0
1086

За войната и апокалипсиса

AVT_Rene-Girard_4332

Апокалипсисът не възвестява края на света, той носи надежда. Ако внезапно видим реалността, няма да изживеем абсолютното отчаяние от безсмислената модерност, а ще открием свят, който има смисъл.

Моето творчество често се представя като изследване на архаичната религия със средствата на сравнителната антропология. Целта да се хвърли светлина върху процеса на очовечаване (hominization) – удивителния преход от животинското към човешкото, случил се преди хиляди години.

През цялото време хипотезата ми е свързана с мимезиса: тъй като хората си подражават един другиму, те трябва да открият средствата, чрез които да се справят със „заразяващото подобие”, което може да доведе чисто и просто до изчезването на тяхното общество. Механизмът, който прави това възможно, е жертвоприношението, което отново поражда различие в ситуация, в която всеки е започнал да наподобява другия.

Това означава, че човечеството се ражда от жертвоприношението, а ние сме деца на религията. Това, което наричам (следвайки Фройд) „основополагащо убийство“, е „принасянето на свещена жертва, едновременно виновна за безредието и способна да възстанови реда“, която постоянно се преповтаря в ритуалите при създаването на нашите институции. От зората на човечеството милиони невинни жертви са били убити, за да дадат възможност на останалите хора да живеят заедно или поне да не се унищожават взаимно.

Това е неумолимата логика на свещеното, която митовете успяват да пресъздадат все по-слабо и по-слабо, докато хората стават все по-съзнателни. Решителният поврат в тази еволюция е донесен от християнското Откровение. Ритуалите бавно са образовали хората; след християнството те трябва да се справят без тях. С други думи, християнството демистифицира религията.

Само че тази демистификация, която е нещо добро в абсолютен смисъл, се оказва нещо лошо в относителен, тъй като се оказваме неподготвени за последиците от нея. Не сме достатъчно християни.

Този парадокс може да бъде представен и по друг начин: християнството е единствената религия, предвидила собствения си провал. Това предзнание е известно като апокалипсис. И наистина, в апокалиптичните текстове Божието слово звучи най-могъщо, в него се отричат грешките, дело изцяло на хората, които са все по-малко склонни да признаят механизма на своето насилие. Колкото повече упорстваме в нашите грешки, толкова по-могъщ ще бъде Божият глас, изникващ от разорението. Затова никой не иска да чете апокалиптичните текстове, с които изобилстват синоптичните евангелия и Павловите послания. По същата причина никой не иска да приеме, че тези текстове са ни завещани, защото сме пренебрегнали Книгата на Откровението. Истината за идентичността на всички хора е била възвестена веднъж завинаги в историята, но никой не иска да я чуе, а вместо това продължаваме да отстояваме още по-френетично фалшивите си различия.

Две световни войни, създаването на атомната бомба и всички останали ужаси на модерната епоха не са били достатъчни, за да убедят човечеството и преди всичко християните, че апокалиптичните текстове могат да се отнасят за бедствия, които вече са в ход. Насилието шества по света и ни води към следния парадокс: приближавайки се към Алфата, ние напредваме към Омегата; колкото по-добре разбираме началото, с всеки изминал ден осъзнаваме, че това начало наближава. Веригите ни, сключени от основополагащото убийство, са били свалени от Страстите, а резултатът е освобождаването на планетарното насилие.

Не можем отново да притегнем оковите, защото сме наясно, че изкупителната жертва е невинна жертва. Страстите Христови разкриват веднъж завинаги жертвения произход на човечеството. Те разграждат свещеното и открояват насилието в него. И все пак Страстите освобождават насилието в същия миг, в който освобождават свещеното. Затова модерната форма на свещеното е не просто завръщане към някаква архаична форма. Това свещено, което е било сатанизирано от съзнанието ни за него, насочва чрез своите крайности към неизбежността на Второто пришествие.

