0
2265

За другата история на Балканските войни

Пишейки писма от фронта и попълвайки малкото си тефтерче, войникът иска да свърже тил и фронт през една друга истина за войната – ужасите ѝ, включително лишенията, липсите, въшките; битки, чийто заложник става неговото тяло.

Въведение: Телесен опит и исторически истини

„Такива са те: изискват от нас да бъдем герои, ама за въшките не щат и да чуят“

Ерих Мария Ремарк, Обратният път

Ако Блез Паскал е прав, че никой не е толкова беден, за да умре, без да остави наследство, то тогава бих искала да поставя един въпрос и свързаните с него изследователски проблеми. Какво наследство оставя принадлежащият към света на сякаш никога неживелите (по израза на Бодлер), какъвто е и пишещият на фронта войник, загрижен да отбележи какво бележи неговият ден, често незавърнал се оттам? Как то намира наследниците си в публичното и частното? – наследството на обикновения войник, „грамотен, не високо образован”.[1] Каква неотложност насърчава мобилизирания за „първия си Отечествен дълг“ в Балканската война да посяга много често към молива и хартията, за да съобщи за? Тя ли е вътрешното условие за други (различни от официалните и официозни) архиви на войната, архиви на „болката и страданието“, тлеещи под гладката повърхност на баналното войнишко всекидневие? Създават ли те възможност да се проникне в другия, невидимия свят на боеца (мечти, сънища, страхове, болка, гняв, яд, омраза, страдание, радост…), за да се повдигне завесата към скритата афективна реалност на историческия процес? И ако оттук изплуват фигурите: „обичащият, тревожен за друго бъдеще баща“, „съпругът, подкрепящ и разбиращ, партньор и другар“, „отчужденият и гневен мъж“, „емпатичният боец“, „бунтовният войник“, „злобният и отмъщаващият“, „презиращият, но прощаващият“, „влюбеният в живота и загрижен за доброто и красивото човек“, „апатичният и примиреният“…, не изправят ли те историците пред ново предизвикателство – афективното картографиране на българската модерност? В контекста на тази друга, скрита реалност (в историческия процес) – каквито са афектите като превърната форма на страстите – ли се крият много от загадките за пораженията, но и за победите във войната?

Търсейки отговор на тези въпроси, ще подчертая, че свидетелствата, носени от обикновените (но всъщност необикновени) войници за това „какво ценно тъкмо на мен войната ми отнема“, удостоверяват не само, че е налична различна от официалната истина за войната, а че има различни пътища да се архивира военният опит, а именно чрез травмата; тя, без посредничеството на съзнаваното, трупа опит във войнишкото тяло, който често се „завръща като сцена от миналото или продължава да се заявява като натрапчив, непреодолим импулс да се повтаря”. Тези войнишки свидетелства – дневните бележки, тефтерчета, пиеси, разкази, „документални романи“, създавани отвъд литературната институция, са симптом, че онова, което не може да се изкаже, впише, не може и да се замълчи; оттук травматичният опит проявява и ситуацията на свидетеля – засегнатият от, но и отговорилият на. Такъв е случаят на обикновения войник Ганчо Иванов, безследния за Голямата история учител от село Дъскот, оставил особено свидетелство за „нещо по-лошо от войната – холерата“, чието разгадаване центрира интереса на настоящия текст. Пишейки писма от фронта, попълвайки малкото си тефтерче, той, като героя на Ремарк, иска да свърже тил и фронт през една друга истина за войната – ужасите ѝ, които стават видими през неговите невидими, често несъзнавани битки срещу нови и стари, външни и вътрешни врагове, включително лишенията, липсите, но и въшките; битки, чийто заложник става неговото тяло.

Тези свидетели оставят следи за това „как отделният индивид възприема и преживява историческите събития“, следи, архивирани през телесния опит на боеца и то в онова особено депо – човешкото тяло. Техните други свидетелства, осигурявайки достъп до сякаш исторически непроницаемото пространство на интимния войнишки свят, ни разкриват какво „смущава и кара да помръкне гладкото лице на големите наративи“ – национализма, религиозните войни, насилието и брутализацията (в смисъла на Джордж Мос). Защото със смяната на мащаба, когато се интересуваме от преживелищния опит на отделния индивид (каквато е целта на този текст), когато историята става лично преживяване, практически така се подрива хомогенната ѝ реалност – тя все повече се разпада (в модуса на изтърпяното, изстраданото) на множество микроистории – животите на „елементарните частици“ и техните истории, които се вписват, изказват по отношение на големия исторически наратив. Но със самото това – въвеждането на индивида в историята през екзистенциални категории, се открива подстъп към други исторически документи, следователно и за нова социална и културна история на войната.[2]

Тези други свидетелства и техните истини допускат да се тематизират и проблематизират важни социални аспекти от всекидневния живот на обществото във война. Неефикасната военната цензура, слабостта на военния закон и санитарната логистика са признаци за една друга, не по-малко драматична и патриотична война, всекидневно водена от обикновените войници, а и често от техните началници, война срещу материалните дефицитите на фронта (стратегически ресурси, добра логистика, военно-санитарно снабдяване), но и срещу емоционално-психологическите лишения (все по-осъзнавани от боеца в окопа). Война, която е видима и за висшите военни[3], но и за философа, запасния офицер, подпоручик Сп. Казанджиев, бъдещия военен психолог Сп. Казанджиев, воювал на Тракийския фронт.[4] Друга война, която се развива по крехкото острие на гранични ситуации, сами по себе си условие за две противоречиви действия – неконтролирано насилие, но и овладени емоции и телесни жестове, включително осъзнат патриотизъм и съзнателно дезертьорство. Зад тази друга, невидима война срещу видими и невидими, външни и вътрешни „врагове“ играят сенките на една различна история за всекидневния живот на фронта – липсата на социална солидарност, на вяра и съчувствие, на емпатия и симпатия, на добри военни водачи, на дисциплина, която пази боеца от „основните неприятели“ – куршума, болестта, заразата. От тази сенчеста реалност на войнишкото всекидневие изплуват други истини за историческото минало (и свързаните с него залози, научни и граждански), истини, зад които настоява и една нова реалност, в която пребивава войникът на фронта – онова не-мое-тяло, какъвто всъщност е „животът на униженото тяло“, загубено достойнство в не-човешката смърт, в „тяло, сведено до нечовешкост от холерния бацил“, но и от шрапнела. Как тогава се завещава това?

Тази друга военна история, артикулирайки се в „горчива памет“ (в смисъла на Пол Фъсел), хвърля тъкмо през афективната си реалност (следователно от пораждащата я сякаш непроницаемост) повече светлина върху контекста, в който се развива социалната драма на следвоенна България. Тъй като войнишкото настроение, зад което проблясва емоционален регистър (страданието, болката, страха, гнева, яростта, презрението, злобата, отчаянието, радостта, любовта, надеждата…), разкрива как се тъче социалната тъкан – какви образи, представи, спомени, превърнати в действено отношение към заобикалящото, свързват бойците и техните семейства, създавайки условия за появата на нови исторически субекти. Затова и настроението на войника, тъкмо като признак за другите пространства на позиционна война, каквито са войнишките емоции, не само се следи от цензурния отдел, но докладите за неговото състояние се подпечатват често със „строго секретно“. Още повече, че тъкмо афектите, спонтанно телесни и предрефлексивни: страхът от, гневът, яростта срещу, презрението към, са условието за превръщане на индивидуалните емоции в колективни, които на свой ред могат да прераснат в движения и политики с ясни културни и социални залози. Един от драматичните сюжети, мобилизирал огромна социална енергия, на поствоенна България (от 1920-те) е процесът срещу „виновниците за двете национални катастрофи“, в чийто обвинителен акт се търси и отговорност за лошо организираното санитарно дело по време на Балканските войни – тук, отвъд обичайния партизански опит за ново разчистване на стари политически сметки, говори и друга фактическа реалност: лоша, неефикасна грижа за войнишките тела, за „много смърт от рани и болести“, за „много инвалиди“.

Феноменът на преживяната война, чието вътрешно условие е опитът, трупан във войнишкото тяло в различни ситуации на фронта и тила, произвежда различни, противоречиви гледища, но и позиции за съотнасяне с войната (и то в рамките на нацията) – те често са потискани и заглушавани от идеологическите режими на политическото време и сменящите се исторически епохи, които така затрудняват преработването на травматичен, колективен и индивидуален, военен опит, създавайки условия за наследяването му от поколенията. Затова как наличното друго (на официалното) наследство намира наследниците си в публичното и частното, за да оцелее до днес в официалните архиви (дълго обаче оставайки там замълчано), е важен проблем на съвременната историография. Как практически се усвоява, разбира, осмисля и преработва то? – наследството на болката и страданието (сякаш на негероизъм и непатриотизъм), на съпротива срещу, на насилието и омразата, но и на надеждата и мира, всъщност наследството на всекидневното съучастничество във, което фактически оспорва официалните и всекидневни политики, свързани със справяне с травмите (на войни, катастрофи, поражения), удържайки „фалшивата дихотомия между ‘чисти жертви и престъпници, чисти виновни и невинни’“ (в смисъла на Аксел Хонет).

