0
324

За „Гризли” и невидимата граница в разказите на Деян Енев

О(Т)ЗВУЧАВАНИЯ II

d1

Неотдавна открих една особеност на моето четене на книги от всякакъв вид и размер: когато жена ми прочетè първа книгата, „дошла” у дома, минава ми меракът да я чета и аз; сякаш „пионерският” плам на откривателството, на новата среща се стопява напълно. Забелязаното важи не само ако първият читател е тя. С предишната книга на Деян Енев „По закона на писателя” например се получи следното: непрочел и една четвърт от нея, трябваше да откликна на молбата на тъщата да я „види” тутакси и да си остана с прочетеното до момента. Но с последната засега книга на Д. Енев нещата се развиха другояче и обичайният сценарий не се повтори, въпреки че отстъпих драговолно първенството в прочита на жена ми или, може би, точно заради това.

Grizzly copy.inddКак подходих към четенето на „Гризли”[1]? В началото започнах да чета разказите разбъркано, после продължих наред. Разбърканият прочит ми помогна да открия, че има нещо като „рамка” на сборника, свързана с мотива за фигурата на Поета и (не)нужните му стихове днес. Самият автор вече бе насочил вниманието на своите читатели към въпросния мотив, прочитайки на протеста на Столична библиотека през ноември миналата година първата творба от сборника, стихотворението в проза „Последният поет” (виж тук). В структурата на книгата стихотворението присъства с подзаглавието „Пролог” и този пролог, възвестяващ „излишността” на Поета, си кореспондира не толкова с „Епилога” – „Казанът за ракия, вехтият”, колкото с предхождащия го текст – „Моето магаре и аз”. В него разказвачът и магарето му превозват до малкия параклис над обезлюдено планинско селце, „покрай богослужебните книги […] и няколко безценни романа, а също и много стихосбирки” (с. 113), за да ги спасят от участта да попаднат в контейнерите за боклук, понеже „[с]тихове сега не се четат” (ibid.). Ето защо на този етап на прочита на книгата, разбъркания, ми се стори, че мотивът за поета наистина е важен за разказвача, и то много важен. После, при последователното четене се убедих напълно, че е така, защото има поне още един, и то „средищен” разказ, посветен изцяло на участта на Поета в наше време – „Митето”. Героят на разказа е човек, който иска да „се взем[е] в ръце”, а това означава да осъществи отдавна лелеяния проект на живота си – дава под наем столичния апартамент на своите починали родители и се заселва някъде в провинцията, където „може да се живее с нищожни суми”; и най-важното: където „ще пиш[е] стихове” (с. 75). Краят на историята ни оставя с тъжния, по-скоро реторичен въпрос на разказвача за съдбата на Митето, някогашния му познайник и колега, автор на единствена стихосбирка, човека, чието същество се е преобразявало в моментите, свободни от журналистически ангажименти, когато двамата са си говорили за поезия.

„Семенца” от мотива за участта на Поета днес (наред с този за участта на Белетриста и на творбите му) са разпръснати и на други места в „тъканта” на сборника: например в разказа „Даскал”, предшестващ „Митето”, „чуваме” изповедта на пийналия си безименен герой, разполагаща се на границата между комичното и трагичното. Анекдотичният разказ за оценките, писани някога от учителя по литература на възпитаниците му „в най-дивите времена, когато всичките шлюзове [са] отворени” и „изгряв[ат] мутрите” (с. 72–73), „спасява” историята от сладникавия сантиментализъм, който би могъл да я превземе, и отвъд смайването на самия персонаж, дошло от неочакваната реакция на събеседника му, ни отвежда по-далеч, отколкото бихме отишли, ако просто бяхме чули назидателна реч за кризата в българското образование: „Какво казваш? Бил си в моя клас? Хайде бе! […] Не те помня. […] Казваш, че съм ви учил да пишете стихове? Всички от класа сте прописали стихове? Не помня. Нищо такова не си спомням.” (с. 74). „Безпаметството” на някогашния „даскал”, сменил най-различни професии след даскалуването си, но запазил вярата си, че е можел да бъде добър учител и напиващ се винаги (от мъка) точно на 15 септември, говори по-красноречиво от изобличително слово…