Войната, отбелязва Хераклит, „е баща на всичко и цар на всички“. Този закон за човешките отношения е бил преформулиран няколко години след падането на Наполеон в една канцелария на Военната академия в Берлин. Преформулирането дава израз на тенденцията към крайности, на неспособността на политиката да сдържа взаимното нарастване на насилието. Неговият автор – Карл фон Клаузевиц (1780–1831) – умира преди да завърши книгата си, но това е може би най-великият текст, писан за войната – трактат, който англичани, германци, французи, италианци, руснаци и китайци четат и препрочитат от края на ХІХ век до днес.

Трудът на Клаузевиц За войната претендира да е книга по военна стратегия. Той изследва онова, което по негово време е било пример за тенденцията към крайности, случили се, без да бъдат забелязани от участниците в тях. Клаузевиц говори за своята специалност, сякаш тя не е свързана с всичко останало, а последиците от изследванията му определено надхвърлят неговия замисъл. Той формулира и спомага да се определи онова, което би могло да се нарече прусащина в нейната най-характерна форма, без да се спира на последиците от идентифицираното от него.

Нашето общество е първото, което има съзнанието, че може да се самоунищожи напълно. Ала на нас ни липсва вярата, необходима, за да понесем това знание. Не са богословите тези, които са ни извели на релсите на новата рационалност; това прави един човек, починал през 1831 г. на петдесет и една годишна възраст. Той е бил военен теоретик, мразен във Франция, Англия и Съветския съюз, пламенен автор, който не оставя никого безразличен. Актуалните му тези нямат бъдеще. Но под тях се крие подмолно течение, което трябва да бъде разчетено, защото може да разкрие една скрита реалност.

Би било лицемерно За войната да се разглежда просто като техническа книга. Какво се случва, когато достигнем крайностите, разбрани от Клаузевиц и след това прикрити зад неговите стратегически анализи? Той не ни казва нищо за това. Но точно този въпрос трябва да си зададем днес. Клаузевиц притежава изумителна интуиция за внезапното забързване на хода на историята, но веднага потиска тази своя интуиция и се опитва да се върне към своето техническо, учебникарско изложение. Затова ние трябва да продължим Клаузевиц, да поемем по пътя там, където той спира, и да го извървим до края. Продължаването на интерпретацията на За войната изисква да кажем, че нейният смисъл е религиозен и че само религиозната интерпретация може да достигне до същността. Текстът на Клаузевиц прави още по-актуални и силни апокалиптичните текстове.

Не трябва да превръщаме автора на За войната в изкупителна жертва, както това прави навремето Сталин, както и един от най-известните му коментатори – Лидъл Харт[1]. Не можем да се задоволим и с плахите опити на Реймон Арон да го реабилитира. Причината този текст да остане неразбран напълно, вероятно се крие в това, че той е бил твърде често атакуван и защитаван. Сякаш не сме пожелали да вникнем в основната интуиция, която авторът се е опитал да потисне.

Интересно е постоянното му отрицание. Клаузевиц, подобно на всички велики писатели, е бил воден от възмущение. Тъй като е искал да бъде по-рационален от всички предходни стратези, той успява да сложи пръст върху една реалност, която е напълно ирационална. Но после се спира и се опитва да си затвори очите.

Клаузевиц приема отношенията между хората за миметични, макар философският му подход да е този на просвещенския рационализъм. Той показва с всички възможни средства, че светът е все по-склонен към крайности, но въображението му постоянно ограничава и възпира тази му интуиция. Клаузевиц и неговите коментатори се спъват в собствения си рационализъм. Това е само още едно доказателство, че е необходим различен рационализъм за разбирането на реалността, до която той се докосва.

Durch diese Wechselwirkung wieder das Streben nach dem Äußersten [2], пише той в първа глава и продължава: „Войната е акт на насилие, който не познава граници в своето приложение; когато един налага законите другиму, това предизвиква реципрочен отговор, което по допускане трябва да доведе до крайност“. Без да го съзнава, Клаузевиц не само открива апокалиптичната формула, но и това, че тя е свързана с миметичното съперничество. Може ли тази истина да бъде разбрана от един свят, който продължава да си затваря очите пред неизмеримите последици от миметичното съперничество? Клаузевиц не само е бил прав, за разлика от Хегел и цялата модерна мъдрост, но той е бил прав и за ужасяващите последици за човечеството. Единствен този войнолюбец успява да види определени неща.

