Една сянка продължава да витае и днес, сто години по-късно. Сянката на събития, разиграли се някога край подстъпите на София. Сянката на крушението на един национален проект, на българската покруса, от която тръгват мъчителни разделения. С вечните и произтичащи от това политически престроявания (не само вляво и вдясно, по-скоро по оста авторитарно/неавторитарно). Това е сянката на необявената (поне официално) българска гражданска война, тегнеща в историята ни след войнишките бунтове през септември 1918 г.
Става дума за български метеж (наричан в социалистическата историография „войнишко въстание“), по-точно за „негатива“ от участието ни в Голямата или Европейската война, както са наричали навремето Първата световна война. Събитията могат да се разглеждат в различна оптика и да се анализират по различен начин, ала е редно да не бъдат изваждани от контекста си, доколкото предшестващото ги, а и следшестващото също дават ключ към случилото се.
Началото безспорно идва още с включването на България в Голямата война. Докато големите в Европа воюват от края на юли–началото на август 1914 г., България претегля и премисля участието си. Така се стига и до „българското лято на 1915 г.“, както го нарича френският журналист Марсел Дюнан. Тогава силите на Антантата (Англия, Франция и Русия) наддават за участието на България, както и силите на Съглашението (Германия, Австро-Унгария и Италия). Българското общество е разделено на две, политиците и пресата – също. Нацията обмисля реванша си заради провала в Междусъюзническата война (1913 г.). Съответно и двете световни коалиции развързват кесиите си: половината български вестници се владеят от немски капитали, другата половина от френски. За съвестите на политиците – да не говорим. Цар Фердинанд също таи мъст към съседите, както и към Великите сили. В кафенетата и по улиците всички „прекрояват“ картата на Балканите, жадуват Санстефанска България, че и нещо отгоре.
И така до онзи 14 октомври 1915 г., когато Царство България нарушава неутралитета си и обявява война на Кралство Сърбия. Ентусиазъм при четенето на манифеста за обявяването на войната има, ала далеч по-малък от онзи от Балканската война. И той постепенно стихва през 1916 г., когато става ясно, че войната ще е трудна и продължителна. Националните блянове са едно, а реалностите – съвсем друго. Мизерията и съсипията в тила са поголовни. В същото време спекулата създава нов финансов елит в градовете, от лошокачествени доставки за фронта се печелят милиони. Войниците често са хранени с боклуци, недостигат боеприпаси, качеството на въоръжението (поради взетите комисионни) често се оказва плачевно. Има и героизъм на фронта, но тази сенчеста страна на събитията някой ден също трябва да се разкаже. След войната излизат немалко спомени, оцелели са десетки хиляди войнишки писма.
Контактът с тила непрекъснато смъква морала на войската. В пиесата на Кирил Христов „Ръченица“ (1917 г.) се разказва как войници в отпуск крадат дървени кръстове от Софийските централни гробища, използвайки ги за огрев. Погват ги, кълнат осквернителите, хората се вайкат, че вече не е ясно кой мъртвец лежи в даден гроб. Нещо се е счупило в душата на хората. Не само заради липсата на хляб и облекло, но и заради неспособността и некадърността на Върховното главно командване (и не дотам доброто офицерство), а също и заради унизителното третиране от страна на германските съюзници.
Така се стига до пробива на Добро поле (15 септември 1918 г.), когато България се озовава на колене пред Антантата. Това е началото на българското крушение, но не и неговият край.
Нека припомним, че Първата световна война отваря дълбоки рани в тъканта на Европа. Пожертвано е цяло едно („изгубено“) поколение, както ще го нарече по-късно Ерих Мария Ремарк, цели области в Европа са обезлюдени след първата тотална война. Престъпват се и немалко граници: разрушени са катедрали и гробища, използват се за първи път бойни отровни вещества. Никога досега в историята на Европа не са давани толкова много жертви.
Бунтове и масови дезертьорства има и във Франция, и в Германия. Болшевишката революция през октомври 1917 г. обаче е друга повратна точка в Историята: една класа – според теорията на марксизма-ленинизма – диалектически трябва да „снеме“ и заличи останалите. За да бъдем точни, нека кажем, че пролетариат в Русия почти няма – болшевишката революция се извършва от селяни, поведени от шепа идеолози-революционери.
