0
2423

За висшето образование

Достойнства, мълчания и заблуди в проекта за стратегия за развитие на висшето образование

Не е ли изконната задача на университетите да работят за формиране на личности и граждани, които след натрупване на фундаментални знания и базови умения да придобиват определени професии, като се реализират в стопанската област, но не само в нея?

Ще разгледам някои слабости на проекта за стратегия за развитие на висшето образование. Възраженията ми се отнасят главно до основанията на философията на образованието, върху които той стъпва при очертаване бъдещото развитие на висшето образование в страната.

Наскоро Министерството на образованието и науката публикува на своя сайт проект на „Стратегия за развитие на висшето образование в Република България за периода 2021–2030 година”. Текстът на проекта е предложен за обществено обсъждане в рамките на месец, като се очаква заинтересованите лица и организации да изпращат бележки, становища и предложения за неговото усъвършенстване. Ще се възползвам от отправената покана и ще взема отношение към някои от съдържащите се в документа виждания за развитието на висшето образование в страната през следващото десетилетие.

Общото ми впечатление от текста е за сериозно и отговорно отношение на авторите при изработването му. Те демонстрират много добро познаване на проблемите на висшето образование в страната и ерудиция по отношение на ситуацията, в която се намира тази важна област на обществения живот зад граница. Разглеждат широк кръг въпроси, свързани с устройството и функционирането на висшето образование у нас, като проявяват професионална компетентност при осмислянето им. Осъществяват многостранен и задълбочен анализ на актуалното състояние на университетското дело в България. Поставят си амбициозната задача предлаганата стратегия да представи „основните принципи и приоритети в развитието на системата на висшето образование в Република България” и да определи „конкретни цели, дейности и мерки за тяхното изпълнение”. Взели са предвид редица национални и общоевропейски документи в сферите на висшето образование и науката. Застъпените от тях виждания са съобразени с основните насоки в политиката на ЕС в тази област.

Текстът се отличава с обективен и критичен тон. В него са направени редица верни констатации за актуалното състояние на висшето образование в нашата страна: „снижаване на критериите за прием във висшите училища”; „занижаване на критериите към студентите по време на обучението поради масовия прием и оттам – на качеството на получаваното образование”; „българските висши училища продължават да бъдат „невидими” в международното пространство за висше образование”; налице е „силно хетерогенен състав на приетите студенти поради различното ниво на подготовка и на мотивацията им за учене”; „недостатъчно категорично прилагане на финансовия модел, който стимулира качеството и резултатите, а не количеството”; „недостатъчно финансиране на системата на ВО в Република България като цяло” и др. Изразени са редица добри намерения за развитие на университетското дело до 2030 година: „повишаване на качеството на образованието във ВУ”, „подобряване на структурата и ефективността на висшето образование”, „активиране на научната дейност във ВУ”, „въвеждане на съвременни, гъвкави и ефективни форми и методи на обучение”, „стимулиране на участието на младите преподаватели” и пр., като са посочени конкретни мерки за тяхното осъществяване.

По-долу ще разгледам някои слабости на проекта за стратегия, като се спра не толкова на отделни положения в него, а ще го анализирам през поредица основни понятия, които присъстват или отсъстват в документа. Смятам, че по този начин ще могат да се откроят както тезите, които смятам за спорни или погрешни, така и непоставените в него проблеми, респ. непредложените решения. Възраженията ми са от принципен характер и не засягат констативната част на документа. Те се отнасят главно до основанията на философията на образованието, върху които той стъпва при очертаване бъдещото развитие на висшето образование в страната.

В самото начало на текста се говори за наличие на „система на ВО в страната”. Смятам, че такава от десетилетия липсва. Понастоящем съществува мрежа от самостоятелни висши училища, между които се наблюдават хлабави връзки, които не осигуряват преследването на общи цели. Всяко от тези висши училища има собствено виждане за развитието си, което не е обвързано с това на останалите участници в националното образователно пространство. Между отделните висши училища липсва съгласуваност в насоките на действие и „разпределение на ролите” в общодържавен мащаб. Възстановяването на някога съществуващата или изграждането на нова система на висше образование в страната е трудно постижима, но важна цел. Такава цел обаче в проекта за стратегия не е поставена.