Впрочем и самият разказвач се проявява често като Поет – не чрез преки позовавания на чужди (или свои) поетически занимания[2], а чрез силата на някой образ, зареден със силата на поетическото въздействие. Най-силен в това отношение ми се струва краят на „Бащи и коне”, в който е съсредоточена цялата болка на разказвача от пропуснатата завинаги възможност да види кобилата, която е отглеждал на село бащата на познатия му кардиолог д-р К.; да се порадва на нейното жребче „с бяла звезда на челото” (с. 10); да научи от стария човек, победен от склерозата и настанен в хоспис, толкова много неща, които градските хора смятат за лесни: „Протегнах ръка и кончето дъхна в шепата ми. Погалих го по кадифените ноздри. Пипнах звездата на челото му. То не бягаше, стоеше.” (с. 11). Фолклорните реминисценции не превръщат образа в стилистично украшение, той засяга съкрушаващо всяко читателско сърце.

Когато жена ми прочèте разказа „Гризли”, задаващ заглавието на сборника и намиращ се веднага след „Митето”, тя сподели, че не й е съвсем ясен смисълът на финала му. И на мен не ми беше съвсем ясен. Наистина това не е просто разказ с отворен край, както казват литературоведите. Бих го определил по-скоро като разказ с недоизказан смисъл на финала, т.е. отново имаме текст, който клони към сферата на поетическото внушение – учудва ли се вече някой от това? На мен поетическото внушение тук, в разказа „Гризли”, но и в книгата като цяло, ми говори за една невидима граница, повече духовно-нравствена и екзистенциална, макар и винаги с уловими социални измерения, която не бива да бъде преминавана с лека ръка. Това не е просто границата, чието пресичане би обрекло три малки котенца на прегазване или изчезване, не е вероятно и само границата, която дели живота от смъртта, – смърт, идваща винаги неочаквано, като „гризли”, дори за подготвения за срещата с нея и очакващ я „трапер”. „Невидима[та] черта” (с. 80), която разказвачът описва с ръка на финала на разказа (още една метафора!) е чертата, отвъд която започва царството на забравата и безпаметството, на разрухата и отчаянието, на прекъсването в „преданието” на човечността и достойнството. Съзнанието за тази черта се опитва да съхрани живо у себе си не само героят от разказа „Гризли”, опитват се и голяма част от останалите персонажи, населяващи света на книгата, независимо от това дали чертата вече е прекрачена, или все още не е. Например пазачът с прякор „Мамута” от едноименния разказ – през неговия поглед падението човешко придобива гротескни размери, които даже ти става неудобно да наблюдаваш (имам предвид закривените нокти на краката на кварталния пияница, достигнали исполински, гаргантюеловски размери); или разказвачът от „Едно ферари с цвят червен”, който не може да понесе безучастно отчайващата гледка, откриваща се всекидневно в двора на къщата, покрай която минава (самотното момченце с проституираща майка и примирил се с това баща); сещам се веднага и за художника от „Стенописът”, оставил занаята си в България, за да изработва щамповани поздравителни картички в Щатите и често сънуващ призори образа на огромно дърво с „татуирани върху кората му имена […] на момчета и момичета” (с. 26), образ, който би искал да превърне в „[е]дно огромно пано, да се вижда отвсякъде” (с. 27); ето го и старият писател, който продължава да се надява, че някой не само ще оцени, но и ще издаде ценния му исторически роман, написан с труд, майсторство, прозрение и мъдрост, идваща от много поколения преди него („Старият писател”); не можем да забравим чувството за достойнство на Мъри от едноименния разказ, Мъри, неприемащ да бъде третиран като „социално слаб”, макар да е изпаднал до плачевно състояние, както и притеснението на разказвача от „В клетката”, че младото момиче, постъпило като продавачка на гишето за кафе в кварталния супер, ще бъде „смляно” безмилостно от тъжната мелачка на всекидневната рутина. И така нататък, и така нататък.