И още – общите места на преживелищен опит, неизличимите белези на войната, каквито често са насилието и болката, артикулирайки в противоречиви образи колкото ситуациите на страданието и жестокостта, толкова и на емпатията и симпатията, насърчават да се поставят отново и отново въпросите за залозите на модерното и патриархалното; още повече, че мястото, където се разиграва техният драматичен сблъсък, когато за войника се остойностява на бойното поле позитивната и негативна икономия на патриархалния ( но и на модерния ред), е самото негово тяло. Оттук и практическата ефикасност на Балканските войни върху модернизационните процеси ще е по-видима, защото ще се разкрива не само „багажът“, с който войникът тръгва на война, но и с който се завръща оттам. Тогава и непознатият, сякаш невидим, но със сигурност изминат (исторически) път от отделния индивид, но и общности, ще разкрива потенциала си да предизвиква, подкопава и променя съществуващия порядък (на войната и след нея). И със самото това бихме наченали и един друг конкретен отговор, оставил ни в дълг към един въпрос от изследването на „Фондация Карнеги“ (1913-1914 г.) и към „безименните герои от войната“, сякаш неоставили следи (в историята), тези, на които отдаваме почит по време на официалните тържества. Зададен преди повече от сто години от Самуел Дътън, професор в Колумбийския университет, член на международната комисия, провела разследването по „установяването на фактите за Балканските войни“, този въпрос гласи:

 „Ето защо с право бихме могли да запитаме дали образованието е дало своя резултат при подобряване на здравните навици на хората, при възпитанието в дух на спестовност, при култивирането на добър вкус за уреждането на техните домове, при модернизирането на методите за търговия и производство, както и при повишаване равнището  на общественото здравеопазване.“[5]

Затова моето емпирично изследване започва със свидетелството на един обикновен селски учител, участник във войните (незавърнал се у дома):

“[…] Нашият полк беше в силното сражение при Бунар Хисар и оттам се спасихме живи и здрави. Оттам ходихме при с. Тарфа[6], което е на най-предната боева позиция и гдето претърпехме нещо по-лошо от войната – холерата. Във войната и при атака смъртта иде ненадейно и без да я виждат и затова не е страшно, но холерата е нещо, което Вие там не можете да си въобразите. Здрав си и се радваш, че и след сражението си излязъл запазен и току виж, че след 2-3 часа падат на земята и свършват. Пред час време си говорил с някого си и току чуваш, че той бере душа или е вече умрял. А най-лошото е да гледаш, че другарите край тебе мрат и да трепереш от страх, че може би е дошъл и твоя ред. […] хиляди оставиха костите си не от куршум, а от холерата. Няма защо да се казва, че в такова време всеки пази себе си и дума не може да става за фелдшерска или докторска помощ. Хората мрат като добитък. И сега си спомням как умиращи викат: „Умирам, дайте ми водичка!“ Но кой смее да отиде на помощ, когато такава помощ е явна смърт. И всичките вестници, които пишат за българските победи не казват ни дума за истината, за ужасите, които придружават войната. Всичко това ние преживехме и се надевахме, че то нема да се повтори, но днес тази надежда почва да се губи, 18, 20 и 5 полкове се връщат на позициите, утре може би, ще заминем и ние и много е вероятно, че войната ще се поднови и не ще дума, че не винаги щастието ще ни запазва. Ако не куршум, то холерата ще почне своята работа. А като се вземе предвид, че спим в дупки, кочини, гладуваме и имаме въшки, то човек започва да губи всяка надежда.“[7]

Това е част от пространното писмо на Ганчо Иванов, учител от с. Дъскот (Велико Търновско), писано на 19 януари 1913 г., ден преди подновяването на бойните действия след военното примирие (от ноември 1912 г.), което не носи „дълго чакания на фронта мир“. Мирът, ясно изказваното му очакване (и във войнишките писма и дневници), но и свързаните с него събития („конференцията в Лондон“, „упорството на Турция“, „Младотурския преврат“), са най-често коментираните от обикновените войници политически събития, чиито новини достигат до тях от военни бюлетини, слухове и разговори с „по-образованите им другари“; новини, които се омаловажават само при вестта, че „съюзниците ни взимат Македония“, а „подлите съседи – Силистра“. Войнишки вълнения от този ред говорят за формирано и развиващо се политическо съзнание на средното и дребно селско и градско съсловие, на онези, които често са припознавани от високата буржоазна класа като „сивата войнишка маса“, социално апатична и политически безразлична. Процес, който става видим и през появата на един нов политически жанр – войнишката песнопойка за Балканските войни. Този жанр, неизбистрен като форма, силно повлиян от фолклорния напев, но ясен като съдържание (ефект от засегнато чувство за справедливост), също удовлетворява една неотложност за неговия автор – да съобщи за несправедливо отношение към войника, за мизерията на фронта, за войнишката болка и страдание, често породени от болестта и липсите, но и за „народната ни тъга“ (загубата на „краищата, за които мрехме“).

Срещу една особена фраза от тези песнопойки: „Защо не плачете бя, я ний няма да се върнем вече! Кажете на жените ни да не се женят повече!“, Сп. Казанджиев (тогава годеник на Бела Габе) записва в дневника си: „Една проза и при обикновени условия банална, файтонджийска песен, която сега добиваше особен смисъл и изразност“[8]. Записка, която е по-скоро симптоматична и за предаваемостта на емоционални състояния, проявявайки условието, което я прави възможна – афекта (като превърната форма на страстите). Тъй като тъкмо тази баналност го докосва и засяга, явно усилвайки другите негови страхове („и все повече ме мъчи мисълта, че нещо съдбовно може да се случи с мен“, пише той в първите дни на войната), за да се случи и другото събитие (на фронта) – той, философът идеалист, се свързва в общо преживяване с обикновените войници, и то през онова, което е банално и сиво.

Тъкмо във формалната нееманципираност (от традиционното: оплакваческата фолклорна култура) на жанра, чрез който обикновеният войник търси да даде публичен израз на новото (всекидневно преживяваното като несправедливост: болест, история, политика), се проявява онова, което на практика преплита традиционния и модерния свят – афекта: болката и страданието от, гнева, яростта, омразата срещу. От това качествено друго пространство на войнишкото всекидневие, признак и за това какво и кога засяга войника (като несправедливо), изплува „чувствителният човек“, такъв какъвто очевидно е и пишещият горното писмо, селският учител Г. Иванов, но и Сп. Казанджиев, и много други „нови войнишки автори“. „Чувствителният човек“ – другият в „коравия боец“, е мястото, от което става видим новият военен опит, преживяването на болезненото и трагичното, но и възприятието за „справедливост и несправедливост“.

Нека само подчертая, че често във войнишкото огорчаване и неговия остатъчен ефект (самия ресантимент в онази фаза, “когато е творчески и поражда ценности”) – процеси, засвидетелствани и в писмото на селския учител, и в песнопойките на обикновените войници, се разкрива не само същността – социална, културна, идеологическа – на световете им, но и една насъщност: „справедливото и несправедливото“ като природа. Всъщност онова, което явно и скрито, съзнавано, но и несъзнавано огорчава бойците, сближавайки и раздалечавайки ги в начина, по който те отговарят на тази засегнатост (видно не само от неконвенционалната войнишка литература, но и от радикалните жестове на войнишко неподчинение), всъщност очертава пунктът, където безконфликтно се събират, сякаш само-за-миг, и двете политически опозиции (лявото и дясното) – те се засрещат, макар и само сякаш-за-миг, в едно ново отношение към войната, истинното и справедливото, както удостоверяват различни дневници за Балканските войни: на Васил Коларов и свещеника Иван Дочев, на Г. Иванов и Сп. Казанджиев например. Практическото съотнасяне с другата истина – „ужасите, които придружават войната“, причинявайки „неизмеримо страдание“, е моментът на политическото помирение между войниците (от „нисшите и висши класи“, бедни и богати, образовани и малограмотни), зад който като мълния (само-за-миг) проблясва общо споделимото им историческо минало в своята автентичност: изстраданото на фронта в името на („всичко това ние преживехме и се надевахме…“, пише Г. Иванов). Колективна сякаш истина, за която селският учител настоява да бъде изслушван (у дома), но и чут и със самото това, пораждайки отношение към нея, иска да свърже тила и фронта в общо преживяване – срещу войната като несправедливост.[9] 

Но зад тази нова свързаност, от чиято афективна реалност изплува образът на засегнатия от историята и политиката, всъщност играят нови сенки – на една особено друга общност: „страдащите“ (новия исторически субект), тогава и друго историческо бъдеще се очертава на хоризонта на войната. Защото в негативното ѝ настояще –спим в дупки, кочини, гладуваме и имаме въшки“, както съобщава Г. Иванов, се открива „грозната несправедливост“ към тях другите, оставяни в сянката на Голямата политика и история, но сега мобилизирани да жертват живота си за нещо различно и ново, а именно за общ социален и културен идеал. Така в условията на общата мобилизация за постигане на „историческа справедливост“, за каквото се представят „общото щастие и общият прогрес на обединената нация“, се създава нова надежда за повече друга социална справедливост – тя става още по-легитимна в идеологическия контекст, в който се обявява и води войната, а именно „за човешки права“ на „брата роб“, както гласи и самият царски манифест. Тъкмо тук, когато за Г. Иванов „човек започва да губи всяка надежда“, се залага общото друго българско бъдеще, но се залага по пътя на солидарността с тях – но каква всъщност?, или по пътя на изоставеността и захвърлеността им – но защо всъщност?, в другите техни битки срещу „видими и невидими врагове“; последните стават мястото на войнишкото огорчаване от (за което се носи свидетелство в много фронтови дневници от Балканските войни).

