1
1123

За досадата

AZahariev

Протестите станаха всекидневие. Всяко всекидневие започва със своето о-всеки-дняване, със своята дежурност, сиреч да доскучава и с напревдването на времето да омръзва. Нормално. Вчера пътувах в такси, двамата в колата слушахме радио, стана дума в ефира на радиото за протестите, естествено. Говореше се и за парите на партиите, за държавните субсидии, които партиите ползват по закон. Единият от гостите на предаването, което слушахме и двамата, които бяхме в колата, каза, че големият въпрос сега си остава този за назначението на Пеевски и за всичко, свързано с този акт, за предопределилото го и за произлязлото от него.

Тогава този от нас, който ни возеше нас двамата в таксито, каза, че това с Пеевски вече е много досадно. Адски досадно. Така се изрази. Докато го казваше, пресичахме улица „Раковски” и той, возещият, се оглеждаше активно, за да не ни ударят.

Човекът беше напълно искрен в досадата си от траещото месеци наред питане за Пеевски. И аз нямаше как да не се запитам дали не е прав в отегчението си. Какво толкова смущаващо може да има в постепенното кариерно израстване на един университетски образован и перспективен млад мъж, който се изкачва…

Досадата. И преди ме е навестявала мисълта, че на нас, днешните българи, ни е най-вече досадно. И с право. Защото ни досаждат отвсякъде. По принцип ние се опитваме упорито да живеем прилично и дори достойно, но не става. Не става, защото отвсякъде ни досаждат, както казах. Тръгваш да караш кола рано сутрин и почват да ти досаждат страшно със себе си. Има ги всякакви досадници. Едните ти излизат с колите си отдясно, другите – отляво. Има и такива, които досаждат отпред и отзад. Или си в метрото, да кажем, напъхал си слушалките в ушите си и гледаш отражението си в стъклото на влака, но досадниците са си там – до теб. Навсякъде са. Пристигаш на работа и досадниците стават още повече и още по-досадни. Във фейсбук ти досаждат хора, които иначе би трябвало да те забавляват и развличат с това, че ги има и че са там – във фейсбук. Досадните им постинги и снимки само че довеждат досадата ти до степен такава понякога, че в края на деня се вмъкваш да пийнеш нещо в близкото питейно заведение, където се оказва, че срещаш един досадник, когото не си виждал с години и когото изобщо не искаш да виждаш. Но той е там и започва да ти досажда с лепкавите си приказки за своя живот и за досадата си, които няма начин да предизвикат у теб нещо друго освен досада.

На всичкото отгоре започнаха да ни досаждат и с бежанци.

Свършвам с есето за досадата, за да не ви досадя. Не се опитвам да внуша, че трябва постоянно да приемаме света и нещата в него с цветна, хипарска приветливост, но наистина си мисля, че досадата вече ни дави и задавя. Проблемът, който виждам, е този, че в България на много хора много бързо им става досадно от това, че други настойчиво, последователно и непримиримо търсят отговорност за аморални или направо безсрамни действия в политиката. Смущението ми идва оттам, че жестовете на  наглост като този с назначението на Делян Пеевски за председател на ДАНС явно се виждат на не малко хора нормални. Някак се възприема като природно обусловено и значи естествено, ще рече изцяло оправдано, дошлият на власт да се възползва своевременно и пълноценно от нея, да се окопае добре, да заеме колкото се може повече позиции в най-важните държавни институции и да си подсигури гърба откъм службите, работата на които е да пресичат връзката между политическата власт и нейното безпардонно изнасилване.

Да, банално е, знам, но ще го кажа и аз. В България се приема за натурално „реалната политика” да предполага и включва в себе си злоупотребата с възможностите, предоставяни от изборни постове, корупцията, схемите за присвояване на обществени средства. Тъкмо тази висока степен на публична търпимост към нередното се утвърди с времето като един от факторите, които провалят опитите за привеждането на нашия социум във вид, подобен на този, споделян от страните-парадигми в Европейския съюз. Не съм от онези, които са слепи за това, че България не е някакво уникално място в рамките на Европа. Погледнато отгоре поне. Знам достатъчно добре, че в цялото това общо пространство се вършат нещата, които посочих, че се вършат и тук, при нас, с общото ни. Разликата е може би в размера на досадата. И най вече в нейните предмети.

