0
1526

За да се живее един живот…

Мисли, следващи дните (1)

Марсел Конш

Размишленията, които ще поместваме занапред в тази нова рубрика, която нарекохме „Мисли, следващи дните“, са повод да се изправим отново пред въпросите за човека и смисъла на живота, за времето, историята, изкуството, за онова, което е било и ще бъде и занапред предизвикателство за нашите съмнения и търсения. Това ще бъдат мисли на философи, на писатели, на всички онези, които неуморно са търсили Истината. Те ще са пореден повод да се запитаме на свой ред кои сме и накъде отиваме. Мислите, които ви предлагаме днес, са на Марсел Конш, те са част от текста „Разговор с Марсел Конш“, поместен в книгата на Себастиен Шарл „Какви ще бъдат философите на утрешния ден?“

* * *

Марсел Конш

„Никоя епоха не е знаела толкова малко какво е човекът“, казва Макс Шелер. Човекът вече не знае какво означава. Той би искал да знае кой е сам по себе си и по съдбата си. Оттук едно постоянно питане и многобройни опити. Оттук и честото затваряне във вярвания, вдъхващи сигурност. Редом с мъртвороденото питане обаче остава живото питане: философският живот. Днес философският живот е интензивен, тъй като критичният дух е толкова развит, че на много умове не им стигат интелектуалните удовлетворения, които религиите все още дават или които претендират, че дават. Истината на философията днес обаче е скептицизмът. Оттук избуява мисленето, макар и доста хаотично. Достатъчно е обаче всеки чрез размисъл да сложи ред в собствените си мисли.

* * *

Другите не се свеждат до моята представа: признавам, че съществуват така, както и аз. Не отричам също, че можем да общуваме и че в диалога се изгражда някакъв общ терен, където другият и аз изтъкаваме нещо заедно. Онова, което казвам, е, че дори непрестанно да се тълкуваме взаимно и да се опитваме да се разберем, ние все пак не се познаваме: няма познание и следователно наука за вътрешния живот на другия. Нещо повече: няма никакъв начин някой дори да си представи другия в най-дълбоката съкровеност на неговия живот, в абсолютно уникалния начин, по който преживява себе си. Да споделиш радостта или тъгата на другия, дори да си представиш неговото състояние на духа или душевното му състояние – това не означава, че вътрешната съкровеност и тоналността на живота му стават по-достъпни. Но подобно състояне на нещата изобщо не пречи на любовта. Любовта е способността да приемаш светлина от някое същество. Светлина може да получава всеки, макар да не е способен да вникне в нейния източник.

* * *

Признавам заедно с Хераклит и будизма всеобщото непостоянство, несубстанционалността, мимолетието на всички неща; но вярвам, че трябва да се даде възможно най-голяма ценност на заплашеното от гибел – и в това се състои трагичната, не еуфоричната мъдрост. Крайната цел за мен не е нирвана, съвършеният покой: този покой вече трябва да съществува вътре в мен като условие за мисленето. Крайната цел за мен е мисленето, но не с оглед на щастието, а с оглед на истината.

* * *

За разлика от чисто рационалния ред, който е неутрален по отношение на доброто и злото, разумният ред е нареден спрямо доброто. Невъзможно е човек да живее, без да мисли собствения си живот като подреден по някакъв начин спрямо доброто – дори ако под „добро“ тук се разбира само щастието. В същото време никой не би могъл да мисли собствения си живот като подреден спрямо доброто и най-доброто, ако е убеден, че светът е изцяло неразумен и че колкото и да е рационален, е изцяло непропусклив за всичко, имащо значение на доброта и смисъл. За да се живее един живот, който има смисъл, трябва предварително да се приеме, че светът не е безсмислен и има известна разумност на реалното. Аз не съм сам: аз съм член и част от смислена цялост. Въпреки това не е необходимо тази цялост да бъде отъждествена с Цялото на реалността, защото може да е частична цялост. След като неразумното (абсолютното зло) е факт, принудени сме да мислим Цялото на реалността като нееднородна съвкупност. Съществуват само частични цялости: двойката, семейството, народът и т.н. Това стига, за да бъде спасен индивидът от своята изоставеност и да има смислена ориентация на живота си. Местоимението в първо лице единствено число има нужда от първото лице в множествено число: „аз“ има нужда от „ние“. Съществува „ние“, което формират любовниците, приятелите, съгражданите, колегите, родителите в лоното на семейното „ние“, събеседниците в диалога и т.н. „Ние“ е цялост, вътре в която има смисъл да се извършат определени жестове, да се кажат определени думи, да се направят определени неща, тоест чисто и просто има смисъл да се живее.

* * *

… що се отнася до мен, не усещам философстването и писането като „абсурдни“. Защо ли? Най-напред може да се каже, че не е абсурдно, а твърде смислено човек да прави това, което обича да прави. Ако обичам тенис, не е абсурдно да играя тенис, дори ако утре няма да мога да играя. Ако обичам живота, не е абсурдно да живея днес, макар че утре може да не съм жив. След като обичам живота и философстването за мен е самият живот, то в това няма нищо абсурдно.

Но дали не пишем в някакъв смисъл, за да се изплъзнем от небитието, за да направим така, че нещо от нас – и дори ако е възможно нашата същност – да остане след нас? Съгласен съм. Но въпреки това с течение на времето всичко ще бъде заличено. Да. Само че тъкмо желанието да се възобнови предизвикателството към смъртта е важен момент в „трагичната“ мъдрост: това ще рече желанието да се прави така, сякаш може да се отправи предизвикателство, каквото в действителност не може да се отправя. Трябва да се прави така, че онова, което е осъдено да загине, някой ден да заслужи по-малко да загива и, дори напротив, да има правото да трае. Подобно поведение не е абсурдно: то е протест срещу абсурдността.

* * *

Трябва да се различават моралът и етиката. Това различаване означава, че ако съм свободен в своите избори, интереси, удоволствия, поведения, то е в известни граници: защото има минимум, към който съм императивно задължен. Свободен съм да приема една или друга етика – на щастието, на удоволствието, на славата, на творчеството, но не един или друг морал, защото има само само един, този, според който всички човешки същества като такива са достойни да бъдат еднакво уважавани.

* * *

Съществува „фалшив“ диалог, който в действителност не е никакъв диалог, щом диалогичната връзка е проникната от отношение на сила: събеседникът ми е някой с по-високо положение или мой началник, или мой враг, полицейски агент или бандит, който ми тика пистолет под носа, или дори някой близък, който ме заплашва за едно или друго, и т.н. Истинският диалог е възможен само там, където няма явно или скрито насилие.

„Какви ще бъдат философите на утрешния ден?“, Себастиен Шарл, превод от френски Лидия Денкова, издателство „Изток-Запад“, 2010 г.

Марсел Конш (род. 1922 г.) е френски мислител, почетен професор по антична философия в Сорбоната. Дълго пренебрегван заради метафизичното ядро на своето философско творчество, макар да е смятан за наследник на Паскал и Монтен, днес книгите му се преиздават и четат с нарастващ интерес.

Картината на главната страница е на Кольо Карамфилов