Нека тук подчертая, че с хода на войната, тъкмо добре устроеното и качествено санитарно дело – особено „добрата болница“ (администрация, организация, но и компетентността на лекаря и отношението към болния), се възприема от обикновените войници като част от тази друга справедливост, както удостоверяват много свидетели от фронта.[10] Лошите политики и негативната икономия на общественото здравеопазване, чийто залог е войнишкото тяло, развиват фабулата на литературни образци отвъд литературната институция и канон, на неконвенционални пиеси и романи за войната, писани и публикувани доста преди „Холера. Войнишки дневник“ на Л. Стоянов; особена войнишка литература, която все по-ясно търси да изяви онова, което за тях, „новите автори“, подкопава „етичното общество“, а именно „днешният двоен морал в понятията за доброто и злото“.

Фактът, че войнишките дневници и писма са съхранявани и предавани на официалните държавни архиви като семейни исторически ценности от наследниците им, удостоверява, освен другото, че войникът на фронта има особена среща с историята – като непосредствен опит. Тя, историята, засяга особено боеца, отнемайки му онова, което е ценно за него, и превръщайки го в свидетел на своето време, тя го дарява и с историческо минало – друг капитал, неговото историческо наследство. Последното се превръща в мястото, откъдето наследниците също се свързват с настоящето и бъдещето, както е видно от историческото време на акта на дарение, чрез който семейните ценности стигат до официалните архиви, но не само заради тяхната сигурност и трайност, а за да се изучават и така публично унаследяват. Личните архиви, а и така наречените „частични попълнения“, често състоящи се само от един архивен документ, като неотделими от официалните създават нова възможност да се върне автентичността на самото историческо време – преживяното от отделния индивид, самото вътрешно условие за противоречията на наследството на войната. Те са контрадарът за историята (на засегнатия от), защото не допускат част от опита с нея да се изгуби, давайки ѝ пълнота, но като взривяват хомогенното време на официалния ѝ метанаратив. Но актът, който превръща чрез дарение частното наследство в публично, практически задоволява и онова сякаш несъзнавано друго войнишко желание – да се намерят наследници за другото (на официалното) наследство: изстраданото в името на и изтърпяното заради; наследството, което носи само в-така-обвързаността си други социални послания за бъдещето на оцелелите – онова, за което не пишат, според Г. Иванов, българските вестници, следователно и официалната история навярно ще мълчи.

Никак не е случайно, че всички те – дневни бележки: „обикновени хроники“ (за време, маршрути и сведения за материалните остатъци от бойния ден), „философски тетрадки“ или просто нахвърлени мисли, рисунки, драскания, скицирания, хербаризирани детелини, цветя…, все признаци за други истини за войната – са оцелели до днес, оставайки често единствените следи от нечие съществуване, за да подчертаят правотата на Паскал. Нещо повече – всички те са свързани да носят свидетелства за другата реалност на войната, властта на афекта, реалността, зад която прозират истините за различно военно всекидневие, а именно на критичен телесен опит и неговия политически ефект.

Същите „нови истини“ настояват и за „нов“ военен феномен – войнишката диагноза: „нервно треперене на крайниците вследствие на лека контузия по време на силен артилерийски обстрел на позициите при Караагач“. Истини, артикулирани от други „частни“ (в официалните) архиви, каквито са медицинските картони на войниците (от болницата в Монтана), съдържащи другата им история – на тяхното заболяване, всъщност на болката и страданието им. Защото в симптоматиката на войнишката невроза, ако се съди от болничния картон на Димитър Янев, двадесет и пет годишния, неженен войник от Ески Джумая (анамнезата, лечението с психотерапия и изписване като неизлекуван и изпратен в двумесечен домашен отпуск от етапната военна болница в Монтана), продължава да се разкрива другата истина за войнишкия фронтови живот, за която настоява селският учител – ужасите на войната, но трупани във войнишкото тяло. Тази друга лекарска диагноза, отказвайки да види в „треперещия войник“ очакваното (симуланта), практически признава и друга социална действителност – тяло, което не се подчинява на нормативен хоризонт (представата за мъжественост или страх от дисциплинарно наказание), тяло, което отвъд социалните очаквания е място не на сила, а на слабост (на войнишката болка и страдание, на болест и унижение). И със самото това, с появата на тази диагноза, се носи свидетелство за другата реалност на военния опит, от която изплува друг образ – слабият, болният, но и чувствителният човек, другата същност на боеца, но и на лекаря. Нещо повече, тези свидетелства са симптоматични за другото събитие от военното всекидневие – на взаимно засегнато битие на боец и лекар, разкриващо и новия телесен опит (от шока на визуалната и слуховата същност на войната, нейния нов терор); превръща се в събитие, защото един войник не е изпратен обратно на фронта като симулант, което означава на явна смърт[11], а получава диагноза, която е неприемлива за военната практика и закон. За това различно наследство – преживяната война, чието основно депо остава тялото, съобщава Сп. Казанджиев:

„В тази война войникът имаше възможност да се отстрани от живота, за да го оцени, войната разкри стойността на живота, войникът ще се върне различен от фронта, с много повече съзнание за самия себе си и много по-чувствителен към околния свят“.[12]

Нека тогава „чуем“ някои от тези войници и техните свидетелства за стойността на живота, която са открили и чувствителността, която са развили.

За „елементарните частици“ – историята на Ганчо Иванов, учителят от село Дъскот

Селският учител, Ганчо Иванов, завършил трети клас на Габровската гимназия, създател на работническата социалистическа организация в с. Дъскот, тридесет и седем годишен баща на трима синове и две дъщери, едната от които е осиновена, тръгва на война с ясното съзнание за другите – бедните и мизерните; но и с тревожността за смисъла на човешкия живот, за справедливото и несправедливото. Тръгва на война с определени представи – „що е смисъл и ценност на човешкия живот“, но и на социалния свят – всъщност мястото, откъдето иска да изгради отношенията си с по-голямата си дъщеря, дъщерята, за чието възпитание и образование той полага изключителни грижи, видно от предвоенната и военната кореспонденция между баща и дъщеря, част от която е на френски език. На 30.09.1911г., една година преди избухването на войната, той изпраща до Елисавета Ганчева, ученичка в гимназията във Велико Търново, известната импресия от 1894 г. – картината Der Krieg на Franz Stuck, като пощенска картичка, на чийто гръб пише: „[…] Стреми се непрестанно да вникнеш в гнилостта и нищожеството на съвременния строй, стреми се да узнаеш справедлива ли е войната, сиромашията, добро ли всичко що днес царува? Стреми се към знания, знания и познания. Що сме ние? […] Що е природа? Що е всичко, което ни заобикаля? Нима това не може да безпокои здравия човек? […].“[13]

Тъкмо през тези действени нагласи към света той установява и взаимоотношенията си с „всичко, що го заобикаля“ по време на войната, както удостоверяват писмата му от фронта, носейки несъзнавано свидетелство за едно ново усещане, което силно го потиска, онова там, откъдето нито може да си тръгне, нито да остане – предчувствието за смъртта, ако се съди по неговия дневник, мястото, където търси да се свърже със себе си и околното, когато все повече става чужд и непознат и на „самия мене си“. Дневните му бележки, за разлика от писмата, са несистематични, по-скоро накъсани лапидарни съобщения, отделни думи, гръцката азбука, изписване на името му на отделна страничка, неумело надраскани изображения на онова, което явно го връхлита и не може да изкаже. Бележки, зад които прозират непреработени афекти, които явно се изтласкват през една друга рационалност – моралната, но и материалната грижа за бъдещето на неговите децата. Защото ритъмът на мисълта и изказът се „нормализират“, почеркът става четлив, когато той се заема да опише къде са „ценните документи“ (за собственост, за давани заеми, за осиновяването на по-малката му дъщеря, за застраховката живот) и да остави заветите към наследниците си в поименно адресирани предписания за бъдещето им. Те всички се отнасят до тяхното образование и напътствията за взаимопомощта, и доверието помежду им, но са обвързвани с едно друго бащино желание – „никой да не се жени преди 25 години и да няма повече от две деца“, чието изпълнение неслучайно завещава на тяхната майка. Жената, с която го свързва волята на бащите им за ранен брак и очаквания за много деца, социалните хоризонти, в които се разиграва индивидуалната драма на неравностоен брак – било като капитали (образование и пари), било като чувствена реалност (стремеж за близост през представи за любов, еротика, опознание), ако се доверим на анализа на предвоенната и военна кореспонденция между дъщеря и баща, но и между дъщеря и майка. Жената, с която той сякаш се помирява, превръщайки я в „желания интимен и обществен другар“, тогава, когато „там далече“ – на боевите позиции, се сближават не само в загрижеността за другата „евентуалност“ (бъдещето на семейство без баща), а през другата желана близост и интимност на общуване в „познание за света и себе си“, доверявайки само на нея съкровеното, „последното за себе си“. „Моето горещо желание да има на гроба ми вечно зелено дърво и чист въздух ще се изпълни, ако не се върна в Дъскот. Ако бъда убит тука, да знаеш, че над и около мене вечно ще зеленее готов храст – кленът, на който аз ще благодаря“[14]; това е и последният изписан лист (с обръщение към нея) от джобното тефтерче на селския учител, което той явно спира да изпълва с бележки, месеци преди смъртта си, но с което вероятно не се разделя до смъртта си.