Христос ни помага да се обърнем към тази реалност, без да полудеем. Апокалипсисът не възвестява края на света, той носи надежда. Ако внезапно видим реалността, няма да изживеем абсолютното отчаяние от безсмислената модерност, а ще открием свят, който има смисъл. Надеждата се открива само ако се престрашим да видим надвисналата опасност, но това предполага да се противопоставим и на нихилистите, за които всичко са само приказки, и на прагматичните реалисти, които отхвърлят идеята, че разумът може да постигне истината: това са държавните глави, банкерите, войниците, които твърдят, че ни спасяват, докато всъщност всеки ден ни водят все по-близо до разорението.

Приемайки да бъде разпнат, Христос изважда наяве онова, което е било скрито от „създание мира”, основата, единодушното убийство, случило се за пръв път в светлината на Кръста. За да функционират, архаичните религии имат нужда да скрият основополагащото убийство, постоянно преповтаряно в ритуалните жертвоприношения, което по този начин предпазва човешките общества от собственото им насилие. Разкривайки основополагащото убийство, християнството премахва невежеството и предразсъдъците, неделими от тези религии. Това прави възможен напредъка в познанието, нещо немислимо до този момент.

Освободен от жертвоприносителните ограничения, човешкият разум създава науката и технологията, всичко най-добро и най-лошо от културата. Нашата цивилизация е най-креативната и най-могъщата, която някога е съществувала, но същевременно и най-крехката и застрашената, защото е лишена от подпорите на архаичните религии. Без жертвоприношението в по-широк смисъл, тя ще разруши себе си, ако не вземе мерки, което тя видимо не прави.

Дали са признак на мегаломания думите на Павел в Първо послание до Коринтяни, че тази реалност „никой от властниците на тоя век не е познал; защото, ако бяха я познали, не биха разпнали Господа на славата?“. Не мисля. Силните на деня, всички, наричани от Павел началства и светоуправници, представляват държавни структури, създадени върху основополагащото убийство, които са били ефективни, защото то е оставало скрито. Водещата сила в този смисъл е Римската империя, която се явява същностно зло в абсолютен смисъл, но е необходима в относителен смисъл, като нещо по-добро от пълното унищожение, за което ни предупреждава християнското Откровение. Ще повторя, това не означава, че християнското Откровение е нещо лошо. Като цяло то е добро, ала ние не сме способни да го понесем.

Изкупителната жертва остава ефективна дотогава, докато вярваме в нейната вина. Изкупителна жертва е възможна само когато не знаем, че е такава. Знанието, че тази жертва е била изкупителна, означава да я изгубим завинаги и да се изложим на миметични конфликти, които не могат да бъдат разрешени. Това е неумолимият закон на тенденцията към крайности. Предпазната стена на изкупителните жертви е разрушена от образа на Разпятието, което доказва невинността на Иисус, а после малко по малко и на всички останали аналогични жертви. Поставено е началото на процеса на образованието отвъд насилствената жертва, но той се развива твърде бавно, а напредъкът му е почти винаги несъзнаван. Едва днес това образование започва да дава все по-забележими резултати по отношение на нашето удобство, ала в същото време се оказва дори още по-опасно за бъдещето на Земята.

За да стане откровението напълно добро и незастрашително за всички, хората трябва да възприемат поведението, препоръчано от Христос – да се въздържат изцяло от отмъщение и да не се поддават на склонността към крайности. Ако тенденцията към крайности продължи да се развива, тя ще ни изведе направо към заличаването на живота на планетата. Към тази възможност се обръща и Раймон Арон, четейки Клаузевиц. А после написва забележителна книга, с която се опитва да прогони апокалиптичната логика от съзнанието си и да убеди себе си на всяка цена, че най-лошото може да бъде избегнато, че възпирането винаги ще надделява. Тази негова религиозна проницателност е нещо повече от онова, на което са способни повечето хора, но и тя не е достатъчна. Трябва да продължим още по-нататък интерпретацията на текста. Интерпретацията трябва да бъде завършена.

girardЗапочвайки с „романното обръщане“ от 1961 г., намерило място в изследването ми Романтичната измама и романната истина, всички мои книги повече или по-малко са били апологии на християнството. Християнството обръща основополагащото убийство, изважда на светло онова, което трябва да остане скрито, за да може да съществува ритуалната, жертвоприносителна религия. Павел я сравнява с храната за възрастни, която противопоставя на храната за децата, каквито са архаичните религии. Ницше също дава израз на сходна интуиция по отношение на „инфантилния“ характер на гърците.

