква част от политиците, офицерите, журналистите, учителите, чиновниците са родом от тези земи и съответно – какво е тяхното влияние върху политиката на страната до Първата световна война. Убеден съм, че мащабът на това влияние ще излезе зашеметяващ.

От друга страна, след 1903 г. нещата се променят. Никой далновиден български политик не смята, че сценарият със Съединението от 1885 г. е въобще постижим, с оглед на статуквото, установено от Великите сили. Остава да се чака някаква голяма война.

Обявяването на независимостта на България през 1908 г. обаче има друга една последица, която често се премълчава. И тя не е свързана толкова със загубата на пазарите на Османската империя, което е факт, колкото с обезсилването на българската Екзархия. Докато княжество България е трибутарно на Османската империя, Екзарх Йосиф има голяма дипломатическа тежест и продължава делото на Възраждането. Той е гарант за духовното единение на всички чада от онези земи, за които са отворени вратите на екзархийските църкви и училища. Между 1908-1912 г. мисията му става все по-трудна, а след избухването на Балканската война – практически невъзможна.

Подготовката за Балканската война изправя българската дипломация, а и цар Фердинанд пред първите тайни договори, тоест пред първата подялба със сърби и гърци на „бляна по Македония“. Така се стига и до Междусъюзническата война (1913 г.), когато цената „заради Македония“ се оказва приземяващо жестока: пълно поражение на България, при това с цената на 50 000 убити и 100 000 ранени в двете Балкански войни. Плюс загуба на Южна Добруджа, което отваря „добруджанска рана“, не по-малка от „македонската“. И съсипващ провал на делото на българската Екзархия, тоест на цялостния проект на Възраждането. Така Църквата ни, освен че продължава да е в схизма, губи влияние в 15 епархии в Македония, Беломорска Тракия и Одринско и своите 1196 екзархийски училища. Изречена пак по Вазов, картината е сърцераздирателна:

Затворени храмове, бити владици,
школа във обори превърнати мръсни

юнаци в прокуда ил в смрадни тъмници,
над всичко свето издевателства гнъсни
.

Съкрушен, екзарх Йосиф се премества в София, където произнася знаменитите си думи, че цял живот е копал с игла кладенец, който цар Фердинанд и шепа самонадеяни политици в миг са засипали, и скоро след това склопя очи.

Следва опит за реванш „там“ с участието ни в Първата световна война през 1915 г. на страната на Германия и Австро-Унгария и нова национална катастрофа, скрепена с унизителния Ньойския договор. Още 115 000 жертви, в резултат на което „националните идеали“ помръкват. Самият Вазов, угнетен, решава да се извини от страниците на в. „Мир“ през 1919 г. на всички, които е подвел с бляна си по „земята на св. Климент“ и „запрещава“ да се печатат повече цитираните по-горе стихове от неговите „Песни за Македония“ (жест на доблест, неповторен в българската литература).

А пък в страната, паралелно на размириците след 1923 г., набират сила и македонските братоубийства, осеяли с трупове софийските улици. Зад кадър прозира намесата на съседни държави, както и на Съветска Русия, която не жали средства, за да използва за своите цели „левицата“ във ВМРО.

И тъй, ако в македонските песни най-често срещаната думи е „пушка“ (по наблюдението на писателя Добри Немиров), то тя започва да гърми на българска територия във всяко поредно действие от кървавата битка между „протогеровисти“ и „михайловисти“. Списъкът на жертвите е болезнено дълъг. Блянът по Македония постепенно започва да губи обаяние и промяната в обществените нагласи е видима. И то далеч преди 1934 г., когато ВМРО е разтурена от звенарите на Кимон Георгиев и разоръжена от армията, а градове като Петрич и Кюстендил престават да бъдат „държава в държавата“.

Повече от ясно е, че „автономията на Македония“ е единственото възможно решение. Ала това трудно се изговорва с оглед на всички разбити илюзии или страх от поредния междуособен изстрел. И все пак някои като големия наш есеист Георги Томалевски (1897-1988) – потомък на стар македонски род, в чийто дом по време на Илинденското въстание е обявена Крушевската република – не се поколебават да го заявят ясно и открито: „За Македония трябва свобода, за да се даде ход на нейния жизнен и творчески потенциал. След много борби, лутания и стълкновения, днес вече Македония е пред прага на най-разумното разрешение – автономията, чието име е стояло отдавна на нейното знаме. Без да се впускаме в никакви разсъждения от политически характер, можем да кажем, че вече за всички е ясно, че искането на македонците за автономия е най-щастливата мисъл на Балканите. Това е началото на един отдавна очакван край – краят на балканските размирици, в основата на които всякога е стояла тази земя“.

Припомням всичко това, защото то предхожда най-сложния период в днешните отношения между България и Македония. Става дума за периода 1941-1944 г., който в официалната македонска историография все още се обозначава като „българската окупация на Македония“, а в нашата – като „българското администриране“ на Вардарска и Егейска Македония през Втората световна война. Нарочно избягвам някои епитети, защото мултидисциплинарната експертна комисия, предвидена в клаузите на подписания договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между България и Македония, ще трябва да работи по осмислянето и написването тъкмо на този разказ. С оглед на онова, което все още се крие в архивите в Скопие и София. И с осмислянето на ролята на Георги Димитров и на Тито, на фигури като Методи Шаторов, Димитър Влахов и Лазар Колишевски, на някогашния солунски атентатор Павел Шатев и на Иван (Ванче) Михайлов.

Не ще и дума, че такъв съвместен прочит е трудна, почти непостижима задача с днешна дата. Ала щом френски и германски историци успяха да напишат общ учебник, въпреки войните помежду им и жертвите, дадени от двете страни, защо тогава българите и македонците да не могат? Още повече, че знаците на „политическото разведряване“ между двете държави са налице. 

В този смисъл писмото на Македонската православна църква до Св. Синод на Българската православна църква освен всичко друго е и възможност да се види общото минало под значително по-широк ъгъл. Да се допълни „политическия разказ“ за кръвта, пролята във войните, с „другия разказ“ – за делото на Екзархията в приемството ѝ с Охридската архиепископия. Ала най-вече то издърпва българо-македонските работи все повече към настоящето. Към стъпките, които трябва да се извървят помежду ни, преди да се обърнем към другите.

В този разговор настоящето е все повече в центъра на дискусията, затова на хоризонта проблясва бъдеще. За разлика от доскорошния разговор, в който миналото бе навсякъде, а бъдещето – никъде.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЗа пътниците, странстващи във вътрешността
Следваща статияБило