Холерният болен – кризите на един селски учител

Кризата, чиято следа е оставена във военното тефтерче, водено сякаш от някой друг (различен от автора на писмата, разкриващи висока епистоларна култура), и в местата, в които селският учител се опитва да се справи с нея, завещавайки дълго онова, което му е ценно, е признак за другата негова битка на фронта. Невидимата и несъзнавана битка, която той води срещу нов страх – от другата смърт, на холерния, смъртта като на добитъка, нечовешката. Тя не може да се рационализира и осмисли, защото няма ответен дар и отплата за нея – тръгналият да побеждава е победен от невъобразимото: холерата, бойните другари не отговарят на вика за помощ, отдръпват се от заразения. Безответност, която невидимо прави холерата „по-грозна от куршума“ (образ, който се появява в други учителски войнишки дневници) и проявява всесилието на болестта, ясно проявено в гледката на холерния. Явно тук войникът е оставен на друг предел на съществуването си, каквато е самата невъзможност да се въобрази и представи като другия: заразения човек.[15] Оттук е видима неоспоримата власт на холерата – тя е мястото, където е предизвикана границата на самото етическо: „да разпознаеш другия като човешко същество“. В невъзможността за действено съчувствие (солидарността със), което болестта поражда, се оспорват връзки от етическия („добро“) и естетически („красиво“) ред, сякаш обезсилващи и една насъщност – „кое е справедливо и кое не е“. „Всичко на фронта става все по-грозно“, а не страшно, както често се удостоверява от войнишкия изказ в изследваните дневни тефтерчета (и на другите селски учители).

Безответната смърт, носена от холерата, превръща в място на безчестие самото болно тяло: заразеното, унизено в болестта, много често дори непогребано тяло, чиято гледка убива и оцелелия. Тя е самата заплаха за идентичността на селския учител, тя оспорва представите му за „що е човешко“ и „кое е мъжествено“, но и подкопава въплътени ценности като тази „да подадеш ръка на страдащия“. Холерата не само оставя мъртвия в „полето на безчестието“, но произвежда и едно друго безчестие – на оцелелия, носещ отказа, всъщност страха, първо телесен и дорефлексивен, а после и осъзнат, да се тръгне към друга „явна смърт“ (ако подадеш ръка на умиращия от холера). Отказ, който е трудно обясним само с отсъствието на дисциплинарно наказание – подобно действие е извън наказуемите престъпления от военно-полевия съд, както и обратната готовност да тръгнеш на „явна смърт от куршума“ трудно би се анализирала само в контекста на страха от военния закон, който налага да не отстъпиш пред страха от смъртта. Отказът на селския учител от друга „явна смърт“ (каквато явно е помощта за холерния), оставайки свързан с акустичен образ („дайте ми водичка“) и обвързан със спомена през чутото (навярно връщайки визуални картини), всъщност показва не толкова липсата на емпатия (фактът на съобщаването на страданието на другия е такъв жест), колкото онова другото, настоятелно тревожното и безпокойното – самата негова засегнатост от смърт, която лишава от достойнство човешкостта и от възможността да завещаеш, да оставиш наследство за човешкото.

От ада, казва митът, се връщаш (ако е възможно) с празни ръце, което ще рече с несподелим опит, оттук, от „този ад“, се връщаш с празно сърце ни казват войнишките свидетелства – как тогава се завещава празнота?, сякаш питат оцелелите. Защото явно гледката (холерният), обезсилвайки всекидневно етическото, договорило естеството на човешки нормалното („да подадеш вода“), практически засяга друго символно място на позитивната идентичност – „да протегнеш за помощ ръка“ на страдащия (значимият друг на селския учител). Отказът („да не се озовеш на призив за помощ“) е мястото, откъдето се подрива позитивната ефикасност на неговото съотнасяне с другия (мизерния), чрез която селският учител се свърза със заобикалящата реалност (на довоенния свят), за да се обезсили сега (на фронта) и властта на позитивните някога представи (които е имал за себе си) – „аз като човек, другар…“. Криза, чийто симптом е самото позитивно утвърждаване на другото човешко естество („няма защо да се казва, че в такова време всеки пази себе…“), за да се нормализира и неестественото – „и дума не може да става за фелдшерска или докторска помощ“, пише той в писмото си (цитирано по-горе). Но в така търсената нормализация се подкопава всъщност неговият морален ред, който изисква действена емпатия и симпатия, тъй като тъкмо тя (нормализацията на отсъстващото действено съчувствие и помощ) отваря нова, по-скоро несъзнавана, морална криза – онова, срещу което той се бори („да откажеш помощ на мизерния“), да се превърне в практически новия морал.[16] И със самото това „празното същество“, самият негов негативен друг (несъстрадателният, нечувствителният, неразбиращият), остава настояща възможна реалност на съществуването, сякаш застрашавайки изначалното – „да останеш човек“. Симптом за тази дълбока криза е и писмото до брат му (от когото очаква взаимопомощ) – то, както подчертах, цитирайки го по-горе, е писано в навечерието на подновените бойни действия, но отразява събития, случили се доста по-рано, разкривайки по този начин какво един обикновен селски учител иска да остави като наследство в момента, когато се бори с „мрачни предчувствия“ за другото бъдеще, „исторически и социално несправедливото”, бъдещето на неговите сираци в „някакво си отечество“.

Същата криза на публичните идентификации – човек, мъж, войник, баща, гражданин (другото място на времевата свързаност на тила с фронта) – оставя следите си в гневното избухване (в същото писмо) на селския учител („а на сираците ще се подсмиват, че бащите им били хапльовци да умират за някакво си отечество“), което сякаш е породено само от друга несправедливост („безразсъдната политика на Фердинанда“, отговорна за „хиляди сираци и вдовици“ и какво тогава бъдеще се „залага на нашата бащиния“). Войнишкият гняв, в който се осъществява негативната свързаност на военното наследство („бащи хапльовци“) с неговите наследници („сираци на присмех“ и „някакво си отечество“), не само идентифицира войната в образите на „само несправедливост“, но така носи свидетелство за процеса на критичното войнишко огорчаване от; процесът, в чийто остатъчен ефект (самият ресантимент) се оглежда условието за отчуждеността от света. В това отхвърляне на съществуващия ред на войната (и не само), проявяващо въплътените и неподкопани леви идеологически убеждения на селския учител в сякаш крайната им форма (недопускащи място за друго позитивно свързване с другите и себе си в света на войната), всъщност настоява другоболката и страданието, пораждани в засегнатост от друг ред. Зад тази крайност, в случая на селския ляв учител, играят сенките на гнева срещу практически оспорения ред на човешкото естество, на представите за „справедливото и несправедливото“, когато те сякаш стигат предела на своята въобразимост в една невъзможност за въображение – холерният болен, краят на човешкото тяло, на унижената в болестта телесност, сведена до погнуса и отвращение от него, мене си и другите.

Тази особена засегнатост става видима през друга фактическа реалност от военното всекидневие на селския учител – позитивното негово отношение към бъдещето на „неговите сираци“ в същото това „някакво си отечество“, бъдеще, свързано със социализацията им като високообразовани хора с престижно свободни професии, осъществявайки идеала на техния баща за „дълбоко познание“ и друга социална свобода. Свобода, която за него не е свързана с революционно отхвърляне на съществуващия ред, а с битка за създаване условия за нова справедливост – друго политическо участие в света чрез властта на знанието и познанието, включително и в разпределението на благата (въз основа на „произвежданото за другите и от другите, а не само за мене си“). Избраните от бащата професии за неговите деца в името на „по-добър от неговия живот на учител“ – добро, явно предполагано в практикуването на свободните професии: лекар, аптекар, адвокат, „някое изкуство, занаят“, неизключващо нито занимание със земеделие, нито емиграция в Америка (за сина, който не иска да учи, ако не стане дребен чиновник) – разкриват и всекидневна друга битка за новото, а именно хубавото, в което практически се сливат доброто (като действено отношение към света) и красивото (като чувствено възприятие за света). Това е неговата битка – за съзидание и творческо отношение, за позитивно ценностно съотнасяне със света, а не призив към ново насилие – разруха и унищожение. Такова е завещанието на левия селски учител (ясно огорчен и от учителската си ситуация) – битка за нова социална реалност, удържаща важен негов идеологически хоризонт („кое е справедливо и кое не е“), за да се изтрие така и една настояща нему „неправда“ – унижението на човешкото, подкопаващо моралния ред (съществуващия, но и утопичния, въобразения и мечтания) в гледката на холерния болен (практически предела на човешката социална самота: самата невъзможност за взаимопомощ, да подадеш към другия ръка).

