0
1517

За действието и противодействието

„Без милост“, реж. Ф. Акин

Темата за (анти)тероризма е един от онези сюжетни атрибути, с които авторското кино би трябвало да борави много внимателно, за да не се окаже разпънато между документалната автентичност и клишето на актуалността. През 2017 г. двама немски режисьори използват този мотив като двигател в сценариите си. При Вим Вендерс резултатът е малко странен, тъй като създава усещане за злободневност, която не му е присъща. При Фатих Акин темата се вписва по-логично в творческите му търсения, но крайният резултат – крими драма с елементи на трилър, също не е съвсем в режисьорския стил, с който е известен до момента. Така или иначе „Потапяне“ и „Без милост“ насочват поглед към обществено-политически въпрос, който заема печално място във всекидневието на човека от ХХI век и това неизбежно се отразява на художествената „текстура“ на съответните сценарии.

На Вендерс не му се получава напоследък да спечели одобрението на критиката. След зациклящо енигматичния „Прекрасните дни в Аранхуес“, повлияният от мейнстрийма „Потапяне“ е оценен като неуспешно съчетание на авторските парадигми с романтичната драма.

Биоматематик и хидроинженер (и/или агент на МИ6) се запознават случайно в идиличен хотел на нормандския бряг. И двамата са в своеобразно „затишие пред буря“. Нея я очаква потапяне до океанското дъно, а него – „потапяне“ в гнездо за подготовка на камикадзета в Сомалия. Срещата им трае по-кратко от принудителната раздяла, по време на която всеки си спомня моменти и обстоятелства около началото на връзката им и ги съпоставя с рискованото „настояще“ на индивидуалните им мисии. Драматургично филмът е система от ретроспекции, която функционира малко дисбалансирано, тъй като водеща фигура в разказа (и спомнянето) е жената, но ситуацията на мъжа е далеч по-драматична и приковаваща вниманието.

„Потапяне“, реж. В. Вендерс

С „Потапяне“ Вендерс попада в плен на някои популистки концепции и изгражда филма си върху доста наивистична теза, която профанизирано се свежда до екзистенциалния въпрос: Кое е по опасно – борбата с терористите или изследването на океанското дъно? В преследване на някаква естетическа равносметка за смисъла на живота, немският режисьор противопоставя недосегаемата красота на природата и самоунищожението на човека, непознаваемото и фанатизма, началото и края на цивилизацията. Получава се един леко летаргичен филм в миговете, когато героинята реди сложни научни фрази и въздиша по посока на мълчаливия телефон, накъсани от съвсем автентичното страдание на героя в един свят на безсмислена жестокост и абсолютна неизвестност (съществуват и мнения, според които Вендерс направо се е „подиграл“ с тази страна от африканската реалност, робувайки на клишета). Ако някой не ви е направил лошата услуга да ви разкрие развръзката, която сама по себе си е доста двусмислена, можете да се посветите на сблъсъка между лиризма и бруталното насилие, в компанията на Алисия Викандер и Джеймс Макавой (за съжаление потенциално възможната химия между тях се случва предимно в дистанцията).

Присъствието на тероризма в „Без милост“ е подчинено на друга злободневна тема от политическата хроника – онази за „обратната страна на монетата“. Не става дума за провокация или ответна реакция, а за „европейското“ му лице  – неонацизма. За щастие, намираме се във филм на Фатих Акин, който не се занимава с реваншизъм и се интересува от приливите и отливите на обществената реалност (в Германия) предимно от гледна точка на въздействието ѝ върху индивидуалната човешка съдба. Както обикновено персонажите му не са черно-бели, а ситуацията може да бъде погледната от различни гледни точки. Присъдата е еднозначна единствено за неонацистите.

Съпругът и малкият син на германката Катя загиват при бомбен атентат в населен преобладаващо с турци квартал на Хамбург. Жертвата Нури е човек с престъпно минало и следователно може да става дума както за разчистване на сметки, така и за терористичен акт. И в двата случая животът на Катя е зачеркнат завинаги. Положението се влошава, когато извършителите са заловени и изправени пред съда, но въздаването на справедливост се оказва по-сложно от очевидното…

„Без милост“, реж. Ф. Акин

С този филм Фатих Акин остава верен на интереса към турските си корени, „пресадени“ в немска среда, и в същото време обръща внимание на логичните обществено-социални ефекти от Третия закон на Нютон за действието и противодействието, които някак си често се пренебрегват в дискурса за тероризма, особено в изкуството. „Без милост“ е интересна сплав от психологическа драма и криминална интрига, като в основата на сюжета всъщност е душевното страдание на Катя, разкъсвана от болка, чувство за вина и желание за отмъщение. Всички останали фактори, които предпоставят развитието на фабулата, са просто подробности от пейзажа. И докато жанровият подход към събитията и общественият им резонанс някак ни отдалечават от режисьорския стил на Акин, именно фатализмът и сгъстяването на мрачните краски около неизбежността на житейската безнадеждност ни връщат към депресарското очарование на „С глава в стената“ (2004). А над всичко се откроява безмилостната равносметката (оставена за зрителя), породена от драмата на една германка, която се оказва „чужденка“ в собственото си общество.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияВсичко е изчислено до поезия
Следваща статияПо неясния маршрут от днешния
към утрешния ден