1
390

За вярата

Св. Йоан Дамаскин, 1686 г., от Иверския манастир

С това есе дванадесетокласникът Георги Митов от Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ” в София спечели специална стипендия в осмия национален конкурс на „1000 стипендии”.

В рубриката „Красив ум” публикуваме есета на ученици, отличени в националния конкурс „1000 стипендии” на Фондация Комунитас. В конкурса кандидатите представят под формата на есе знанията и разсъжденията си по предмета, в който се чувстват най-уверени.

Повече за проекта „1000 стипендии” прочетете тук.

Георги Митов е ученик от 12-и клас в НГДЕК „Константин Кирил Философ” в София. Той спечели специална стипендия в осмия конкурс на „1000 стипендии” в област история. Участва като доброволец в археологически разкопки на връх Драгойна. В бъдеще иска да се занимава с история – средновековна или антична, или с културология.

 

Вярата е това, на което се надяваме, и увереност в невидимото


Св. Йоан Дамаскин

Тези думи на св. Йоан Дамаскин преповтарят словата на апостол Павел: „А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, убеждения за неща, които не се виждат” (Евр. 11:1)[1]. Християнската вяра приема християнското учение за света и нещата в него, вярващите приемат това учение не само с ума си, а и с душата си. Корените на вярата се намират в далечното минало на човешкия род. В настоящото есе ще разгледам зараждането на религиозното чувство, което заема важно място и в зората на християнството.

Човек се чувствал като нещо, но нещо неотделимо от обкръжаващата го действителност. Той не успял да противопостави себе си и своите мисли на природата, но постоянно се сблъсквал с нейните проявления. Така от досега с природата се появява първичното религиозно чувство, най-ясно изразено при древните гърци, които го наричали ϑάμβος (thámbos). Франсоа Шаму, един от големите изследователи на древната елинска култура, определя ϑάμβος като „смесено чувство на уважение и страх, което човек изпитва пред всичко, което според него разкрива тайнствена и свръхестествена сила, движена от воля, която той предусеща, без да може винаги да вникне в намеренията й”.[2] Това първично религиозно чувство се развива през следващите векове. Човек смятал, че нещата в природата са подчинени на аниконични духове – δαίμονες (daímones) – епохата на анимизма. Но за разлика от предишната епоха, когато свръхестественото се проявявало само, в епохата на анимизма човек разбрал, че вече може да провокира тайнствените сили чрез обреди. Прави се диференциация между сакралното и профанното. Човек чрез провокиране[3] на сакралното посредством различни религиозни практики като молитва и жертвоприношение, почита боговете, т.е. успокоява чувството си на страхопочитание, но започва да се надява, че чрез тези практики боговете ще бъдат милостиви към него. Накрая емоционалната оценка на демона в този период е най-вече очакването, което тепърва ще се превърне в надежда (лат. spes). Илюстрация на това може да се открие в Платоновия диалог „Евтифрон”, където известният атински гадетел от V в. пр. н. е. Евтифрон казва : „Набожността се състои в това, да знаеш да се молиш и да принасяш жертва, като говориш и вършиш онова, което е приятно на боговете. Така се осигурява благото на семействата…”[4]. Такава била представата за тайнствените и невидими сили, прераснала в нещо сакрално и проявяваща се чрез evocatio, за хората от Егейския басейн до края на Античността.

При навлизането и разпространението на християнството през I век от новата ера тези характеристики на религиозното чувство били все още живи. Това си личи от ранните християнски представи за проявленията на божественото. Тамбосът като специфично религиозно чувство се запазил в Новия завет, но вече с променено значение. Отново е породен от някаква тайнствена и свръхестествена сила, но вече тази сила не предизвиква страх, а удивление. Например ϑάμβος се използва в Деяния на апостолите, за да изрази удивлението от извършено чудо – когато Петър и Йоан изцеляват куция човек пред Красните врата на храма, хората, станали свидетели на чудото, се изпълнили „с учудване и удивление[5] за това, което беше станало[6]”. Така онова тайнствено (невидимо) религиозно чувство, което човек почита с някаква надежда, намира място в християнската религия. С други думи вярата е схващането на нереалистичната надежда и пренасянето й в сферата на реалното. Апостол Павел казва „Надеждата за онова, което виждаме, не е надежда, понеже защо ще се надява някой за нещо, което вижда?” (Рим. 8:24). Ако заместим „надежда” с „вяра”, може да си обясним думите на апостол Павел и тези на св. Йоан Дамаскин.

Постепенно се обособява едно специфично религиозно чувство, наречено вяра, което съчетава в себе си невидимото и надеждата. Често вярата не може да се обясни рационално и извън собствените й граници – типичен пример за това е въпросът за теодицеята.

Трите теологически добродетели – вяра, надежда и любов, са все неща невидими за нас, но ние вярваме в тях. Вярата и надеждата, бидейки невидими, пребъдват у човека само докато е тук, на земята, а когато се изправи пред Бог остава само любовта.


[1] Всички библейски цитати тук се дават по изданието Новиятъ заветъ на Нашия Господь Исусъ Христосъ и псалмитѣ, София, 1938 (с осъвременен правопис).

[2] Шаму, Фр. Гръцката цивилизация, София, 1979, с. 167.

[3] Може би тук е подходящо да се използва латинският термин evocatio.

[4] Платон, Евтифрон, 14 b

[5] Във версията на текста, написана на библейски гръцки, думата, която стои на това място, е именно ϑάμβος.

[6] Деяния на апостолите (3:10)