1
857

За Витоша и хората

С документалния филм на Любомир Младенов за Витоша и едни други протести, които напоследък забравихме, ще бъде открит 17-ият София Филм Фест. С режисьора разговаря Людмила Димова

sff„Витоша” е филм за планината в „опасна близост” до София; за защитената зона, заплашена от разнопосочни апетити за застояване. „Витоша” е филм за хората, които обитават планината, обичат я и я защитават, обяснява режисьорът Любомир Младенов. Самата планина трудно може да е обект на филм, без той да изпадне в пейзажна лирика.”

Режисьорът е поканен от продуцентите „Гала филм” и Иван Попйорданов, автор на идеята и сценария. За разлика от оператора Орлин Руевски, който е сноубордист и познава планината, Любомир Младенов представя друга гледна точка – на градския човек. Или както сам обобщава: за него Витоша е непознатото място, видяно от „Раковска”, мястото на  отложените срещи. Витоша е онова празно място, от което София се нуждае. Празно не в значението на пусто, а на лишено от човешките безчинства.

Преди премиерата на филма, с който на 7 март се открива София Филм Фест, преди да преживее реакциите на зрителите и да се отдалечи от произведението си, режисьорът може да го формулира най-вече през отрицания: какво не е този филм. „Не е филм от природни картини, нито разследване кой е виновен. Не е филм само за протестите, макар че започва и завършва с протестите в защита на Витоша от 2009 г. насам, в началото много скромни.”

Филмът показва хора със сходни гледни точки, екипът е добронамерен към усилията на онези, които искат да опазят Витоша от урбанизацията. Сред героите са един юрист, който от 2008 г. поддържа  блога „Да спасим Витоша”, една сноубордистка от сдружението „За Витоша”, алпинист с три покорени хилядника, зоолог, който работи в парк „Витоша” и възстановява с огромни усилия популацията на дивата коза, бившият директор на парка, градостроителят арх. Христо Генчев…

В продължение на три години екипът следи събитията, натрупва разбиране и материал, разчита не на възстановката, а на спонтанността: да грабнат камерата и да тръгнат към поредното си учудване, дори към това, което искат да им се случи, а то не се случва.

Витоша им се разкрива през всички сезони, тя е метафора на мястото, където животът е различен,  недвуизмерен, непредвидим като метеорологичните условия в планината. Място, до което можеш да се доближиш само въоръжен с безкрайно търпение. В този до голяма степен инстинктивен процес целта са „не красивите картини, а епизодите, в които Витоша ни се разкри”, обяснява Любомир.

„Темата е публицистична, а ми се искаше филмът да има друг обем, все още не зная дали се е получило, страхувам се да не е двуизмерен, да не върви само по линията на сюжета и разума. Моите занимания с кинематографа разчитат на това човекът, който гледа, да направи усилие, да прекара видяното през собствената си биография. Това означава да бъде заразен от екрана, вдъхновен от филма, а не просто да консумира.”


Случващото се на Витоша не е изолирано събитие: „Много хора с пари разкрояват света, както им е удобно. Протестите не бяха само за Витоша, а срещу определени отношения в обществото. Аз видях много симпатични хора от поколението от последната петилетка на социализма, което не е маловажно – знаят и едното, и другото. Те се заинатиха. Предполагам, че това се нарича гражданско общество. И като че ли няма да спрат. Духът, веднъж изпуснат от бутилката, няма как да стане отново послушен, надявам се. Идентифицирам се с гражданската част на протеста, не съм еколог и планинар, но живея в това общество, което все повече губи основанията си да бъде демократично. Протестите бяха срещу загубата на нормалност, на елементарни правила в демокрацията. Филмът е за това откъде започна да се преразглежда нашата демокрация.”

Филмът „Витоша”е посветен на 150- годишнината от рождението на Алеко Константинов. Подкрепен е от Националния филмов център.