В проекта за стратегия се говори за нуждата от съчетаване на академичната автономия с обществения интерес, но в пожелателна форма. Изобщо не се поставя въпросът за промяна на текста в Конституцията на Република България, засягащ този въпрос: „Висшите училища се ползват с академична автономия” (чл. 53, ал. 4). С мълчание са подминати още два изключително важни текста в основния закон на страната, без промяната на които съществено подобряване на облика на висшето ни образование не е възможно: „Всеки има право на образование” (чл. 53, ал. 1) и „при определени от закона условия образованието във висшите държавни училища е безплатно” (чл. 53, ал. 3). В първия от тях липсва каквато и да е характеристика на образованието, вкл. висшето, на което има право всеки български гражданин. Например на достъпност – какъвто е случаят с медицинската помощ (чл. 52, ал. 1). Изобщо отсъства квалификацията му като „качествено”, макар в стратегията понятието „качество” да е основно, а повишаването на качеството да се обявява за първостепенна задача на висшето образование. Вторият текст въвежда едно фалшиво и непостижимо „право на безплатност”, което осуетява поставянето на реалистична и смислена цел пред висшето образование в страната. В Конституцията на България има една съществена липса: посочването на действителните източници за финансиране на образованието у нас, вкл. на висшето – отново за разлика от здравеопазването, за което такива източници там са посочени (чл. 52, ал. 2), макар медицинското обслужване да е обявено за „безплатно” в предходната алинея. Смятам, че усъвършенстването на висшето образование у нас без промени в основния закон на страната е трудно постижимо, ако не и невъзможно, тъй като ще му липсва здрава правна основа.

В проекта за стратегия често се употребява понятието „качество” като цел на висшето образование. Това е важно и похвално. Ала съдържанието на това понятие по отношение на висшето образование не е изяснено. То се разбира едностранчиво, като качеството фактически се свежда до измерими с количествени показатели характеристики на висшето образование. Изобщо не става дума за съдържателно разбиране на понятието „качество”, чрез което да се определи типа на образователния продукт, който българските висши училища следва да предоставят. Това означава, че не се поставя ключовата дилема за българското, а и за всяко висше образование – дали то да бъде университетско или да бъде специализирано. Тихомълком се приема, че висшето образование у нас няма да бъде от университетски вид, а ще се развива само като професионално формиращо. Прави се спорното разграничение между висшите училища на „изследователски” и „образователни”, според това дали поставят акцент върху образователната или върху научноизследователската дейност. Тук възниква питането доколко изобщо е уместно да наричаме „висше училище” образователна институция, в която не се извършва значима изследователска работа. Да не говорим дали тази институция ще е в състояние да предлага тъкмо „висше” образование. Тук може да се постави и въпросът доколко е уместно да се оценяват постиженията на висшите училища основно чрез резултатите им от рейтинговата система. При нея академичен продукт се оценява според неакадемични критерии, при това тези критерии са изключително конюнктурни и спорни като значимост (например величина на работната заплата като показател за ниво на образованост).

В текста образованието и обучението се разглеждат като синоними. Не се прокарва принципна разлика между тези свързани, но все пак съществено различаващи се по своите цели дейности, между придобиването на базови знания, от една страна, и на умения за тяхното прилагане, от друга. Нещо повече, ясно личи тенденцията за свеждане на образованието до обучение. При анализа на обучението вниманието е съсредоточено почти изцяло върху изграждането на способности за боравене с най-съвременните технологии, макар последните да остаряват още в хода на следването на студентите. Особено големи надежди за повишаване качеството на висшето образование у нас авторите на проекта за стратегия възлагат на въвеждането на дигитални технологии: те са споменати десетки пъти в текста, като за водеща цел е обявена „дигитализацията на образователния процес”. И то при положение, че голяма част от недостатъците на виртуалното обучение се проявиха при прилагането му в извънредната ситуация на световната вирусна пандемия. Дори когато говорят за нуждата от съчетаване на класическия тип образование от вида „лице в лице” с изнесеното във виртуалната реалност образование, авторите на проекта за стратегия залагат на последното като основен инструмент за повишаване качеството на висшето образование у нас в близко бъдеще. При такава нагласа никак не е чудно, че в текста само декларативно присъства позоваване на съществуващата в страната образователна традиция и добрите практики в областта на университетското дело. Очевидно за тях малко от собственото ни наследство в тази сфера трябва да бъде съхранено и развито – не е ясно и какво по-конкретно. За сметка на това безусловно се възхваляват иновациите в преподавателската работа, макар тяхното прилагане съвсем да не гарантира повишаване на нейното качество.