Всъщност следите (каквито в случая са признаците за кризите на селският учител), които осигуряват подстъп към тази непроницаема реалност – света на отделния индивид – са оставени от травмата (среща с холерата: изгубеното достойнство на човешкото), която несъзнавано трупа критичен опит във войнишкото тяло. Защото гледката на холерния е онова там, откъдето селският учител нито може да си тръгне, нито може да остане, ставайки мястото, от което той явно се отчуждава от себе си и заобикалящото – „отстранява се от живота“ (ако използвам израза на българския военен психолог), отчуждение, нека повторя, само по себе си симптом за кризи на идентификации (често завършващи в поставена под въпрос идентичност, но не само в случая на селския учител). Холерно болният насища визуалното войнишко пространство с концентрация на „нечовешки картини“, които оставят войника на предела на човешкото като етическа и естетическа възможност. И оттук те сякаш заприщват всяко място (символно и физическо) за свързаност с другия (чрез действено състрадание: „да подадеш ръка на“), заприщване, което навярно сблъсква селския учител с други, ненамирани отговори на вълнувалите го и преди въпроси („що сме ние?“, „що е природа?“). И със сигурност го изправя пред друга битка за оцеляване, вероятно водена и със страха от другата смърт („като на добитък“), ако се доверим на неговия дневник (сам по себе си признак, че за онова, за което не може да се говори, не може и да се мълчи) и кореспонденцията му (опит за рационализиране на афектите му: страх, гняв, болка).

Войната като среда и настроение

Със самото това друго действено отношение към заобикалящото – каквото е и самото посягане към молива, признак за една друга засегнатост: от срещата с историята и нейната несправедливост – войникът на фронта носи свидетелство за едно качествено ново пространство, в което пребивава. Отворената друга негова битка да разбере себе си като субект, битка, породена от войната, чието бойно поле са места, населени с хора (жертви на войната), които „напомнят мене за моите“ – тази нова лична драма формира процесите, за чието проявление съобщава с фронтовото си писмо българският военен психолог, а именно войникът, пред когото войната е разкрила стойността на живота. Но какъв всъщност живот? – живот в нов морален ред: на повече справедливост, ред, при който доброто става красиво, за да се преработи „грозното наследство“ на войната: „ужасното и несправедливото“; този така оценен нов живот е другото наследство на тази война.

В новата „войнишка криза“ се проявява сблъсъкът, с непознатото, с по-страшното от куршума – невидимият враг, какъвто е холерният бацил, сблъсък, който кара войника да се възприема неподготвен (сякаш оставен сам на себе си), да се чувства захвърлен в ледените пространства на нов социален опит (в онова не-мое тяло, заложник на другите), откъдето той несъзнавано поема дистанция от себе си и околния свят, за да се завърне оттам друг, ако оцелее (какъвто не е случаят на Г. Иванов). Осъзнаваната захвърленост (във войната) на селския учител, артикулирана във фрустриращи възприятия („сам и оголен в света“), е мястото на субективното преживяване на обективната реалност – дефицит на ефикасната модерна власт на ключовите институции (армия, болница) и лоши комуникации (пътища и военна логистика). А тъкмо тази власт, която често войникът оспорва и подкопава (тъй като тя минава през посреднически структури, които го отчуждават от „него си“), е мястото, в което се разиграва драматичният сблъсък между залозите на модерното и традиционното; играта, чрез която се остойностява позитивната и негативна икономия на патриархалното (но и на модерното), чиято сцена остава тялото (за контрола върху него се борят много институции и техните дискурси и практики).

В случая на Г. Иванов, самият негов довоенен капитал (образование, наследство да завещае – своя друг опит със света) е трупан през мъжка действеност, в чийто ефект се постигат културни посредничества между двата свята (традиционния и модерния). Нека ги изброя – той поръчва кинематограф от Франция за селското училище, общуването с децата му се гради в разбиране и уважение към уникалността им (видно и от предсмъртното му завещание), властовата йерархия е тази „на знание и познание“ (другият ред на Патриарха), библиотеката в селския дом е изпълвана с образци на европейската класика и антична литература, отчуждава се от съпругата (явно образована, съдейки по писмата ѝ), която не засреща модерния хоризонт на мъжки очаквания. Оспорвайки така традиционния селски патриархален ред, търсейки да преобрази света на селото (на сякаш само апатичния, необразован и социално отчужден човек), той променя и себе си. Завещавайки отговорността за друго бъдеще на децата си, той се обръща и към двамата си братя да заемат празното място – на Патриарха, за да осигурят висок морален ред и закон (свързан колкото с името на бащата, толкова и с властта на рода) в процеса на тяхната социализация, но само през високото образование (навън от дома). Обратно, финансовото осигуряване на желаното друго бъдеще за неговите наследници е обвързано със застраховка живот, а „работите по нея“ се оставят на близък приятел, вещ в новото (финансови операции) – явно общуването от друг ред (банковите институции) се доверява на приятеля от града, акт, който показва на какво е чужд селският (модерен) човек. Той дава безлихвени заеми само на другари и приятели и получава такива от тях; по същите правила се установяват и „финансовите“ отношенията на фронта – през практиката на безлихвени заеми (в случая освободени и от другата гаранция: живот), разкриваща доверие и вяра в патриархалния морал, в чийто порядък самата дума е закон. Войнишките тефтерчета често са изпълвани само с отбелязване на давани заеми на съселяни (роднини, познати, приятели), а примерът на другите военни началници, които заемат на войниците пари срещу лихва, са предмет на осмиване във войнишки вицове; друг признак за одомашняването на фронтовите отношения в размиване на йерархични граници – условието за обезсилване символната ефикасност на военната власт, намекващо за липса на агенти на модерността, каквито се очакват да бъдат „истинските офицери“.

Самият селски учител цени позитивната икономия на реда и закона, осигуряваща „запазен в боя и здрав на фронта войник“, каквато в много случаи (на бойното поле) се оказва модерната дисциплинарна практика на казармата, чийто хоризонт е „обучен и екипиран войник“ срещу врага (военния неприятел и заразните болести), хоризонт ясно защитен и в доклада на главния санитарен лекар д-р Киранов, но чието застигане е функция на действията на отделния индивид. Фактът, че Г. Иванов не е жертва на холерата, също разкрива положителната в случая икономия на доверие към и подчинение на, както и положителната роля на другата власт (знание за модерна санитарна профилактика), а неучастието му във войнишките открити брожения срещу определени военни заповеди и дистанцирането от прояви на жестокост (от войници, четници и офицери от двете страни на фронта) говори за овладян праг на агресия срещу и рационализирани паразитни чувства – завист и злоба към (достигащи пароксизма си в крайната отмъстителност на фронта); факти, разкриващи други отношения, а именно на добре образования, но чувствителен човек, със заобикалящото, а всички те се отнасят до друг ред – въплътени модерни дисциплинарни практики (включително и хигиенни, залогът на битката срещу заразите).

Всъщност в бавно случващото се – налагането на друг практически ред (висше медицинско знание: вирусология, военно-полева хигиена, изискващи дисциплина, администриране, закон), чрез който да се преодолее колкото човешкото у лекаря (страха, омразата…), за да се справи с невъобразимото (властта на „вируса, бацила“, на невидимото „с просто око“), толкова и човешкото у войника (гнева, яда, злобата, недоверието към…), за да надмогне и възприеме непоносимото (чуждото и враждебното: дисциплинарната практика) – се проявява другото лице на войната. Водена с претенцията, че е модерна, тя често изявява патриархалната си същност, а именно одомашняването на военния (модерен) ред през ценностните отношения (и действия), белязали традиционното домодерно общество. Тъй като там, откъдето то изплува – съпротивата на войника срещу военния ред, дисциплина, закон, неовладените емоции, неподчинение на офицерски заповеди (като тази например „да не се пие вода от блата и реки“, да не се „тършуват умрели войници“, да се „използват нужници“), лекарско нехайство към болни, но и към очевидни „самонаранявания“, безредие в санитарната логистика, минимални войнишки смъртни присъди на военно-полевите съдилища, третирането на войниците като „хората ми“ – се удостоверява вътрешното условие за властта на холерата, а именно дефицит на въплътени модерни практики; дефицит, свързан и с непреработени афекти, индивидуални и колективни, тогава и с липса на инстанции и практики съдействащи за.

Неускореният процес на модернизация кара да се търси другото – магията на тази война, онова, което прави възможни българските победи (които не отрича и самият селски учител), победите на сякаш оставения сам на себе си войник (в неговата друга война: срещу „калта, въшки, болести, студ, глад, лошо облекло, неврастения, страх, яд, злоба, завист…“). Магия, каквато явно е свързаността на обикновения войник със заобикалящия свят през отношения, характерни за традиционното патриархално общество, създаващи среда за не по-малко ефикасна мобилизация на войника за война; отношения, които се проявяват, остойностявайки ценностите си, тъкмо тогава, когато връзката със заобикалящото е в криза (заради взаимодействия с „високия ред“ на политиката или с „долния порядък“ на битовото всекидневие). Тъй като войникът и от селото, и от града посяга към писмото (и дневните бележки), за да разреши връхлитащото го на фронта настроение (при това в много различен афективен регистър) – явно в писмата се свързва със себе си през отношение с другите (близките), за да се върне (или поне приближи до) там, откъдето се е отчуждил: дома; фронта; себе си; своето тяло. Писмата са адресирани често до войнишките майки или по-възрастните членове на рода (но са за семейството като цяло), каквито са и част от писмата на Сп. Казанджиев, но често са и интимни – до приятел, роднина, съпруга. Но те всички търсят „потребните неща“, обвързани с друго насъщно отнасяне към войника, а именно разбиране, взаимност, топлина, т.е. другото (на модерната дисциплинарна власт и нейните практики, възприемани тогава като чужди). Затова и най-обикновеното писмо се доверява на „близък“, а не защото там често има пари за близките (каквито и получава от тях по този път) или пък защото е нарушил правилата на цензурата, съобщавайки забранени неща (същото правят и професионалните офицери). Самото писмо на Г. Иванов е в отговор на „щедрия подарък“ – колет с „вестници, писма и неща“, „нещата“, които явно отвъд вестите за семейството и роднините, стават насъщна потребност за войнишкото всекидневие. „Като има човек такива родители като вас, такива приятели като Боян (Пенев – бел. С.Д.) и семейство Габе – ще остане ли недоволен от света?“, пише до вкъщи също благодарният за „щедрите колети“ Сп. Казанджиев.