Всъщност досадата ни, макар и толкова широко разпространена, се лекува сравнително лесно. Тя трае обикновено до времето, в което се случи да се впишем в досадните иначе схеми. Стане ли това, досадата отстъпва място на една по–заинтересована и далеч по – витална и пъргава нагласа към действителността. Завъртим ли се в спиралата, се оживяваме и се отстраняваме успешно от преживяваното като досадно. Но всичко това е нещо много повече от досадно. То е гнусно.

В последните дни ни досаждат с новия блок на АЕЦ „Козлодуй” и с приказките около това кой какви интереси представлява и прокарва с промотирането на този проект. Журналистическата наслада от проследяването на жилката на пропукване по интереси в БСП не е досадна никак. Напротив, занимателно е да се наблюдава цялото това тълпене около хората, които са замесени, цялото това закачливо разтоварване от досадата.

Та мисълта ми беше и е за нея. Казах „гнусно” по-горе, но не разглеждам досадата като погнусата и не ги сравнявам. Не се правя на Сартр и не го имитирам. Страх ме е просто от това, че толкова лесно отключваната у нас досадливост показва неспособност и липса на желание за подреден и честен живот заедно с другите, както и за отърваване от това, което би трябвало наистина да ни досажда. Като например политическата кариера на Делян Пеевски.

Аз въпреки всичко продължавам да мисля, че българското общество се раделя прогресивно с досадните си мисли и привички. Не съумее ли да го направи обаче, ще продължи да бъде досадно за околните.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияДух и любов
Следваща статияОбяснение в харесване

1 коментар

  1. Проблемът с демокрацията е нейната недостатъчност. Както проблемът с културата е нейната недостатъчност и качество.

    Културата на бедност, води до използване на стари вещи, и дори до използване на отпадъчни вещи, и материали. Неминуемо това се вгражда в културата или е част от културата на бизнеса. На предприемача, на работодателя, на инвеститора. На инвеститорите. И щом има такава култура, той, бизнеса, пести, пести – за машини – за нови машини ако има стари, модерни и производителни машини. Пести от заплати. Пести от научен и образован персонал. Пести от данъци. А пестенето не води до развитие. И бедността си остава вечна. кое беше майка на мизерията?

    Още социализма и ръководния състав тогава имаха такава култура. Културата е общението в обществото.

    Без общуване, обществото ще липсва.

    То общуването има име, това е културата. Културата. Без Култура ще има джунгла. Иван Костов се постара да няма култура. И днес никой митинг, няма да има толкова народ колкото преди. От един милион човека, може и двама да няма – близки по идеи и цели.

    Човек критикува, само когато е очаквал нещо по-добро. И ако нещото, засяга пряко него или хора които обича, и нещото може да е по-добре. Кой критикува дъждът.. Той толкова си може..

    КОЕ Е ПЪРВО НЕВЕЖЕСТВОТО ИЛИ ДУХОВНОТО. НЕВЕЖЕСТВОТО ВОДИ ДО ЗАДОВОЛЯВАНЕ САМО НА ИНСТИНКТИТЕ ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ.

    Не съзнанието на хората определя тяхното битие, а напротив, тяхното обществено битие определя тяхното съзнание. — из „Към критика на политическата икономия“, 1859

    Книгата на Ерих Фром “Концепцията на Маркс за човека” все още няма българско издание, макар да е писана през 1961 година. Защо това е пропуск? Защото, както самия Фром започва в изследването си, Карл Маркс и марксизмът се споменават твърде често, но много рядко се споделя разбиране за това, какво в крайна сметка Маркс оставя като наследство.

    Пропуск е, защото той е един от онези личности, които оказват силно влияние в хода на историческите процеси и недоброто, а в редица случи и превратното му тълкуване изграждат една странна митология. Митология, с която се съгласяват както критиците, така и последователите му.

    Митологията започва след справедливото признание за труда на Маркс до оценките, давани на марксизма.

    Когато пред страшният съд, кажем защо ангелите са гледали нашите страдания, а не са правили нещо. Тогава Господ ще ни покаже, как ние не сме виждали страданията на хората – които сме смятали за мързеливи,глупави и с лоша раса. Но разбира се, само които е страдал наистина, ще види страдащите и ще ги разбере.

    Каква демокрация ще търсим при студенти и политици, смятащи, че целият народ са като тях – и ако нямат хляб – ще може да го заместят с пасти.