Но положението става още по-объркано, защото християнското Откровение по парадоксален начин се превръща в жертва на знанието, донесено от самото него. Колкото и да е абсурдно, то е приемано за мит, какъвто видимо не е, а защитниците и враговете му го свеждат погрешно до една от архаичните религии, които то демистифицира. Цялата демистификация произхожда от християнството. Нещо повече: единствената истинска религия е тази, която демистифицира архаичните религии.

Христос заема мястото на жертвата. Поставя Себе Си в сърцето на системата, за да разкрие нейните скрити механизми. Вторият Адам, за да се възползвам от израза на св. Павел, ни открива как е дошъл първият. Страстите ни учат, че човечеството е родено от жертвоприношението, то е рожба на религията. Само религията е била способна да сдържа конфликтите, които иначе са щели да разрушат първите групи от човеци. Миметичната теория не се стреми да покаже, че митът е безсмислица, а да хвърли светлина едновременно върху фундаменталния разлом и приемственост между Страстите и архаичната религия. Христовата божественост, която предхожда Разпятието, въвежда радикалния разлом с архаичното, докато Христовото възкресение е в пълна приемственост с всички предхождащи го форми на религията. Това е цената за излизането извън архаичната религия. Добрата теория за човечеството трябва да се основава на добра теория за Бога.

В процеса на своето образование хората, които все още не са напълно човеци, могат да станат такива само чрез съизмерването си спрямо божественото, затова идва времето, когато Бог може да се открие изцяло пред тях. Разбираемо е, че Христос стресва апостолите. Но Той е и единственият пример, Той е човекът, поставил се на правилна дистанция от божественото. Христос идва, за да покаже, че Царството Му не е от този свят и че хората, веднъж осъзнали механизма на собственото си насилие, могат да развият правилна интуиция за отвъдното. Всички можем да бъдем част от божествеността на Христос, стига да отречем собственото си насилие.

Ала вече знаем, отчасти благодарение на Клаузевиц, че хората няма да се отрекат от него. Парадоксът се състои в това, че възприемаме евангелското послание в същия момент, в който тенденцията към крайностите се превръща в неумолим исторически закон.

Християнското Откровение потвърждава всички религии в тяхното съотнасяне с божественото, което се отрича от модерния свят. Християнството потвърждава вече видяното от религиите. В този смисъл Христос възкръсва истински, защото поема върху Себе Си примерите за фалшиви възкресения. Ползвателите на архаичните възкресения, възстановяващи мира и реда, са били в същинска връзка с божественото. Във всички митове има нещо християнско. Но като разкриват невинността на жертвите, Страстите превръщат в позитивно онова, което в митовете е било негативно: сега вече знаем, че жертвите никога не са виновни. Така сатаната се превръща в име на нещо свещено, което обаче е обезценено чрез Христовата намеса.

Днес мъдрите и проницателните (което, допускам, се отнася и за академичните учени) усилват атаките си срещу християнството и се поздравяват със скорошния му разгром. Тези нещастници не разбират, че техният скептицизъм е сам по себе си вторичен продукт на християнската религия. Макар и да е добре да се отхвърлят жертвоприносителните идиотщини от миналото, за да бъдат отстранени препятствията пред напредъка и да се улесни въвеждането на неща, които правят живота ни по-проспериращ и удобен (поне на Запад), също толкова вярно е, че жертвоприносителната глупост ни е предпазвала от това да усъвършенстваме начините да се избием едни други.