„Неистовата нужда от“ се отнася до домашна храна, топли дрехи, сапун, хартия за писане, вестници и книги, тютюн, ако се съди колкото по онова, за което настояват войниците на Тракийския фронт в писмата до близките си, толкова и по това, което те отбелязват като събитие в дневниците си – придобиването тъкмо на тези така желани неща (било от „домашните си“ или от Червения кръст, било чрез закупуването или „насилственото им набавяне“). Самото сбъдване на желаното – често развивано и като мечта, явно свързана и с неосъзнаваната носталгия по дома, се превръща в събитието, бележещо войнишкото всекидневие, настройвайки отношенията със заобикалящия свят, видно от случая на селския учител Г. Иванов. Всеки такъв жест става „щедрост“, за да подчертае и негативно огледа другата „нещедрост“ – на официалната власт (и модерните институции).

Зад подобреното настроение от „щедрия дар“ настоява и другото, онова което повдига войнишкия дух на фронта (съвсем не само в случая на селския учител), а именно усещането за близост (с моя свят, в моя само свят на взаимност и разбиране), което оглеждайки се в своето друго (отчужден от), разкрива дефицити (на фронта), които се компенсират само в друга тревожност и загриженост за; тя практически трябва да удовлетворява насъщното – потребността от „разбиране и грижа“ за жертващите се. Затова и оттук – в-така-разположението им към „щедрите дарове“, всъщност обърнатата форма на все по-осъзнаваната лишеност от – изплува образът на изтърпяваното, на изстраданото на фронта: ужасите на войната.

Войникът Г. Иванов (и не само той) не спазва разпоредбите на военната цензура (за допустимите сведения във войнишката кореспонденция). Той, който основава отношенията с децата си (извън дома) върху епистоларни връзки, не се доверява на военната поща (устроена и работеща), а изпраща писмата си „контрабандно“ – по свой близък. Закъснява от домашен отпуск, но не е наказан по силата на военния закон – другото място на одомашняване на войната, когато „законът си затваря очите“, било поради нехайство, било поради разбиране от страна на „началството“; ако обаче той беше изпратен в затвора (наказанието за провинение от този ред), вероятно там би дочакал и края на войната (освен, ако там не станеше жертва на лошите хигиенни условия).

Ганчо Иванов остава на бойното поле, убит от „нестрашната смърт: куршума“, тефтерчето стига до семейството му, предадено от бойните му другари[17], и обратно на предвещаното от него политическо бъдеще на военното му наследството – „сираци, на които ще се присмиват, че бащите им са били хапльовци да умират за някакво си отечество“, става герой на училището. А свързаните с този политически акт дейности – изработване на биографични текстове, намиране на снимка, достойна за „увеличение в портрет на герой“ – се възлагат от директора на училището на Елисавета Ганчева, образованата дъщеря на убития учител, в съболезнователното писмо до съпругата на убития селски учител. И оттук, при „възлагане и приемане на такава чест“, те се превръщат в наследници на другото минало – официално историческото и политическото, то тогава и на другата война, тази на генерали и политици, тези които според селския учител „ще кръстят Велики, Освободители, железни други славни имена“. Войната, от която селският учител се отчуждава на фронта, но в чиято само сякаш перспектива неговата смърт се осмисля – една малка снимка от семейния албум се увеличава в портрет на герой, за да изпълва пространството на класната стая с други послания, свързани с образи на патриотичната война и геройската смърт.

Доколко обаче тъкмо образите с официални послания – новият символен капитал: „герой от войните“, всъщност другото наследство на „изтърпяното в името на, изстраданото заради“ са обезсилвали и изтласквали другата, автентичната, неговата истина за фронта (ужасите на войната и безсмислието ѝ), чрез която Г. Иванов търси да свърже тил и фронт, изпращайки нецензурирани писма до близките си и посягайки към дневника си, за да остави завети и не си отиде толкова беден от света? Трудно е да се предполага. Кога и как тази друга истина за неговата война, в която е продължил да търси смисъла на човешкия живот, всъщност другото (на официалното) наследство на убития баща, се е завръщало при живите наследници? Участвало ли е тъкмо то във всекидневните битки за осъществяване на другите бащини завети за образованието на наследниците му, осигурено от застраховката живот на селския учител, но и за мирен и културен напредък? Все въпроси, чиито отговори биха осветлили практическата ефикасност на другото наследство, за което настоява българският военен психолог, а именно върналият се друг от фронта войник, който „става много чувствителен сега към живота“. А незавърналият се може би е посещавал сънищата и мечтите на наследниците, ставайки друг. Фактът, че архивът на Г. Иванов е опазен, преписван и грижливо съхраняван, и е предаден на държавния архив във Велико Търново, допуска и твърдението ми, че болезненото друго минало – изстраданата война, намира наследниците си, засягайки ги. Следователно и тази изтласквана истина, и онова друго наследство на войната, в противоречивия си характер и залози, ще настоява да намира наследниците си в частното и публичното – тези, които ще разбират, осмислят и преработват онова автентичното, което неоцелелите (но и оцелелите) са оставили, каквото всъщност е наследството на противоречивите и крехките, на слабите и силните, но чувствителните.

В заключение – за наследството на “отстранилите се от живота“: чувствителните

„Може би и затова отново и отново избухват войни – понеже човек не може да почувства докрай колко страда другият“, Ерих Мария Ремарк.

В тази неотложност да се съобщи за (която произвежда автори на други жанрове отвъд конвенцията на артистичната и литературната институция: войнишки тетрадки-дневници, тефтерчета с бележки, наивни ескизи, спомени, войнишки пиеси и романи), зад която настояват травматичните картини на физическото страдание на фронта, свързани колкото с военното унищожение (разрушения, бежанци, наказвани войници с „бой на голо“, изблици на жестокост и насилие на „наши и чужди“ към „хора и животни“), толкова и с пораженията на болестта (коремния тиф, холерата, измръзванията), се развива другата драма на участника във войната – сблъскване с човешката ситуация, всъщност бавното, но сигурно осъзнаване на трагичността на условията на човешкия живот, на тъмните страни на човешката природа; драма, чиято сцена остава тялото (опитът с него, неговата истина).

Войнишкото настроение e мястото, в което се оглежда колкото практически поставяния под въпрос социален свят (като въплътени ценности), толкова и крехкостта на човешкото като свят, за да се оспори практически и утвърди като друго онова, което се е представяло като „добро, красиво, хубаво“ (за отделния индивид), и оттук ясно се проявява онова, което засяга войника като същностно ценностното.

Във войнишките настроения (и техните свидетелства: писма, дневници, картички, снимки) се архивират (през афекта) следите от друга, сякаш непроницаема страна на военния опит – болезненото и драматично осъзнаване „какво тъкмо на мен, този войник, войната ми отнема“. Всъщност това са и процесите, които пораждат средата за войнишките избухвания срещу, включително и проявите на насилие (отвъд легитимното) от „наши и чужди“ – избиване на военнопленници, ранени войници, грабежи, мародерство над мирно население, но и създавайки в същото време (заради характера на самото агресивно действие) и условия за съотнасянето с него, другото, ужасното военно минало (видимо и в самия акт на съобщаването за)[18]. Но затова и овладяването на крайно агресивни (индивидуални и колективни) жестове срещу врага (външен и вътрешен) става възможно тогава също само сякаш парадоксално в емоционално друга среда (място на зараза с позитивни чувства), за да стане очевидна колкото стойността на друго, добрата икономия на друг капитал (високото образование и формиране в хуманни залози и ценности), но толкова и на насъщното – „справедливото“ като природа.

Защото тъкмо в критичните ситуации (завършващи в изблици на жестокост и насилие, но и в отказ да изпълниш заповед през нарушаване на цензура, на военен закон, самонаранявания, самоубийства), зад които се очертават сякаш невидимите за официалната власт моменти – тогава, когато смисълът („да бъда човек“) е оголен и сведен до „оцеляването ми“ („когато се губи надежда“ и „не ще дума, че не винаги щастието ще ни запазва“ по думите на Г. Иванов), практически се повдига завесата към друга невидима битка: за нов морален ред.[19] В идеологическия контекст на неговите хоризонти („кое практически е справедливото и кое не е“) се разиграва скритата драма на тези учители във войнишки шинели (героите на този текст), които се изправят не само пред разяждащото „добро ли е всичко що днес царува?“, но и пред натрапчивото, че „просто има добри и лоши хора!“ – качествено друго пространство на човешките отношения, в което ясно се проявява както „доброто“ и „злото“ (в антагонистичната им същност), така и културният потенциал на ценностите, артикулирани от друг ред (религия – познание – индивид – субект – личност).[20] Оттук, от преживяната война, изплуват залозите на битките за настоящия държавен и социален ред – да се пази?, реформира?, разруши? Явно за този друг морален ред се водят индивидуални и колективни (видими и невидими) „войни“ (ако съдим от регистъра на войнишките настроения) – те създават нов отношенчески контекст през „това как се преговарят“ в индивидуални и колективни (често несъзнавани) действия войнишките идеи за това „що е справедливо и що не е“. И ако със самото това става възможно да се очертае другото наследство на тези войни – засегнатият от историята и политиката, чиято противоречива фигура все по-определено изплува от друга реалност на войната: преживяното, то тогава и свидетелят на (отговорилият тогава, когато човешкостта му е призована) ще се превръща в условие за оспорване на съществуващия порядък. Защото той (свидетелят) и гледката (призовала човешкото у него) остават неотделими, макар и разделени във времето и пространството.