След прочита всички истории от „Гризли”, няма как да не ни направи впечатление, че сборникът съдържа ред „сдвоявания” на гледни точки, поглеждания към една и съща ситуация от различни ъгли. Например разказите „Мамутът” и „Редникът от резерва” поглеждат от различна перспектива към ситуацията на Пазача – в първия случай той е наблюдаван „отстрани”, във втория – сам разказва своето житие-битие, което го е принудило да стои „по дванайсет часа, в този кюмезарник” (с. 18). Друга двойка оформят разказите „Песента” и „Шофьор на такси” – обединява ги темата за човека, дал в старчески дом своята изгубила разсъдъка си майка, и начина, по който изживява посещенията си при нея. По линията на роднинските отношения са „сдвоени” разказите „Чичо” и „Стринка Фаче”, а „Старият писател” и „Коледно хоро” ги свързва историята за белетриста, познайник на разказвача, написал забележителна книга, възстановяваща „духа на онова страшно време”, кърджалийското (с. 108). Тези допълнителни връзки между отделните творби в „Гризли” придават на сборника още по-голяма цялостност, осигурена и от прехождането на персонажи (включително жената на разказвача) от един разказ в друг.

В жанрово отношение отделната творба в книгата на Д. Енев стои някъде между онова, което по традиция наричаме разказ, и друга форма, която преди години носеше името „очерк”, но мисля, че повече би й подхождало наименованието „скица от натура”. Не е случайно, че самият разказвач настоява да се нарича „летописец” на случващото се в изобразения от него свят; „летописен”, в широкия смисъл на думата, е и повествователният модел, по който се изграждат много от разказите в „Гризли” и който може да бъде изразен по следния начин: преди беше така (и така), а сега е (станало) така (и така). Ще изброя само част от тези разкази: „Бащи и коне”, „Обущарят”, „Мъри”, „Пчеларят”, „Акордеонът”, „Певицата”, „Между блоковете”, „Черно кадифе”, „Къщата”, „Коледно хоро”, „Дъхът на човека”, „Казанът за ракия, вехтият”.

Ще завърша прочита си на „Гризли” в съзвучие с един от основните структуроопределящи мотиви в книгата  на Деян Енев:

* * *

Това са скици от натура,
но не съвсем,
защото освен видено
има и чуто,
освен наблюдавано –
и въобразено,
при това от различни страни.
В повечето случаи
драските и шарките
са мрачни –
дали защото
самата действителност е такава,
или понеже между нея
и погледа на летописеца
се стели онази
пелена от дим,
след разсейването на която
очертанията на предметите
стават още по-остри,
отколкото са били,
сълзите – по-солени
и по-чести
от усмивките?

И все пак –
надежда има,
че стùховетe,
за които четем
неведнъж,
ще (пре)бъдат,
наред с разказите;
че до този ще стигнат,
за когото са писани,
и така,
с помощта на единствено Благия,
ще преобърнат отвътре
законите на света, дето
животът избутва се някак,
но не се изживява.

Стискам ти ръка,
поете
и писателю!

Калин Михайлов, роден през 1966 г. в София, е литературовед, есеист и поет. Преподава история на западноевропейската литература в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите Стихотворения (1991), Тихи трипове (1998), Мориак и Бернанос: два романни свята между насилието и любовта (2006). Доктор по филология.

 

 

Още: О(т)звучавания I

 

 

 

 


[1] Eнев, Деян. Гризли. Нови разкази. София, „Рива“, 2015.

[2] В разказа „Buen vjahe, capitan” разказвачът помага на свой колега журналист, натоварен от собствениците на нов литературен сайт, да събира за него качествени стихотворения и разкази.

Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г., в София) е литературовед, есеист и поет, преподавател по западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на книгите „Стихотворения“ (1991), „Тихи трипове“ (1998), „Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта“ (2006; с версия на френски език от 2011), „Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти“ (2007), „Християнство и идентичност“ (2007), “Християнската литература – между вписването и отграничаването” (2013), “Нужен” (2016). Специализирал е по темата „Вяра и литература“ във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация „Кацаров“, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на „Академичния кръг по сравнително литературознание“ (CALIC-ACCL). Лектор по български език и култура в Университета на Саарланд, Германия (2012–2014).

Предишна статияРецитал
Следваща статияКраят на пътя