Може да изглежда парадоксално, но в момента най-много се нуждаем тъкмо от глупавото жертвоприношение. Малцина са християните, които говорят за апокалипсиса, а в повечето случаи го разбират изцяло митологично. Те мислят, че насилието в свършека на дните ще дойде от самия Бог. Не могат да се справят без един жесток Бог. Странно, но те не забелязват, че насилието, разгърнато от самите нас и надвиснало над главите ни, е напълно достатъчно, за да отприщи най-лошото. Лишени са от чувство за хумор.

Насилието е ужасно противно, защото то винаги надделява. Така желанието за война може да се превърне в духовно отношение. Трябва да се борим срещу насилието, което повече не може да бъде контролирано и управлявано. Повече от всякога съм убеден, че историята има смисъл и че този смисъл е ужасяващ.

Апокалиптичният момент е връзката между трактата на Клаузевиц и размислите за съдбата на Европа. Ако продължим до логичния му край нашия анализ за глобалната ескалация на крайностите, трябва да осмислим пълната новост на ситуацията след 11 септември 2001 г. Тероризмът отново издигна насилието до непознато равнище. Това е една от последните метастази на рака, довел до разпадането на западния свят. Тероризмът е авангардът на цялостното отмъщение срещу богатството на Запада. Той е насилствено и непредвидено завръщане на завоеванията и още по-ужасяващото е, че по пътя си той помита Америка.

В този смисъл всеки е наясно, че бъдещето на идеята за Европа, а и на втъканата в нея християнска истина ще бъде решено колкото в самата Европа, толкова и в Южна Америка, Индия и Китай. На Европа е отредена роля, каквато е имала Италия по време на войните през ХVІ век, ако не и по-лоша. Италия е била бойното поле на света. Европа е уморен континент, който повече не може да се съпротивлява на тероризма. Това обяснява стъписващото естество на терористичните атаки, провеждани често от вътрешни хора. Съпротивата е много сложна, защото терористите са близо до нас, те са сред нас. Действията им са напълно непредвидими. Самата идея за спящи клетки потвърждава всичко казано за насилствените механизми, чрез които културите посредничат помежду си: идентичността между хората внезапно може да се обърне към най-лошото.

Атта, лидерът на терористичната група от 11 септември, пилотирал един от четирите самолета, е син на египетско семейство от средната класа. Ужасяващо е да си представим, че последните три нощи преди атаката той е прекарал по барове с познати. В този факт има нещо тайнствено и интригуващо. Пита ли се някой за душите на тези хора? Кои са били те и какви са били мотивите им? Какво е означавал ислямът за тях? Какво означава да убиеш себе си за такава кауза?

Свидетели сме на нов етап на ескалация на крайностите. Терористите отправиха посланието, че могат да чакат, че разбирането им за време не е като нашето. Това е ясен знак за връщането към архаичното, към седмия, осмия или деветия век, което е многозначително само по себе си. Но кой се впечатлява от това? Кой трябва да вземе мерки? Дали това е работа на външно министерство? В бъдеще трябва да очакваме много неочаквани неща. Ще бъдем свидетели на неща, които със сигурност ще бъдат по-страшни. Но хората ще останат глухи.

Хората бяха потресени на 11 септември, ала сетне бързо се успокоиха. Имаше миг на осъзнаване, продължило не повече от няколко секунди. Хората усетиха, че нещо се е случило. Но след това покривалото на мълчанието отново се спусна върху цепнатините на нашата увереност в сигурността. Западният рационализъм оперира като мит: винаги се стараем да не видим катастрофата. Нито можем, нито желаем да видим същината на насилието. Единственият начин, по който можем да посрещнем предизвикателството на тероризма, е чрез радикална промяна в начина на мислене. И въпреки това, колкото по-ясно става какво се случва, толкова по-силна е съпротивата да го признаем. Тази историческа ситуация е дотолкова нова, че не знаем как да се справим с нея. Това е модалността, видяна от Паскал: войната между насилието и истината. Помислете за неадекватността на нашите днешни водачи, които проповядват несъществуването на реалността.