Само да припомня, че за З. Фройд афектите са, от една страна, свидетелство за конфликтите, в които индивидът влиза в обществото, а от друга страна, те могат да живеят в несъзнаваното непроменени и с години да съхраняват своята сила (подобно на „чуждо тяло“) – неслучайно тъкмо тази сила той формулира като научно предизвикателство за философията. Складирани в тялото (като депо), афектите могат да бъдат възкресявани и миналото (в целия му противоречив потенциал на преживяната история) подобно на „блясък на мълния“ (по израза на В. Бенямин) може да нахлуе в настоящето чрез внезапно натъкване на нещо материално – например на захвърления в скрина войнишки дневник (от оцелелия или наследниците на неоцелелия).

Явно е, че участниците във войната не са умирали толкова бедни, оставяли са наследство, подпечатано от личния им опит – „моята война“, и когато броим само жертвите ние не бихме могли да измерим какво всъщност друго историческо наследство сме загубили, а именно човешките им светове, жизнените им проекти и ценности, чиято активна незабрава е разбирането, осмислянето и преработването на техния опит, емпирия, която, освен другото, е условие и за нови исторически парадигми.

Още повече, че много от тези оцелели войници (или техните синове) само след две години ще бъдат отново мобилизирани за „отечествения си дълг“ в Голямата война (1914-1918г.) – бъдеще, което Г. Иванов не предвижда за синовете си. Много от тези войници ще се съпротивляват (особено в последните военни години) срещу „социалната несправедливост“, произвеждана от ясно сочения „страховит вътрешен враг“ – корупцията във всички етажи на властта, местна и централна (и за която ще се съобщава и в интимни дневници на висши военачалници, но и в писмата на ген. Протогеров, а и в парламентарните сесии). Това е другото наследство на феномена Първа световна война – справедливо гневният войник срещу онова, което тогава заплашва неговия живот и този на семейството му, а именно корумпираната власт, властта, която прояжда социалната тъкан; а войникът, търсещ друга социална справедливост (превръщайки се в изследователски обект за военния психолог Казанджиев), навярно е и наследникът на другото наследство на Балканските войни – моралното.

Сянката на тази нова конфликтна реалност – корупцията, отваряйки ценностни пропасти, играе зад особените брожения в Балканските войни, а сред тях са и опитите за „женски бунтове“ през пролетта на 1913 г., които ще бъдат последвани от нови такива – на жени, още в навечерието на Първата световна война (през пролетта на 1915г.); всички те са признак за нови „грозни заплахи“ – на гражданските войни. В новите обстоятелства (за обществото на война) се пораждат тъкмо през модерните проекти (за тотална мобилизация и контрол) условия за практическата еманципация на политически и социално маргиналния свят на „сивотата и бедността“ и то в хоризонта на нови социални очаквания – за друг, по-справедлив живот за тях, съществуванията, които живеят от наемния си труд (по думите Илия Янулов), каквито са в мнозинството си и войнишките семейства. Хоризонт, отварян от самото социално военно законодателство, но и бързо подриван от самите си закони, които остават неефикасни, защото практически се блокират от другата власт – корумпираната. Как, в какви идеологически контексти ще се задоволява засегнатото чувство за справедливост? – следвоенната ни (и днешната) история е дала ясни отговори. Но наличието на различно социално и културно наследство е криело потенциал и за друго българско бъдеще – навярно много по-красиво, красиво в смисъла на оставеното друго наследство от Балканските войни, това на Ганчо Иванов, но и на останалите други участници във войната, сякаш никога неживелите. А защо тъкмо то е потисканото и изтласкваното е загадката, с която тези и последвалите войни продължават да предизвикват наследниците си.

Доц. д-р Снежана Димитрова е преподавателка по Нова и съвременна балканска история в Югозападния университет „Неофит Рилски“. Публикуваният тук текст е преработена част от изследване („За другите балкански войни: телесен опит и историческа истина“), което е под печат – Хараламби Паницидис, Димитър Божков (съст.). Тялото: вариации, спекулации, доктрини, София: УИ „Св. Климент Охридски“, София: 2018. Тук се публикува със съгласието на съставителите на сборника. Работено е върху литература, архиви и документи, които не са цитирани тук.

На главната страница: Владимир Димитров-Майстора, В поход.

[1] Този текст е информиран от дебата за заплашената способност да споделяме опити, породен с Разказвачът на В. Бенямин (след Първата световна война) и усилен от „лагерната литература“ (на Холокоста), който освен другото пита за „възможността за предаваемост, съобщимост на емоционалните състояния“, за етическите импликации от „напрежението между искането на ужасното да бъде представено и границите на разказа“, защото както споделят оцелелите: „Изглеждаше невъзможно да запълним пропастта между езика, с който разполагахме, и опита, който за повечето от нас продължаваше в телата ни“. – Revault D’Allonnes, Myriam. “La vie refiguréе. Les implications éthiques du récit”. In: Archives du Philosophie. 20011/4, Tome 74, pp. 599-610. Този текст се интересува от особени войнишки писания – его-документите, при които пишещият сякаш не оперира с въображението като възможност за ужасното да се съобщи, а опитът продължава да бушува в тялото му.

[2] Тук само ще цитирам две бележки от фронтовия дневник на друг селски учител, също неотделим от света на сякаш неоставялите следи в историята – артелчикът Коваленко Петров. „3.11.1912 г. […] Наближихме реката Кара Су. […] Издадена е заповед никой да не пие вода, била заразена от холера. Не искаха някои да слушат, като си обясняваха, че такава заповед се дава просто от злоба, но такива диви глави ги гледах после как мряха като кучета по полетата от дивотия, все още никой не признава ни, че може от водата да се заразят“. Три седмици по-късно той отбелязва, че “всеки ден буквално ден и нощ вали дъжд със студен вятър. Окопите са препълнени с вода. Такава мъка изпитаха войниците на позицията, щото по-страшно и от ада. Научих, че от 15-ти полк имало 1-2 самоубийства“. – ДА, Монтана, Ф. 1157, оп.2, а.е.66. Нека подчертая, че плеврит, ревматизъм, туберкулоза, отвъд заразните – скарлатина и коремен тиф, са доста срещани диагнози във войнишките картони в болницата в Монтана; за тях говори и главният санитарен лекар на армията в доклада си от 1911 г. А за самоубийства сред професионални офицери (шестима са отбелязани във военно-санитарната статистика за 1908 г.) съобщава също и началникът на военно-санитарната част в армията – д-р Киранов, когато настоява за изграждане на психиатрично отделение към военната болница в София. У нас започва да се води дебат за моралната статистика, която отчита и социалните условия на самоубийството (и на болестите, но и на престъплението), едва след Първата световна война. Само да подчертая още, че от болничните картони на приети жени със сифилис в същата болница в Монтана става ясно, че са заразени след завръщането на мъжете им от фронта; някои от тях са водени тук от бащите си; всъщност това е заразата, срещу която най-малко се воюва в тази война, за разлика от Първата световна война. После от тези картони се вижда, че има висок праг на брачна възраст сред мобилизираните войници.

[3] Самият ген. Жостов, началник на щаба на Трета армия, носи свидетелство за критичния опит от Балканските войни, записвайки в дневника си за липсите на добра военно-санитарна логистика, за неподготвените войници за позиционна война, за лошо снабдяване с храна и оръжие, за маневрите и интригите сред висши военачалници и политици. – РИМ, Благоевград, оп. 3.08/Л.Ф. Жостов.

[4] Интересът на текста под печат са войнишки свидетелства (непубликувани и публикувани), но акцентът е върху няколко случая – на дипломираните селски учители, освен Г. Иванов, и артелчиците П. Курдоманов и К.Петров, но и на Сп. Казанджиев – философът идеалист, ученикът на В. Вунд, също с учителска практика (но в столична гимназия), който с ротата си пребивава в същите места, през които минават (и лагеруват) частите на другите трима войници (всички те са в различни роти на 31-ви Силистренски пехотен полк към Трета българска армия). И той, както и селските учители (и много други обикновени войници), оставят явни следи към качествено друго пространство на военното всекидневие – травматичното и травматизиращото: личното, индивидуалното, рефлексивното, поглъщащото и обсебващото ги на фронта, за да изпълват своите дневници с бележки, а в неговия случай и с „философските размишления и психологически наблюдения“ на учения (емпирик и теоретик). Казанджиев е един от първите български психолози, който привлича вниманието към другото наследство на войната – преживелищния опит. В лекциите си (във Военната академия) той учи професионалните офицери, че който загуби войната като преживяване няма как да я спечели като стратегия, и настоява като професионален психолог (след Първата световна война) за изследване на емоционалния свят на боеца (всъщност онази афективна, скрита реалност на исторически опит), чийто подстъпи за него се отварят и от симптоматиката на войнишките неврози. Според статистиката (от статистическия годишник от 1924 г. на Царство България) процентът на липсващите начални учители в училищата за 1912-1913г. е доста голям, което показва, че те са изпълнявали отечествения си дълг на фронта.

