С режисьора на филма „Джазът в Турция”, една истинска музикална енциклопедия, който ще бъде представен в София на 22 януари (сряда), разговаря Цветан ЦВЕТАНОВ.

Без всякакви предисловия е добре да кажем, че иде реч за филм от категорията на Buena Vista Social Club и Cafе de los maestros. В крайна сметка не е лошо човек да отиде на кино с голямата кошница, когато има защо. В този случай изобилието е и в количествено, и в качествено отношение. „Джазът в Турция”на Бату Акьол е 1001 нощ с 1001 разказвачи, кой от кой по-интересен. Този филм грабва вниманието с лекота. Трудно е човек да си представи музикален филм, в който говоренето е повече от музиката, без това да е в ущърб на цялостната композиция. Но историите, които ни разказват героите, само ни надъхват после, веднага след финалните надписи, да тръгнем да търсим (легално или не) музиката, за която е станало дума. Във филма ги има всички пластове и всички времена. Бату Акьол проследява последните 100 години не само в музикално, но и в социокултурно отношение – със съответните коментари, които наблягат на очарованието от раждането на една нова култура, но и не спестяват мракобесните епизоди от 1955 г. и до наши дни, когато паметници на културата се разрушават, за да бъдат построени молове.

Иначе филмът е истинска енциклопедия, носи познание. Занимателна, но не повърхностна, детайлна, но не натоварваща. Хрант Лусикян, Исмет Сърал, Илхан Мимаролу, Джюнейт Сермет… Чували ли сте за тях? Едва ли. Но си струва, непременно ги чуйте!

Във филма на Бату Акьол се появяват и някои ключови фигури за съвременния джаз като Хърби Хенкок и Уейн Шортър (с когото и започва историята съвсем неслучайно), но и хора от по-следващото поколение като турско-шведско-нюйоркския саксофонист Илхан Ершахин. Той убедено заявява един постулат, след чието осмисляне няма да ни е нужно много, за да излезем от  рамките на провинциалния пуризъм, който възпира творческото начало у нас. За това обаче – накрая.

А сега започваме с Бату Акьол относно многото интересни турски джазмени, за които българската публика ще чуе за пръв път сега, на шестото издание на фестивала „София МЕНАР”…

Истината е, че имаме много такива специални музиканти в нашата страна, които не са твърде познати навън, по-специално инструменталисти. Добър пример е тромпетистът Имер Демирер – той е изключително познат в Турция, но публиката извън Турция не знае за него. И едно от важните неща в този филм е насочването на прожекторите именно към такива музиканти: от самата зора на турския джаз, от 20-те, дори от по-рано, та до днешните фестивални времена. Като специален акцент поставяме на 50-те и 60-те години на ХХ век, защото точно през този период Дейв Брубек и Дизи Гилеспи посещават нашата страна като посланици на джаза и много тукашни музиканти остават очаровани и дълбоко повлияни от тяхната музика. Като резултат започват да се създават бигбендове. Турските джаз музиканти от онова време изиграват голяма роля за формирането на съвременната ни поп музика, те практически я създават – като композитори, аранжори и т.н. Филмът е посветен, така да се каже, на първото ниво от създаването на съвременната популярна музика в Турция.

Филмът обхваща по-скоро навлизането на западния джаз в турската култура и пречупването му през нея. Но вие си имате еквивалентни музикални форми и в традиционната си култура. За мен един Махсуни Шериф си е блус музикант.

В нашата история на джаза имаме няколко епизода. Първият е изследователският – разбирането, осъзнаването на тази музика, изпадането във възхита от нея. Вторият епизод е копирането й. И третият вече е епизодът на виртуозността, на професионализма. През този етап някои музиканти заминават за колежа Бъркли да учат музика и после се завръщат с всичките тези познания. И през последните 20 или 30 години можем да видим първите истински резултати. Темите са много. Може да се направи филм за противоборствата между би боп музикантите, суинг музикантите и фрий джаз музикантите на нашата сцена. Или, както казваш, за тази традиционна турска градска музика, която прилича на блус. Но след този филм мен лично ме вълнува най-много срещата на джаза с анадолската традиция, това е моята следваща спирка.