Прави впечатление изключително рядкото използване в анализирания текст на две ключови за областта на образованието понятия: „теория” (2 пъти) и „знание” (3 пъти), като знанието обичайно се редуцира до информация – нещо само по себе си твърде спорно. За тяхна сметка в проекта за стратегия понятията „умения” и „компетентности” са употребени десетки пъти. Този факт красноречиво говори за насоката, в която се предлага да бъде развивано висшето образование у нас. Като основен ориентир за него са определени потребностите на настоящия български пазар на труда. Това означава, че съзнателно се върви към превръщане на висшите училища в слуги на сегашния български бизнес – те са призвани да го снабдяват с нужните му професионални кадри. Иначе казано, затвърждава се налаганата в последните години тенденция към опуцяване – превръщане в ПУЦ-ове – на българските висши училища. В тази връзка обаче възникват няколко питания: 1) за кого работят висшите училища у нас – за студентите и обществото или за бизнеса в страната; 2) защо висшите училища следва да обслужват само бизнеса, няма ли и други работодатели у нас – например държавата и неправителствения сектор; 3) защо да обучават кадри само за българския бизнес, след като живеем в глобализиран свят; 4) защо се имат предвид интересите само на актуалния бизнес, след като сегашните студенти ще работят след години, когато нуждите на трудовия пазар ще бъдат много различни? Разбира се, най-важният въпрос е защо се предпоставя, че на студентите трябва да се гледа изключително като на работна сила, а не като на пълноценни хора с разнообразни човешки потребности, за задоволяването на които висшите училища са призвани да съдействат. Не е ли изконната задача на университетите да работят за формиране на личности и граждани, които след натрупване на фундаментални знания и базови умения да придобиват определени професии, като се реализират в стопанската област, но не само в нея?

В интерес на истината трябва да се каже, че авторите на проекта на стратегия отбелязват опасността от прекомерно обвързване на даваното от висшите училища образование с текущите нужди на българския бизнес. Във връзка с това те казват: „В някои случаи обаче се стига до утвърждаването на чисто инструменталната роля на висшето образование и на подчиняването му изцяло на потребностите на пазара на труда. Това принизява ролята на висшето образование като научна и духовна институция, която същевременно има и значими общосоциални функции”. За съжаление тази констатация не се превръща в отправна точка на цялостен подход за осмисляне бъдещето на висшето образование у нас. Напротив, в текста като цяло тържествува тъкмо инструменталният подход към студентите, а и към образованието изобщо. Особено ясно това личи от поставяната пред висшите училища задача в обучението си да привличат все повече представители на бизнеса, които да предават на студентите своите практически умения. Присъствието на неакадемични кадри в академичните институции обаче е твърде проблематично. Без съмнение техният практически опит би трябвало да се използва, ала не в университетите, а в даващите професионална квалификация обучителни центрове. Такива могат да се създават и към висшите училища, ала в никакъв случай те не бива да се превръщат в занаятчийски училища, ако искат да изпълняват своята основна задача: осигуряване на фундаментални теоретични знания в дадена област на знанието и широкопрофилна първоначална подготовка по конкретно професионално направление.

За снижаване нивото на предлаганото образование във висшите училища у нас допринася също и допускането в тях на преподаватели с недоказана академична подготовка и квалификация. Макар и за неголям срок в тях се назначават асистенти без конкурс и без да притежават ОНС „доктор”, т. е. хора „хванати от улицата”. За решаването на този проблем в проекта за стратегия не е казано нищо. В него е запазено мълчание и по един въпрос, превърнал се в табу за българското висше образование: допускането в аудиториите на хора без педагогическа правоспособност. Когато става дума за подобряване на педагогическата подготовка на преподавателите се има предвид само тяхното усвояване на информационни и комуникационни технологии и усъвършенстване владеенето на чужди езици.

В проекта за стратегия не се предвиждат реални стъпки за внедряване в образователната практика на висшите училища у нас на предвидените в Националната квалификационна рамка на Република България видове знания и умения за ОКС „бакалавър”, ОКС „магистър” и ОНС „доктор”. Иначе казано, пренебрегнати са изискванията на най-важния съдържателен документ в българското образователно дело, въпреки че той е споменат като взет предвид при разработката на проекта. Така се пропуска възможността за постигане на съгласуваност и съизмеримост на образователния продукт, предоставян от нашето и европейското образование, доколкото нашата рамка е конкретизация към местните условия на Европейската квалификационна рамка за учене през целия живот.

Предлаганата за обсъждане стратегия приема като безусловно правилна провежданата напоследък държавна политика за ранно и тясно професионално специализиране на българското висше образование. Тази насока на развитие има за резултат неговата дехуманизация. Тази дехуманизация се изразява в отказ от преследване изконната цел на образователните институции да подготвят личности с многостранни качества. От едно училище, вкл. висше, се очаква да предостави образованост, която се изразява освен в овладяване на обширни знания, още и в умение да се мисли задълбочено, самостоятелно и творчески, а не алгоритмично, както се изисква в коментирания текст, да се мисли от позицията на стабилни ценности. Ръководителите на образователната сфера у нас, а и авторите на проекта за стратегия изглежда са забравили хуманистичната цел на образователните институции: да бъдат пазители на знанието, инкубатори на нови идеи и създатели на активни граждани. За жалост днес висшето образование в страната се ръководи от хора, които не смятат, че студентите трябва да се развиват като хора със здрави морални устои, добре възпитани и усвоили ценностите, наследени от гръко-римската, християнската и модерната цивилизации. Резултатът от водената от тях политика е налице: преобладаващата част от днешните младежи са по-невежи, неграмотни и нецивилизовани спрямо предходните поколения. Липсват им базови знания, обща култура и мотивация за учене. За тях образованието е тегоба и средство за успешно кариерно развитие, но не и ценност сама по себе си. Разбира се, изключения винаги могат да бъдат посочени.

