0
2185

За един лев

Бях го виждал и преди в центъра на града. Луташе се по улиците, надничаше в контейнерите за боклук, дебнеше пред магазина за цигари и алкохол да изхвърлят празните кашони, за да ги разкъса и подреди, преди да ги нарами като шерп и да ги върне в пункта за вторични суровини на „Шишман”.
Но когато го видях пак преди седмица, човекът беше много зле. Бяха го били, по главата му имаше засъхнали кори от кръв.
Когато излизам сутрин от къщи, изсипвам в джоба си белите монети от един буркан, да имам през деня за кафе. Сега бръкнах в джоба, напипах едно левче и му го пуснах в шепата, за да вкарам малко светло в деня му. Той дори не вдигна глава, но инстинктивно затвори пръстите си.
След няколко дни, вече се бях настанил в кафене Lime на „Графа”, на масичка на тротоара, под сенките на дръвчетата, за да изпия обедното си кафе, този човек мина по тротоара, погледите ни се срещнаха и той се запъти към мен. Изглеждаше значително по-добре, кървавите кори по главата му почти бяха паднали, а погледът му беше жив и изпитателен.
– Да благодаря за левчето – каза той. – Ще ви се отблагодаря с една история. Само ще ви помоля да ми поръчате един чай с мед.
Поръчах чая и скоро го донесоха. Човекът загреба пакетчето с лъжичката, нави конеца около него и го опъна, за да го изцеди хубаво, после пусна пакетчето в чинийката, разкъса опаковката на меда, изтиска го внимателно в чая, разбърка с лъжичката, остави я внимателно в чинийката и отпи със затворени очи.
Чак тогава започна разказа си.
– Завърших куклена режисура. След промените започнах да участвам в програмите на никнещите като гъби вариетета. Бързо разбрах, че в тази работа има хляб. Малко ми трябваше. Бях оправно, будно момче и реших да се пробвам в чужбина. Избрах Италия поради близостта на темперамента на народите ни. Знаех, че там, където на номерата ни се смеят българите, ще се смеят и италианците. Бързо намерих две близначки с хубави крачета и ги калесах за певици и след кратки, но доста интензивни репетиции триото ни потегли за Италия.
Отседнахме в Реджо ди Калабрия, долу, на върха на Ботуша, пълен с жадна за развлечения публика. Говорих със собственика на един ресторант, той поиска да види какво правим, хареса ни и ни отдели един час от програмата. Започнахме, всичко вървеше добре, и пари започнахме да печелим.
По средата на участието ни имахме право да си починем за петнайсет минути. Специално за нас до подиума имаше запазена маса. Сядахме, близначките премятаха крак върху крак, а аз пушех скъпи цигари и следях близначките да не изпият повече от една чаша шампанско.
Една вечер, тъкмо бяхме заели нашата маса, на съседната маса с табелка Reserve, се настаниха трима ниски мургави мъже с белоснежни ризи и тесни вратовръзки. Лично собственикът на ресторанта изтича да ги посрещне и да приеме поръчката им. Чак по-късно си дадох сметка, че и шумът наоколо бе заглъхнал. Бръкнах в кутията за нова цигара и щракнах запалката, но бензинът беше свършил. Огледах се и вдигнах ръка към мъжете на съседната маса.
– Скузи, вентра куатра мила скузи! Имате ли запалка?
Вече бях започнал да парларя по малко италиански, нали ви казах, че бях отракано момче. Челентано има една стара песен, „24 000 целувки”, вентра куатра мила бачи, та оттам измислих тази фраза.
Единият мъж, най-възрастният, с нарязано от бръчките като дърворезба лице, ми метна едни ключове за кола и аз сръчно ги хванах във въздуха.
– Отвън в колата. В жабката. Там има запалка.
Станах, излязох навън и видях паркирана пред входа черна блестяща лимузина. Отключих вратата и отворих жабката. Вътре видях пет-шест ръчни гранати, три пистолета и няколко дебели пачки с пари, стегнати с ластик.
Имаше и една запалка, златно Зипо.
Взех запалката, заключих лимузината и се върнах в ресторанта. Запалих си цигарата със Зипото, издишах дима, приближих до съседната маса и подадох запалката.
– Молте грасиа! – казах.
Тримата мъже леко кимнаха.
Късно вечерта, когато ресторантът затваряше и клиентите вече бяха опразнили заведението, до мен се приближи самият собственик на ресторанта.
Беше побледнял, но по бузите му бяха избили алени петна – като бяла покривка за маса, окапана с доматен сос. Дръпна ме встрани и попита:
– Какво си говори с тези хора?
– Нищо. Поисках им запалка.
– Поиска им запалка? Ти си луд! Ти направо си луд! Ти знаеш ли кои са те?
– Не.
– Чувал ли си за калабрийската мафия? За Ндрангетата.
Нещичко бях чел.
– Да – казах.
– Това са ѝ босовете. Тези тримата. Слушай сега. Хващате с близначките нощния влак и отивате в Римини. Там също имам ресторант. Започвате работа там.
– Ама…
– Без никакво „ама”. Не ща неприятности. Събирате си багажа и тръгвате.
На сутринта бяхме в Римини. Настанихме се в една квартира, открихме ресторанта и се представихме на управителя. Той беше предупреден. Започнахме работа още същата вечер.
На следващата вечер, когато по средата на участието ни седнахме отново на специално запазената за нас маса и аз се огледах наоколо, изведнъж видях, че онези тримата от Калабрия са се настанили на съседната маса. Най-възрастният ме повика с ръка при тях. Отидох и седнах на празния четвърти стол.
– Защо сте тук? – попита той.
– Ами собственикът ни изпрати тук.
– Защо?
– Не знам. Той е шефът, той решава.
– Ти знаеш ли какво става сега с ресторанта му в Реджо ди Калабрия?
– Не.
– Гори – каза възрастният мъж и започна съсредоточено да пали пурата си.
Човекът замълча.
– Хубава история – казах. – Струва много повече от един лев.
Човекът само се засмя, вдигна ръка за довиждане и си тръгна.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПризрачният човек оркестър
Следваща статияРазпаленото сърце на пътниците за Емаус