0
751

За девети септември 1944

Lika Yanko
Фрагмент от произведение на Лика Янко

„Над всичко висеше някаква зловеща неизвестност и заплаха, непрекъснат страх в едната половина от жителите и кърваво беснуване от другата…“ Две свидетелства за 9 септември – на писателя Константин Константинов (в текст) и на поета Цветан Марангозов (видео).

Без име

Константин Константинов

Де са сега, ония двамата? Защото много е възможно,
че те и до днес са живи и вършат нещо някъде,
ядат, пият, разговарят, пушат!…

„Страшен разказ” – Иван Бунин

Събудих се от някаква остра тревога, която бе се родила навярно през съня. Моментът на събуждането бе отприщил онова неясно мъчително нещо, което бе се събирало преди него. Човек никога не знае дали събитията извън нас създават нашата душевна атмосфера, или нещата вътре в нас проектират във всичко наоколо своето внушение и своята неочаквана тежест.

Беше след полунощ – разбрах това по-късно – и в стаята, както и вън, зад стъклата на прозореца, натискаше черна, гъста тъмнина: никакъв полузрак от небето, никакъв отблясък от улични лампи. Бяха първите седмици след 9 септември, когато градът, разрушен от бомбите, изоставен от месеци, още тънеше в мрак, с ями, камъни и тухли сред улиците. Когато над всичко висеше някаква зловеща неизвестност и заплаха, непрекъснат страх в едната половина от жителите и кърваво беснуване от другата. Когато всеки час някакви хора, каквито никога не бях виждал дотогава и не бихме искали да помним, маршируваха на тълпи, опасани с револвери, провесили на рамо пушки, вързани с въжета, с дигнати юмруци с неистови викове отиваха някъде, или се връщаха от някаква злокобна работа, за която никой не смееше да пита. Знаехме, че се приготвя закон за народен съд, но „народът”, нетърпелив, правеше сам предварително своето правосъдие.

Мракът и мълчанието бяха почти осезаеми. Станах и опипом стигнах до ръба на масата. Сърцето ми блъскаше, ушите ми пищяха от тъмнината. Не, наистина нещо необикновено ставаше или имаше да става. Пристъпих още две крачки до прозореца. Етажът беше тавански и прозорецът гледаше над неголям двор с двуетажна паянтова къща в дъното. Дворът всъщност беше градина, в която през тази есен бяха избуяли ярки гергини, димитровчета и слънчогледи. Денем и той беше малка екзотична гора. Сега и небето, и земята – всичко беше непроницаем мрак. Открехнах мъничко прозореца и изведнъж – стори ми се, че това е невярна игра на зрението – видях някакви слаби светлинки, които блещукаха и гаснеха, движейки се между високите стъбла на цветята. Разбира се, не можеше и дума да става за светулки – в града, а и през този сезон, светулки няма. Бяха мигновени светлинки – ту тук, ту там, по-ярки от светулки и не с фосфорнозеленикав блясък. И веднага разбрах: бяха електрически фенерчета. Очевидно в двора имаше хора, които търсеха нещо – вървяха тайно, дебнешком, в пълно мълчание. И изведнъж – повече интуитивно, отколкото с разум – разбрах: търсеха човек. Вещи не се търсят така – в тия часове, с електрически фенерчета и безгласно. А се знаеше, че и в града, и в цялата страна сега беше обикновено явление – да се измъкват нощем от домовете им хора, които вече не се връщаха.

Не разбрах колко продължи това, видя ми се – часове, а навярно е било кратко: дворът не беше голям. И ония, които тършуваха там, бяха, както изглеждаше, неколцина. По едно време чух сподавено изпъшкване и лек приглушен шум от бързо, мълчаливо боричкане. После светлинките угаснаха, пътната портичка леко скръцна – и нищо повече не се чу.

На сутринта на улицата се шепнеше, че един младеж, дотогавашен офицер, когото търсели от десетина дни, бил уловен и арестуван. В ежедневниците на тоя ден имаше, не помня по какъв повод, статии със заглавие „Човек – това звучи гордо!”.

А от таванския прозорец на градината, същата, дето са се събирали привечер под люляковото дърво Пенчо Славейков, д-р Кръстев, П. К. Яворов, Петко Тодоров, няколко десетилетия по-късно аз бях присъствал миналата нощ на един истински лов на човек.

***

Разказът е бил написан през 1965 г. във Варна и Хисаря, а градинката, където става действието, е била на ул. „Аспарух”, срещу къщата на писателя Т. Г. Влайков. Ръкописът е поверен на писателя Георги Мишев, който го публикува в брой 2 на вестник „Демократична седмица” през 1990 г. и го препечатва в мемоарната си книга „Мир на страха ни. Бележки под линия”, „Хермес”, 2014, с. 272-274.