[5] Другите балкански войни. Изследване на Фондация „Карнеги“ от1913 година в историческа перспектива с нов увод и размисъл върху съвременния конфликт на Джордж Ф. Кенан. София: Фондация „Свободна и демократична България“, 1995, с. 254.

[6] Селото, за което са оставени ценни войнишки свидетелства (и от Сп. Казанджиев), е изгорено – в изпитателните парламентарни комисии не се получава отговор „по чия заповед“.

[7] ДА, В. Търново, Ф. 844к, оп.1, а.е.16, л.1 – л. и гр. Тук подч. е мое. Правописът е този на документа.

[8] НА, БАН, Ф.40к, а.е.16.

[9] „(Майка България за благодарността на достойните си синове трябваше да ни влачи с хамалски влакове от гара на гара, а търтеите, инициатори на войната спокойно си гледат кефа с бързите влакове, дето не допускат нас, понеже сме имали паразити и пр.) Това заслужават всички, които са гладували, мръзнали по 9 м. за изпълнение на някакъв си отечествен дълг. Трябва да изкажем благодарност до коменданта на Софийска гара“. Последната страница в неговия дневник е от 07.07.1913 г. в Силистра: „Не беше лъжа вече. Бяхме в пределите на ромънската държава. Бог да ни е на помощ“. – Войнишки дневник на Петър Жечев Курдоманов за Балканската война. Предговор и съставителство Станка Георгиева. Силистра, 2001, с.166, с. 173. Но в тази война загива от раните си и племенникът на Т. Влайков – също учител, високо образован, запасен офицер, споделяйки много от обикновения войнишки живот, включително и дефицитите на военно-санитарното дело; тях той заплаща с живота си въпреки другарската помощ на обикновените войници – на Македонския фронт. Загива и синът на политика М. Маджаров – също учител, гимназиален, високо образован, ранен в Междусъюзническата война, изоставен от българските войски и съсечен от настъпващите гръцки.

[10] Тук ще цитирам какво казва ранен войник пред Султана Рачо Петрова (заета с благотворителност): „Ние мръзнахме и гладувахме, търпяхме нечовешки лишения и напрежения, жертвахме се в името на Отечеството. Ние се надявахме, че болниците ще се погрижат за нас. В една бъдеща война ще запитаме най-напред правителството осигурило ли е грижите за ранените“.

[11] Само за пример: „290 ден. 10.VII. При с. Петърлаш […] как един ефрейтор го били двама доктори, че уж се приструвал, а той се превивал от болки ранен в крака. Не го прегледали и го пратили в строя да се лекува. Друг войник, ранен в китката на десната ръка, лекарите го върнали от болницата като му казали, че там има камъни да заложи пушката и със здравата ръка да спуца!“ – Дневникът ми за Балканската война 1912-1913 година. Съставител Грета Бойова. София, 2012, с.105.

[12] НА, БАН, Ф.40к, а.е.16.

[13] ДА, В. Търново, Ф. 844к, оп.1., а.е.29, л.1. л. гр.

[14] ДА, В. Търново, Ф. 844к, оп.1., а.е. ,21, л. 17.

[15] „Каква грозна и мръсна болест! Болният – цял вампир. Изпулен, помътен поглед, гърчи се, стене, проплаква, провиква се рязко, цял омърсен – да се не приближиш към него. Каква борба между живота и смъртта при най-ясно съзнание“, пише в спомените си П. Чорбаджиев (Росен) – Арнаудова, М. „Балканската война в спомените на Георги Попаянов и Петко Чорбаджиев (Росен)“ – В: Известия на ДА, бр. 47, София, 1984, с. 175-6. Сравни: „Не можах да спя спокойно от сърбел и от охканията и стенанията на един паднал холеричен, който е бил по-нужда. Въпреки всички негови молби от цял полк хора нито един не му се притече на помощ. Всеки гледа себе си да запази. Едва на разсъмване отидоха да го вдигнат. Чуваше се обстрелване на артилерията откъм Силиврия.“ – Войнишки дневник на Петър Жечев Курдоманов за…, Цит.съч., с. 64.

[16] „Открихме болница в с. Караджакьой. Имаме 700 болни. Холерата просто коси. С нищо не може да се помогне. Едва смогваме да погребваме. Незабравими добър д-р Панов от Русе (Вечна му памет! Научих, че се е поминал на поста си от тифуса), не жали ни труд, ни опасност за живота, ни погнуса го струска. Ходи, прислушва, мери температура, съгрява – бори се. […] Чаталджанската укрепена позиция. […] Остава само един д-р Танев на 1300 ранени.  […] Край селото има болница от 5-а дивизия, но тя не била получила заповед да се разкрие. Докторите играят табла, имат и грамофон. […] не искат да чуят и да видят какво става при нас. Нашите ги поканиха за помощ… Нямат заповед да се разкриват. А да помогнат не са длъжни…“.  – Арнаудова, М. „Балканската война в спомените…, ит. Съч., с. 176-7. Сравни: „Лекарят формално си е изпълнил дълга, фелдшерът и санитарният пускат по една утешителна дума […]. Положението е грозно. Предпочително е веднага да бъдеш убит, отколкото да се надяваш на някаква помощ.“ – Войнишки дневник на Петър Жечев Курдоманов…, Цит. съч., с. 43.

[17] „Ние продължавахме да чакаме Софийския влак. Тук Александър Попов от с. Сломер ми каза, че Ганчо Иванов, мой добър приятел, с когото учителствувавахме в Караиценската прогимназия една година, бил убит.“ – Белчев, Радко. Белчев, Радко. Дневникът ми… Цит. съч., с. 153.

[18] За различни форми на насилие, отвъд легитимното, съобщават всички изследвани войнишки дневници – на обиковени войници, наборни и професионални офицери, при това в емоционален контекст – на възмущение, яд, отхвърляне. Само пример: „15.11. 1912 […] Видях грубостта на нашите войници спрямо горкото население, което като говеда тласкаха да върви на ангария, да им даде квартири, кокошки и пр. и даже жени. Големи теглила. Аз това не мога да свърша и затова и за малко да остана на улицата гладен.“ – Войнишки дневник на Петър Жечев Курдоманов…, Цит. съч., с. 73. Тази друга „войнишка литература“, е феномен, защото фабула ѝ се развива от засегнато чувство за справедливост – видно още от първия публикуван войнишки дневник през 1914 г., на Сотир Китанов, протестант, редник от 9-ти пехотен Пловдивски полк. – Китанов, Сотир П. Спомени от Балканската война 1912 – 1913. Дневник. Пловдив: Централна печатница, 1914.

[19] „Защото според много разбирания всяка война е безумна.Трябва ви особено неразумно настроение, за да можете да се нахвърляте върху своя противник и на всяка цена да искате да отнемете живота му. Какъв разум има в това да натрупате купове лешове, да опожарявате села и градове де […] от техните пепелища, за да натрапите на един народ друга култура, която в редки случаи е по-висока и по-добре отговаря на нуждите на народа. Богинята на културата, на същинската култура пипа по-внимателно, тя върви с маслиново клонче в ръка и носи радост, и красив живот!“ – така размишлява Алберт Гечев (от Ловеч), за когото войната срещу Турция, „е война срещу робска ръка, която е откъснала балканските народи от европейската култура и за които мнителна Европа обаче нехае“; високо образован, работил като гимназиален учител, бори се срещу войната, но когато се обявява, той се връща от Мюнхен (където е искал да бъде Сп. Казанджиев, за това е мечтаел, когато е бил мобилизиран в частта си); там Гечев е следвал второто си образование, прекъсва и се записва доброволец (помощник-аптекар в санитарната част) в Балканските войни, оцелява. – Георгиева, Станка. „Бележки и размисли на Алберт Гечев за Балканските войни“. В: Известия на ДА, бр. 47, София, 1984, с. 184; 190-1..

[20] „Когато една шайка войници или комитаджии – било по заповед или под импулсите на омраза, алчност и похот, – нападне някакво село, то като че ли самите врати на ада се отварят пред него. Няма думи, които да опишат мъките и ужасите, които съпътстват такова нападение. Многократни случаи на момичета и деца, умрели от страх, свидетелстват за ужаса на оргията от вършените престъпления“. – Другите балкански войни. Изследване на Фондация „Карнеги“…, Цит. съч., с. 250-1. Заради моралните поражения на насилието (от всички воювали страни) върху жертвите (но и върху насилниците), и поради факта на спиралата на насилието след войната –  насилието срещу учители, свещеници, изявени граждани – българи, в освободена Македония от съюзниците, според тази анкета не се очертава прогрес за населението тук, за чиято еманципация се водят тези войни – Пак там.