Трябва да мислим за времето по начин, който да превърне битката при Поатие или кръстоносците в по-близки до нас, отколкото Френската революция или индустриализацията на Втората френска империя. Гледните точки на западните страни са сред най-маловажните перспективи за ислямистите. Единственото, което те мислят за западния свят, е, че той трябва да бъде ислямизиран колкото се може по-бързо. Анализаторите са склонни да твърдят, че това отношение е характерно за изолираните малцинства, откъснати от реалностите на своите страни. Може и да е така по отношение на действието, но дали е така по отношение на мисленето? И въпреки всичко, дали това мислене не съдържа нещо същинско ислямско? Това е въпрос, който трябва да имаме смелостта да зададем, макар и да е вярно, че тероризмът е брутален акт, който употребява религиозния код за собствената си цел. Едва ли той щеше да има толкова голяма притегателна сила за хората, ако не актуализираше нещо, което винаги е съществувало в исляма. За голяма изненада на нашите секуларни републиканци, религиозното мислене в исляма си остава твърде живо. Не може да се отрече, че някои от твърденията на Мохамед продължават да живеят в днешния свят.

Днес ислямът свидетелства за нещо, което е много повече от простото завръщане към завоеванията; то започва да се надига след Френската революция и е продължено в периода на комунизма. Ленинизмът наистина притежава такива черти, но на него му липсваше религията. Докато новата ескалация на крайностите е готова да черпи възможности от всички компоненти: културата, модата, политическата теория, богословието, идеологията и религията. Движещите сили в историята не са тези, които изглеждат важни в очите на западните рационалисти.

Ако през 80-те години бяхме казали, че ислямистите ще имат ролята, която имат днес, хората щяха да ни помислят за луди. Но идеологията, поддържана от Сталин, вече съдържаше в себе си парарелигиозни компоненти, които бяха предвестник на задълбочаващата се радикализация, случила се в наше време. Затова трябва радикално да променим начина си на мислене, да се опитаме да осмислим положението без предварително създадени тези, като се възползваме от всички достъпни ресурси от изследването на исляма.

Работата, която трябва да бъде извършена, е огромна. Лично аз оставам с впечатлението, че тази религия използва Библията за преизграждането на една архаична религия, по-могъща от всички останали. Тя заплашва да се превърне в апокалиптично оръжие, в новото лице на ескалиращите крайности. Макар архаични религии вече да не съществуват, сякаш възниква нова, изградена на гърба на Библията, на една малко видоизменена Библия. Това би била една архаична религия, подсилена от някои страни на Библията и християнството. Архаичните религии не издържаха на напора на юдео-християнското Откровение, но ислямът оцеля. Докато християнството отхвърля жертвоприношението навсякъде, където стъпва, ислямът в много отношения успява да постави себе си преди това отхвърляне.

Разбира се, важен елемент в неговото отношение е съпротивата срещу юдео-християнството и Запада, но това също е и нова религия. Историците на религията, както и антрополозите, трябва да покажат как и защо тя възниква. Някои аспекти на тази религия съдържат неразбираемо за нас отношение към насилието, което по тази причина е и още по-тревожно. За нас няма никакъв смисъл да сме готови да умрем заради удоволствието да загинат останалите. Ние не знаем дали този феномен е част от специфична психология или не.

Изправени сме пред пълен провал – не можем да говорим за този феномен, не можем и да документираме положението, защото тероризмът е нещо ново, което се възползва от ислямския код, без обаче да принадлежи към класическата ислямска теория. Днешният тероризъм е нещо ново дори от ислямска гледна точка. Това е модерно усилие за възправяне срещу най-могъщото и изтънчено оръжие на западния свят – технологията. Той се бори срещу технологията по начин, който ние не разбираме и който класическият ислям също не може да обясни.

По-лесно в историческото развитие може да бъде интегриран Клаузевиц. Той ни дава интелектуалните средства за разбиране на ескалацията на насилието. Но къде откриваме подобни идеи в исляма? Модерното отрицание никога не е водило към самоубийството. Не притежаваме аналогични структури, които да ни помогнат да разберем какво се случва. Не казвам, че те са невъзможни и че няма да се появят, но признавам неспособността си да ги разбера. Затова и нашите обяснения често остават ограничени в голата пропаганда срещу мюсюлманите.