В българския си вариант историята се повтаря, като копието под индигото е още по-нечетливо. Не широките или тесните социалисти са тези, които тръгват да разлагат армията, за да вземат властта, а най-радикалната група в Земеделския съюз, оглавявана от Стамболийски, която охотно се възползва от ресурса на съглашенската пропаганда. Още в края на 1917 г. и началото на 1918 г. българският фронт е засипан с позиви от чужди аероплани. Ето един от тях, отпечатан на български език:
„Войници! Направете преврат в България и искайте мир, той ще ви се даде от обновена, свободна и демократична Русия и вий честити, здрави и доволни ще се приберете по домовете си на мирна и тиха работа“ (публикуван във в. „Слово“, 26.06. 1922 г.).
Позоваването на болшевишка Русия в пропагандни материали на Антантата е наистина прелюбопитен факт. Ала нима кайзер Вилхелм не субсидира Ленин и болшевиките, връщайки ги в пломбиран вагон в Русия? Защо тогава силите на Съглашението да не действат по същия начин?
В края на август 1918 г. историкът Димитър Страшимиров, брат на писателя Антон Страшимиров, посещава Централния затвор и е направо поразен. Има чувството, че е отишъл на гости в щаба на опозицията. Вижда как там се пишат възвания към войниците и офицерите от Солунския фронт да захвърлят пушките си; хората около Стамболийски спокойно общуват едни с други и с външни лица. Пише писмо на министър-председателя Малинов, който не му отговаря, а при среща равнодушно свива рамене.
По онова време скрито се водят преговори за сепаративен мир с Антантата, както става ясно от една дипломатическа инициатива в Швейцария на бъдещия екзарх Стефан, тогава архимандрит. Десетилетие по-късно в. „Мир“ (12 декември 1928 г.) публикува свидетелството на духовника:
В Тонон льо Бен станаха три срещи, в които се уговориха всички условия за един твърде изгоден, реален и осъществим мир с България. Едно от главните условия беше царят и главната квартира предварително да се убедят лично в голямата бойна подготовка на Съглашението. Трябваше да бъдат изпратени двама генералщабни офицери, доверени лица на царя и на Главната квартира на Западния фронт. И на българското правителство се предоставяше да тегли чертата дали централните държави ще могат по-нататък да устоят на страшния напън на Съглашението. Въз основа на същия доклад царят трябваше свободно да реши въпроса за отделен мир с България и то под протекторат на Америка.
По тоя начин както България беше влязла в Световната война инцидентно, трябваше да излезе от нея със задоволени искания, които далеч надминаваха онова, което ние имахме при влизането във войната. Най-важното беше условието, според което Македония се обявяваше за автономна област със столица Солун под протектората на Америка, за да бъдат избегнати всякакви бъдещи козове на смутове и размирици на Балканите.
Нищо такова не се случва. За проваления ход на тези преговори се знае малко. В чуждестранни дипломатически документи се цитира депутатът Багаров, който казва, че България, уви, се управлява не от цар Фердинанд, а от германския военен аташе фон Масов.
Звучи обидно и стряскащо, но може и да не е далеч от истината. След като митрополит Стефан проговаря в средата на 20-те години, следват официални опровержения от тогавашните български власти. Тогава канцеларията на Св. Синод разпраща комюнике (6 декември 1928 г.), че духовникът е действал в официално съгласие с българския пълномощен министър в Берн г-н Пасаров и че са запазени седем факсимилета на писма на пълномощия министър до него. Спорът заглъхва. А е важен. Защото по онова време България е вече над бездната.
На 15 септември 1918 г. в София пристига саксонският крал Август III. Дават се приеми и гала вечери, раздават се ордени. Пътем няколко военни подшушват, че е станал пробив на фронта, някъде около Добро поле, но било без значение. Командващият ген. Тодоров, който замества ген. Жеков, заявява, че неприятелят ще бъде спрян на резервната позиция Козяците. И всички забравят за пробива. Още на другия ден обаче тръгват слухове, че нещата са доста по-сериозни, предусеща се катастрофата. През следващите три дни (16-19 септември 1918 г.) се водят ожесточени сражения. Загиват доста фронтови офицери, редица части отстъпват в безпорядък и се разпръсват при отстъплението.
Кореспондентът на „Газет дьо Лозан“ Райс съобщава от Солун:
От дълго време знаем, че моралът на българската армия е лош и много пъти забелязвах избухнали бунтове в разни полкове. Днес един български дезертьор Х. (не го именувам, за да не го подложа на преследване, когато се върне в България) ми даде нови подробности, които показват до каква степен руският пример е подействал на българите.
Българската ситуация търси своите Ленин и Троцки и лесно ги намира в лицето на Александър Стамболийски и Райко Даскалов. Винаги се намира кой да вложи необходимостта от страната на свободата.