А да се мисли и действа другояче е напълно възможно. За това обаче следва да се гарантира както стабилно присъствие на хуманитарните и социални дисциплини в учебните планове на университетските специалности, така и на конкретни цели в образователната практика по тях. В проекта на стратегия е направена необвързваща за висшите училища препоръка за „включване на няколко социални и/или хуманитарни дисциплини (философия, социология, политология, изкуство и др.) в учебните планове на другите професионални направления, както и на уводни дисциплини от точните науки (математика, информатика, природни науки и др.) в хуманитарните и социалните направления”. От нея става ясно, че авторите на стратегията не са в състояние да определят точни и ясни задачи при преподаването на толкова разнородни дисциплини като философия, социология, политология, изкуства. Според тях е важно чисто и просто някакви такива дисциплини да има в университетския курикулум, а какво учебно съдържание ще предлага всяка от тях, не е от значение.

В предложения за обсъждане проект на стратегия мълчаливо е подминат един от най-големите проблеми, стоящи понастоящем пред българското образование, в това число и пред висшето образование. Става дума за превърналите се в напаст образователни измами. Днес обществото, държавата и образователната система биват мамени открито, без дори привидно да се спазват нормите за приличие. Представянето на чужди разработки за свои вече се смята от студентите за нещо напълно в реда на нещата, а и немалка част от преподавателите са се примирили с това. Преписването или прякото купуване на решения на задания е на път да се превърне в неписана норма. Копирането от интернет на готови есета, реферати, курсови работи, магистърски тези и пр. без полагане на лични усилия за тяхната подготовка, се превръща в масова практика, срещу която отделните преподаватели са безпомощни. Управляващите сферата на образованието на държавно ниво се правят, че не забелязват това позорно явление и изобщо не предприемат мерки за справяне с този нов „бизнес”. Мълчаливото съгласие с неговото разпространение е един от способите за изпразване от перспектива на българското образование. Не е случайно, че по-добре подготвените, амбициозни и омерзени от непочтените нрави младежи от елитните училища го загърбват и заминават да учат в чужбина. Тук остават хората, които добре се приспособяват към измамната действителност, в която доминират фалш и илюзия за нормалност.

Авторите на проекта за стратегия на практика работят за утвърждаване на образователния идеал именно на този тип потребители на висше образование. Той се изразява в следните характеристики: бързо (за три години да се придобива степента „бакалавър”), лесно (между другите „по-важни” занимания), удобно (от компютъра в къщи) и евтино (следване в собствения или близкия град с минимални такси). При все това за обща цел на висшето образование се посочва повишаване на неговото „качество”. Тук следва да се напомни, че постигането на качествено висше образование без усилия, без отделяне на няколко години от живота за работа в университетските аудитории и библиотеки, без значима финансова инвестиция в собственото човешко развитие, изобщо без сериозен личностен ангажимент е илюзия.

В заключение искам да кажа, че разглежданият дотук документ е отличен пример за прилагане на технократското мислене в образователната сфера. Той е написан в административно-бюрократичен, приповдигнат и бодряшки стил, с типичната за него лексика: многобройни клишета, чуждици – дори когато има добри български аналози, честа употреба на съкращения, вкл. на абревиатури на чуждестранни изрази, множество повторения. Често се срещат евфемизми: така например вместо за проблеми се говори за предизвикателства. Ала най-важното е, че този документ приема за безусловни принципите на прагматизма, като по този начин обрича класическия тип образование на гибел. В основата на този начин на мислене стои инструменталното отношение към всичко съществуващо в света, включително към самия човек. Доведен до край, този инструментализъм ще предизвика крах на хуманистичната идейна парадигма, която все още стои като декларирана основа на съвременното образование. Хората окончателно ще престанат да бъдат ценени сами по себе си, да бъдат уважавани заради своето достойнство, да се ползват от неотменни права и свободи, т. е. ще престанат да бъдат третирани като хора и ще бъдат разглеждани изключително като изпълняващи чужда воля средства.

Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философия в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2020), Духът на съвременника, изразен в публичния език (2020). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012–2016), ръководител на катедра Философски и социални науки (2002–2012, 2016–), член основател и председател на УС на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България (2002–2004), член-основател и Изпълнителен директор на Института за българска философска култура (2011).

Още по темата:
Добрин Тодоров, „Кризата на университетското дело“
Добрин Тодоров, „Университети в остра криза“
Добрин Тодоров, „Реформа без основа и ясни цели“