0
2892

За Георги Данаилов и Моцарт

Разговорът е от днес. След като дойде новината, че е починал писателят Георги Данаилов. Опитвам се да възпроизведа думите буквално:

– Спомням си – разказва майка ми, – че беше началото на 80-те. В издателство „Отечество“ дойде един автор, не го познавах. Скромен, притеснен някак. Донесе ръкопис и каза: „Искам веднага да ви предупредя нещо. Тази книга вече е върната от „Български писател“ и „Народна младеж“ с отказ да я публикуват. Да го знаете.“ Аз отговорих – благодаря, че ме предупреждавате. Авторът беше Георги Данаилов. Ръкописът, както ми каза, не бил точно детска книга. Още когато я отворих, видях, че това е съчинение уж за педагогика, но няма нищо общо с нещата, които познавахме. Беше различно от начина, по който се говореше тогава. Прочетох ръкописа на „Убийството на Моцарт“. Беше ми ясно, че трябва да се консултирам с някого. Отидох при директора на издателство „Отечество“ Николай Янков. Обясних му – има един човек, донесе такава книга. Янков ми каза: „Аз съм чувал за това момче.“ Директорът ни беше прекрасен човек, с изключително точна преценка. „Щом ти заставаш зад книгата“, каза ми, „ще те подкрепя. Обаче намери начин да получим положителна рецензия от специалист по педагогика. Това ми е единствената молба, за да не ни погнат пак.“ Току-що беше станал скандал, че „Отечество“ е преиздало „Златната книга“ с илюстрациите на Александър Божинов от 1921 г., в която има и стихчета за Рождество Христово. Искаха да ни наказват. Трябваше да послушам съвета на Николай Янков. Решихме, че най-добре е да имаме повече подкрепа от авторитетни рецензенти. Не само един, както обикновено, а двама. Директорът Янков осигури рецензия от Николай Хайтов, за да е ясно, че имаме подкрепа от Съюза на писателите. Как обаче да намерим такъв авторитет, педагог, след като самата книга беше провокативна към сухата наука, която се преподаваше в университета? Късметът е, че имаше тогава един декан на факултет, бунтарски настроен, когото самите педагози никак не обичаха, беше черна овца за тяхната специалност. Доцент Марин Андреев, който по-късно стана професор. Този човек явно беше против схоластиците и в това беше шансът ни. Дадох му ръкописа с молба за рецензия. Той се обади по телефона: „Искам да ви кажа, че ще ни гонят всичките, но аз съм „за“. И написа такава рецензия, че книгата влезе в издателския план. Когато вече беше отпечатана, се вдигна шум около нея. Книгата „Убийството на Моцарт“ след това е преиздавана четири пъти…

Когато слушам разказа на майка ми, извиквам някакви бледи спомени от 1982-ра година. Никак не ми е било до съдържанието на онази книга тогава, но си спомням да се обсъжда между възрастните заглавието. „Убийството на Моцарт“. Дори за мен тогава звучеше странно. И не е било художествено произведение. Едва по-късно сам можех да възприема цялата дълбочина на написаното. И каква особена тежест имат такива редове – не забравяйте в какви години са публикувани:

„Градското дете живее в стерилна обстановка. Психолози и педагози се събират на конгреси „Детето и града“, уточняват и подреждат в таблици вредните въздействия на големия град. Но колкото по-очевидни са бедите, толкова повече израстват пред очите ни панелите. А заместителите не помагат, никакви паркчета с хилава растителност, никакви езерца, фонтанчета и шадраванчета. Ерзацът си е ерзац. Само на двадесет метра от него летят автомобилите и се стелят отровни облаци. (…) Дори Витоша, красивата Витоша, вече заприлича на картонен театрален декор…“ (Георги Данаилов, „Убийството на Моцарт“)

– Все пак тази същата книга преди нас две достатъчно аргументирани издателства са я върнали. Това е основание и ти да кажеш „не“. Не знам как проявих такова упорство, но ставаше дума за качествено нещо. И книгата излезе. А после се започна едно говорене и писания: „Кой е той, какво си позволява? Баща му е монархист…“

Майка ми е повишила тона на гласа си. Дъщеря ми е край нас и уж не следи разговора, но задава въпрос:

– Какво е монархист?

Майка ми махва с ръка, не може да се отклони да обяснява. Резюмира накратко:

– От предишния строй човек… А дядото на Гошо Данаилов е академик, невероятно интелигентен и образован човек. Другият му дядо също професор… Обаче „не са наши“. И него не го приемаха лесно. И пиесите му спираха.

– Може ли такова нещо?! – възмущава се дъщеря ми, без да вниква може би в смисъла. Или пък вниква съвсем добре. Оставя чинията с обеда си и заявява: – Има право да твори, човекът!

Майка ми продължава:

– Ето това са парадоксите. Той проби много късно в театъра, но проби благодарение на Стойчо Мазгалов, който е комунист. Беше директор на „Сълза и смях“ и каза – пускаме я тази пиеса и не ме интересува…

Не съм сигурен за коя пиеса точно говори мама. Не съм сигурен дали говори по-скоро на мен (аз  отчасти ги знам тези неща) или на десетгодишната си внучка (за която 1982-ра е пълна абстракция, както и целият свят на социалистическата цензура).

„Страхът трябва да бъде прогонван от детския свят. Това е първа възпитателна грижа. Надявам се, че никой не иска детето му утре да бъде увредена личност, склонно към рабско подчинение, лишено от вяра в себе си. Чиновник, който търпи тъпия си началник, човек, който не смее да говори истината в очите. Гражданин, чийто патриотизъм се изчерпва в разговори на маса при чаша вино.“

Намерили сме книгата в библиотеката. Зелена тънка книжка, само с два цвята на корицата, прекрасно илюстрирана, както всички издания от своята епоха. Авторски шрифт, българска кирилица, подредена от ръката на жив художник, не компютър. На титулната страница има и лично посвещение от автора за майка ми:

„На Божанка[1], която направи и невъзможното тази книга да види свят.“

Неусетно се зачитам. Време е да вървим с дъщеря ми на училище, но тези страници не ме оставят лесно. Ще препиша тук още един кратък цитат, за да ви накарам и вие, ако не сте я чели скоро (или никога), да потърсите тази книга. При антикварите или на заден ред в семейната библиотека.

„Да се опасяваш, че народът ни е на някакво инфантилно равнище, което налага да му се спестяват истини, означава не само да се приобщаваш към онези, които с наслада говорят горчиви думи за националното ни самочувствие, но и да съдействаш за неговото подтискане.

– Престъпността у нашите непълнолетни нараства.

– Самоубийствата всред младите хора се увеличават.

– Наркоманията, която доскоро беше екзотична рядкост, започва да се среща заплашително често (…)

– Младите до осемнадесетгодишна възраст започват да пият все повече алкохол (…)

Въображението, че тези явления са спътници на цивилизацията и урбанизацията, че има държави, където статистиките са далеч по-ужасяващи, не може да ни утешава. Социализмът се появи като отрицание на обществения строй, който по своята същност предопределяше тези обществени язви. И ако едни и същи тенденции се проявяват в два различни свята, трябва да се търси кое общо не е отстранено, кои болести на личността се срещат повсеместно…“ (Георги Данаилов, „Убийството на Моцарт“)

Георги Тенев е роден през 1969 г. в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ” и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите „Партиен дом“, „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“ и на сборника с разкази „Свещена светлина“ (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).

 [1] Божанка Константинова е преподавател по детска литература и дългогодишен редактор в издателство „Отечество“.