Филмът започва с един кинотеатър в Бейолу – място с историческо значение, където са се провеждали първите джаз концерти в Истанбул, кинотеатър, разрушен през 2013 г. Ще ни разкажете ли малко повече?

Кинотеатърът „Емек” е един от символите на съвременната турска култура, защото е построен и започва да функционира заедно със създаването на републиката. И миналата година бе разрушен, за да построят мол на неговото място. Като документалист просто исках да обърна внимание на хората, които се интересуват от култура и изкуства, върху тази част от историята. Кинотеатрите в Турция преди времената на първите джаз клубове са именно местата, където се провеждат първите джаз концерти. Когато Дизи Гилеспи посещава Турция, той свири точно на такива места. И значението на разрушаването на „Емек” за мен е следното: ако толкова лесно може да се разруши един от символите на нашата съвременна култура, то и самата тя е заплашена. Съвсем преднамерено включих тази сцена в началото на филма – за да покажа на международната публика по различни фестивали, където се надявам да стигне филмът, как правителството на една страна може да разруши един от символите на културата й, за да построи мол.

Има един момент във филма, който е по-различен: героите разказват историята с думи и с музика. Имам предвид момента, в който един от възрастните музиканти пуска запис на една джаз пиеса и в продължение на няколко минути преживява музиката без думи. Това е навярно най-доброто изобразяване на насладата от слушането, което някога съм виждал в киното…

Хареса ли ти тази част? Усети ли 40-те и 50-те в нея? Да, този музикант, Джюнейт Сермет, за мен е легенда. Той е свидетел на 50-те и на всичко, което се опитвам да разкажа на хората с филма си. Ако ме попитат коя част от филма бих изрязал, ако се наложи, бих отговорил: „Всяка друга, освен тази”. Защото тази сцена ни дава три много важни неща – музиката от онези години, музикантите от онези години и вниманието, с което хората са преживявали музиката тогава. Просто бях щастлив да я заснема. Тя не беше планирана. След като изключи записа с музиката, той като че ли очакваше от нас да продължим интервюто, а ние, целият екип, бяхме като вкаменени, защото без никакви думи той вече ни беше казал най-важното. Самият запис на Ариф Мардин, който той ни пуска, е  от неговия личен архив и не може да се чуе никъде другаде освен във филма. А историите, които разказва, той ги разказва пред нашата камера, но всъщност – пред Емин Фъндъколу, друг голям музикант от онова време, негов близък приятел, който стои извън кадър тук… Тези стари музиканти, които са създали съвременния джаз облик на Турция и все още са сред нас, са изключително сладкодумни разказвачи. И лично ти препоръчвам, когато имаш възможност, да интервюираш някои от тях. Истинско удоволствие е да разговаря човек с такива хора.

Това разказваческо умение, виждам, се е предало и на следващите поколения. Във филма участва и Илхан Ершахин, той е от хората, за които след 50 години ще се говори като за класици в новия турски джаз. И той казва нещо много важно – джазът е пънк-рок…

Използвах този откъс в материалите, с които рекламирах филма, когато излезе, и всички винаги питаха потресени: „Пънк-рок? Какво имаш предвид?”. Но всъщност всичко е пределно ясно. Илхан дава примери като Колтрейн, Орнет Колман, Майлс Дейвис – носителите на новото. Самата природа на джаза, в която важното са иновацията и сриването на общоприетото,  винаги е била възприемана на нож от традиционалистите. С отхвърляне и съпротива, както е и с пънк-рока, когато се появява за пръв път.

Бату Акьол ще представи филма си „Джазът в Турция” тази вечер в 18.30 часа в кино „Одеон”. За тези, които не успеят да го видят, ще има извънредна прожекция в Euro Cinema в събота. 

Кадри от филма „Джазът в Турция” с участието на легендарния Джюнейт Сермет…