Любомир Младенов е роден на 7 януари 1972 г. в Свищов. Завършил е Художествената гимназия в София и филмова и телевизионна режисура в класа на Георги Дюлгеров в НАТФИЗ. Като студент е снимал четири късометражни филма, които участват на фестивали в Анже, Киев, Клермон-Феран, Котбус, Мюнхен. Работи като режисьор и телевизионен оператор, автор е на музикални клипове, сценограф. В продължение на четири години снима документален филм за Театрална работилница „Сфумато”, чиято премиера беше през 2005 г. През 2006 г. създава късометражните си проекти „34” и „Картинг”, представени в предишни издания на СФФ. Пълнометражният му игрален дебют „Ловен парк” (2009) е удостоен с наградата Златен витяз.

1 коментар

  1. За мое голямо съжаление филмът беше разочароващо слаб. Факт е, че повечето от хората около мен го харесаха, но аз останах от онази учудващо малка група, която има отрицателно мнение за филма.

    Не искам да бъда разбиран погрешно – проблемът, който филмът представя, е важен и посланието му е добро. Цялата работа е в това, че посланието може би е всичко хубаво, което мога да кажа за филма, ако изключим някои силни визуални попадения.

    Не виждам обаче кое прави този продукт филм. За мен това беше просто колаж, съставен от интервюта на хора, свързани с планината, подредени по абсолютно случаен начин. Накъсаните и изолирани едно от друго интервюта, неподредени в сюжетна линия, не правят филм. Още повече, когато са накъсани от дълги визуални паузи. И не мисля, че този изключително сериозен недостатък може да бъде замаскиран от обяснението на режисьора в това интервю, че бяга от подходите на игралното кино. Независимо дали говорим за документалистика, или за игрален филм, качественият продукт подрежда своите послания в някаква система.

    В това много си пролича нещо, което Любомир Младенов казва и в публикуваното тук интервю: че му е било много неясно какъв може да бъде този филм. В крайния продукт много ясно си личи, че работата по филма е започнала без ясна идея какъв трябва да бъде той. И може би оттук произтичат всичките му недостатъци.

    А те освен на базово сценарийно ниво се простират и нататък. На ниво монтаж, например. Един от най-ярките примери за странни монтажистки решения – тези, които са гледали филма, би трябвало да са забелязали – беше, когато един човек се качваше нагоре, носейки борд, а се спусна надолу със ски. И това очевидно бяха различни хора, но бяха монтирани като един без никакво сюжетно, наративно или каквото и да е било оправдание.

    Допълнително в някои интервюта личеше, че това, което се случва пред камера е нагласено. Дългото взиране на зоолога през бинокъла, например, отвсякъде крещеше „нагласено“. Изглеждаше все едно режисьорът или операторът е казал „Абе, миналата седмица, като гледаше през бинокъла, беше много готино като кадър, може ли, докато ни говориш, да се правиш, че гледаш нещо.“ Аз обаче вярвам, че когато се снима документален филм, не трябва да диктуваш действията на хората, които снимаш, и обстановката около тях. Документалистът е човек-наблюдател, който събира материал и го сглабя във филм или друга форма на изкуство, каквато е избрал. Но в никакъв случай не диктува.

    Друг много сериозен проблем за мен бяха крайно патетично поднесените цитати, особено Вазовия в началото. Казано честно, толкова излишен патос в интонацията, не мисля, че бях чувал скоро. И този цитат също не успях да видя по какъв начин е органически свързан с цялостта на филма.

    Всъщност, филмът беше толкова колажно изпълнен и излишно раздут, че харесвам повече трейлъра, който предава същите послания със същите хора, дори в същата последователност, но не претендира да бъде цялостен филм и това предлага едно по-смекчено отношение към него.

    Преди да започна да изглеждам като тотален нихилист, изпълнен със самоцелно отричане и критикарско отношение, трябва да призная, че може би проблемът ми с филма е изцяло породен от факта, че миналогодишната програма за българска документалистика в рамките на София Филм Фест сериозно вдигна летвата, а тази първа прожекция от тазгодишната документалистика беше много далеч от това ниво. Затова съм склонен да призная, че може би съм една идея по-критичен от необходимото поради собственото си разочарование от филма.

    Това обаче не означава, че недостатъците му трябва да бъдат подминати с лека ръка просто защото посланието му е добро. От също толкова голямо значение, каквото има то, е и изпълнението на представянето му. А за мен лично начинът, по който това послание беше показано, беше неочаквано слаб.