Нямаме опит от тази реалност, нямаме близка, духовна, феноменологична връзка с нея. Тероризмът е по-висша форма на насилието и той настоява, че ще победи. Но няма никакви индикации, че работата, която трябва да се извърши за освобождаването на Корана от неговите карикатури, ще повлияе по какъвто и да било начин върху тероризма, който едновременно е свързан и отделен от исляма. Затова можем да прокараме работната хипотеза, че ескалацията на крайностите сега използва исляма, както в миналото се е възползвала от наполеонизма или пангерманизма. Тероризмът е страховит, защото знае как да използва най-смъртоносните технологии извън каквито и да било военни институции. Войната по Клаузевиц е аналогия, която несъвършено пресъздава връзката с тероризма, но тя без съмнение го предвещава.

През 1972 г. в книгата си Насилието и свещеното развих въз основа на Корана идеята, че овенът, спасил Исаак от принасянето му в жертва, е същият овен, който е бил изпратен на Авел, за да не се налага той да убива своя брат – това е доказателство, че в Корана жертвоприношението също е средство за справяне с насилието. Оттук можем да изведем заключението, че Коранът съдържа такова разбиране на нещата, което секуларният начин на мислене не може да допусне: че жертвоприношението предотвратява отмъщението например. Ала тази тема е изчезнала от исляма, както е изчезнала и от западното мислене. Следователно парадоксът, с който днес си имаме работа, е, че сега ислямът ни е по-близък, отколкото светът на Омир. Клаузевиц ни помага за това разбиране чрез така наречената от нас негова войнствена религия, в която виждаме появата на нещо едновременно съвсем ново и много примитивно. По сходен начин и ислямизмът е събитие, което е вътрешно свързано с развитието на технологията. Трябва да можем да мислим едновременно за ислямизма и за ескалацията към крайностите; необходимо е да осмислим сложните отношения между тези две реалности.

Единството на християнството през Средновековието води до появата на Кръстоносните походи, допуснати от папството. И все пак Кръстоносните походи не са от толкова голямо значение, колкото им приписва ислямът. Кръстоносците са архаична регресия без последици за същността на християнството. Христос е умрял навсякъде и за всеки. По-трудно лечима е представата за евреите и християните като за фалшификатори. Това позволява на мюсюлманите да избегнат всяка сериозна дискусия, всяко сравнение между трите религии. Това означава отказ да се разбере какъв е залогът на пророческите традиции. Защо в продължение на векове субект на най-жестока и враждебна критика е било християнското откровение, а не ислямът? Тук наблюдаваме абдикация на разума. В някои отношения това напомня апорията на пацифизма, който може да се превърне в явно поощрение на агресията. Коранът само ще спечели, ако бъде изследван по същия начин, по който са били изучавани юдейските и християнските текстове. Мисля, че един сравнителен подход ще разкрие, че в него няма същинско съзнание за колективното убийство.

Докато в християнството такова съзнание съществува. Двете велики обръщания, тези на Петър и на Павел, са аналогични: те са свързани със съзнанието за съучастие в колективно убийство. Павел е присъствал на мястото, където Стефан е убит с камъни. Пътуването му към Дамаск идва веднага след това убийство, което би трябвало да му се е отразило много силно. Християните съзнават, че Страстите са направили колективното убийство недействащо. Затова и вместо да ограничават насилието, Страстите го усилват.

Ислямизмът, изглежда, е разбрал това много бързо, но в смисъла на джихад. Има форми на ускоряване на историята, които сами се увековечават. Оставаме с впечатлението, че днешният тероризъм е по някакъв начин продължител на тоталитаризма, защото тероризмът и тоталитаризмът имат близки начини на мислене и действие. Една от възможните нишки за проследяване на тази приемственост е пресъздаването на Наполеоновия модел през очите на един пруски генерал.

Този модел е по-късно зает от Ленин и Мао Дзедун (и повторен от „Ал Кайда”). Проницателността на Клаузевиц се състои в това, че той несъзнателно е предугадил един закон, превърнал се в световен. Студената война е свършила, но вече живеем в гореща война, като се имат предвид стотиците, а утре и хилядите жертви, които се дават всеки ден в Близкия изток.

