„Сънища в градината“, Велимир Макавеев, издателство „Арс“, София, 2022 г.
Винаги съм харесвала особената институционалност на дебютната книга: да бъде освен текст и визитна картичка, и портфолио, и интервю, и всичко необходимо, така че появата ѝ да е равна на появата на автор. А времето, отделено за читателска рецепция, да е резултативно време.
„Сънища в градината“ е озаглавил книгата си Велимир Макавеев – тазгодишният лауреат в категория поезия от Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ в Хасково. Но какви само сънища и каква градина! Осмислена интуиция за заоблена, мека и затоплена поезия. В нея се срещат митология, религия, имена от шедьоврите на цивилизацията, хора, животни и места. Сякаш Велимир Макавеев е картографирал градина от фактология, с която е в мир. Или в нежно немирие.
… Израелтянинът с агонията си в градината,
който бърка в собственото си око
за да страда за врага си,
и колкото повече натиска
с пръста си
болното място на миналото,
толкова повече
споменът за обидата
като горчив корен
в устата му
се превръща
в бучка захар.
(из „Кратка история на насилието“)
„Сънища в градината“ е ерудитска книга за отворените пространства в езика, когато няма възпрени пътища и всяка дума е неподозиран хоризонт, зад който дебне прозрение, … топло и влажно / като в устата на куче, / като в забвение. Словесните образи в поезията на Макавеев ни припомнят колко богато нюансиран е светът, ако го гледаш с очите на регистратора и тези регистри не са внезапни, а търпеливо обработван поглед по посока на справедливостта. Защото в тези стихотворения, без да спорят, общуват правото да обвиняваш и правото да помилваш, макар че в поезията на Велимир Макавеев няма невинни. Дори Бог – особено харесвам присъствието му в тази книга.
Това, което със сигурност няма да забравя от „Сънища в градината“, е, че е книга, държала читателското ми очакване нащрек, дори и там, където съм се чувствала в спокойни води. Едновременно с това и усещането за неглижиране на читателя, когато авторът не опитва непременно да бъде харесван. В този смисъл дебютът на Макавеев прилича освен на добре обмислена, но и на брилянтно репетирана поява, за която подозирам и фината редакторска намеса.
Цар Ирод оплаква удавения си син
Празен дворец,
празни коридори,
малка стая
с празна люлка.
Никакво количество тамян
не може да износи
такава мъка към небето.
Преобладаващата интонация в книгата е софистична, макар тази интонация на места да е натоварена и с ехо (преки влияния от Георги Рупчев, Иво Рафаилов, Васил Балев, Валентин Дишев, Иван Ланджев и др.). Но в коя дебютна книга няма минирани полета с активната библиотека на автора? Въпреки това гласът на „Сънища в градината“ успява да се открои със собствена пневматична сила и дори фонетичен модел на меланхолията: „за една въздишка повече“. Силен дебют!