Склонността към апокалипсиса е най-големият подвиг на човечеството. Колкото по-възможна изглежда тази перспектива, толкова по-малко говорим за нея. Тук достигам до ключовия момент: до изповедта на една вяра, която е нещо повече от стратегически трактат, освен ако между тях няма мистична връзка, за същинската война, водена от истината срещу насилието. Винаги съм бил напълно убеден, че насилието принадлежи към някакъв вид извратена сакралност, интензифицирана от действието на Христос, поставил Себе Си в центъра на жертвоприносителната система. Сатаната е другото име на ескалацията към крайностите. Страстите радикално преобръщат архаичния свят. Сатанинското насилие отдавна реагира срещу тази святост, която е същинската трансформация на една древна религия.

Когато Бог откровява Себе Си в Своя Син, религията е потвърдена веднъж завинаги и по този начин тя променя хода на човешката история. Обратно, ескалацията към крайностите разкрива силата на тази божествена намеса. Божеството се е явило и е по-достоверно от всички по-ранни теофании, но никой не иска да го види.

Човечеството повече от всякога се превръща в автор на собственото си падение, защото е станало способно да унищожи своя свят. По отношение на християнството това не е обичайно морално осъждане, а неизбежно антропологическо наблюдение. Затова трябва да пробудим нашата заспала съвест. Опитите за нейното успокояване винаги допринасят за най-лошото.

Август 2009 г.

Философът Рене Жирар (1923-2015), известен със своята миметична теория, определя себе си като антрополог на насилието и религиозното. Роден в Авиньон в деня на Рождество Христово през 1923 г., ученик в École des chartes от 1943 до 1947 г., където получава диплома за архивар-палеограф, на 23 г. Жирар заминава отвъд Атлантика. Преподава френска литература в Университета в Индиана, където защитава докторската си дисертация по история, преди да постъпи в Университета “Джон Хопкинс” в Балтимор, а след това в престижния Станфордски университет през 1974 г., където ръководи департамента по френски език, литература и цивилизация до края на кариерата си. Автор на книгите: Mensonge romantique et vérité romanesque (1961), La Violence et le Sacré (1972), Critique dans un souterrain (1976), Le Bouc émissaire (1982), Shakespeare: les feux de l’envie (1990) и др. Жирар възприема научните си занимания като „апология на християнството” и по един неподражаем начин обвързва в книгите си Евангелието и политиката. Той връща религиозното в полето на човешкия опит, показвайки, че „насилието и сакралното” са в основата на всяка култура. Неговата религиозна антропология, изследваща механизмите на „изкупителната жертва”, обръща мнозина невярващи към християнското Откровение и показа как то взривява из основи всички предходни вярвания. Според Жирар Библията предлага алтернативна версия на културата и обществото, които винаги са изправени пред проблема за „изначалното насилие”. Там, където политическата философия използва термин като „обществен договор”, за да регулира „войната на всеки срещу всички” (Хобс), Рене Жирар въвежда понятието „изкупителна жертва” в качеството на онзи „символичен лек”, който от прастари времена успява да уталожи агресивните нагони на всяка човешка общност. Щом тази жертва бъде намерена, мирът тутакси е възстановен, а впоследствие жертвата започва да бъде тачена и обожествявана. Нещо, което Рене Жирар нарича „основополагащо убийство”. Тъкмо тук идва разривът, наложен от християнството. Иисус Христос не е пасивна „изкупителна жертва”, както онези от архаичните религии. Той е невинен „жертвен агнец”, който съзнава, че е такъв и че трябва да изпие докрай горчивата чаша, защото има да свърши онова, което Неговият Отец не може да стори без Него – да изкупи грехопадналото творение.


Превод от английски: Момчил Методиев

Текстът е публикуван в брой 106 на сп. „Християнство и култура“

 


[1] Базил Лидъл Харт (1895–1970) – английски офицер, военен историк и теоретик. Б. пр.

[2] В това отношение тенденцията към крайности е ограничена (нем.). Б. пр.