0
991

За една политика на ръцете

TNikolov

Вече сме в точката на разпада. И да не ни се иска, и да ни е болно – това е.

В един и същи ден парламентът пожертва интересите на множество българи зад граница и грубо погази Конституцията заради политическото статукво, Св. Синод се скри зад липсата на кворум от отговорностите си по скандално вопиющите безобразия на архимандрит Дионисий, проглушили ушите на всички, а над матурите легна поредната корупционна сянка.

В умален вид ето картината на българското разложение, в което всяка една от кръвоносните системи на обществото – законодателна, църковна, просветна, съдебна и т.н. – е запушена.

При такова запушване тромбът застрашава самото общество  – нима това е „стабилност”?

Ако корупцията, сиреч развалата, е обхванала целия обществен организъм, оплела го е във всевъзможни договорки, едри или по-дребни сметчици на тарикати, „кой(?)човци” и печалбари, нагаждания и затлачвания – какво тогава остава от демокрацията, щом пред очите ни открито се погазват законите и се заличават правата на хората?

И най-лошото е, че единственият ефикасен механизъм в България си остава корупцията, без значение политическа, икономическа или някаква друга.

Тя винаги успява там, където другите системи търпят провал. И е нагледен образ на колективния разпад.

Защото сме затънали в блато от идиотщини – сред тъпоумни патриотари, скудоумни апаратчици, самозабравили се архонтмейкъри и покровителстващи ги парвенюта, кичозни тамплиери, алчни чиновници, дребни съществувания, рицари на тиквения медал или на късия ум, зари проверки по Великден и свински опашки по границата.

Накратко, Шопенов траурен марш по здравия разум в България.

Обществото прилича на човешкия организъм – има мозък, сърце и вътрешности, душа и тяло. Сериозните поражения в една област неминуемо застрашават цялото.

Човек не знае да страда ли, или да се радва на това, че все още има хора, които ги боли за България. Докато я има болката, значи и страната все още я има; сърцето тупти и е живо, нищо че здравият разум критично намалява.

Ситуацията е „тежка, но не безнадеждна”, както обичат да казват виенчани в опит да се разграничат от вечно песимистичните берлинчани, за които случващото се е неизменно „сериозно и отчайващо”.

Затова, за да поразсея унинието, предлагам да премислим случващото се у нас през една „политика на ръцете”. Идеята е на френския писател Жорж Бернанос, използвана по друг повод.

Замислете се: когато здравият разум отказва, а жизненоважни системи са запушени, общественият организъм не се ли свежда до конвулсивната активност на ръцете? И то на какви ли не ръце.

Неспирно жадни за власт, усилени от лостовете на властта и инерцията на алчността; слаби и беззащитни ръце, незнаещи как да се предпазят от случващото се; космати и груби ръце, свити в юмруци и търсещи разправа по пътищата; детски ръце; нежни ръце; ръце с изгризани нокти; с фини пръсти; черни и бели ръце с отрудени и мазолести длани; перверзни ръце, хищно вкопчени в похотта; пъргави ръце, търсещи най-бързия път до чуждия джоб, от които трудно има спасение. И ето че общественият организъм, подобно на който и да е човек, бива нападнат, притиснат в ъгъла, повален на земята, ограбен, пребит и унизен от всички тези ръце, които, вместо да му служат, са се обърнали срещу него самия.

Дали затъваме в безполезни метафори? Зависи от анализа на собствения ни обществен модел.

Представете си – дори само за миг – българския парламент, че и целокупната ни политиката не като сблъсък на идеи, програми (о, не), а като помрачение на колективния разум, в което всичко е изцяло телесно и – освен до долницата – се свежда и до огромен брой ръце, чифтове ръце, които се размахват, удрят, разделят и съвместяват, пишат несмислени съчетания, отмъкват нещо нанякъде, ковладят зло другиму, разтерзават или измамно издигат някого, за да му стоварят тутакси скрит зад гърба пестник…

По липсата на друга политика (разбрана като полисно, общо дело), ето я автентичната „политика на ръцете”. И то на всевъзможни равнища.

– Първо, на ръцете, загребали най-много власт; те силно наподобяват на ковашки чукове, впуснали се да изковат поредната изборна победа, без да ги е грижа ще оцелее ли нещо читаво край тях. Ръце на физкултурници, на бивши милиционери или настоящи местни властници; ръце, несвикнали да размислят или прощават. Органи на физическата стабилност, незнаещи милост. Ръцете не мислят, те вършат само „онова, което имат като необходимост” (както биха се изразили, ако можеха да говорят). Но, уви, не могат. Затова изскачайки изпод скъпите ръкавели на поредния марков костюм в някое от телевизионните студия, те правят „жестови паузи”. Така „навързват ситуацията”. Две десни ръце, които вече не искат да знаят една за друга, но са органично свързани, което прави телесната дисхармония все по-голяма.

– Срещу тях имаме две леви ръце. Също доста различни. Едната по-млада и женствена, макар и с грубо, мъжко ръкостискане, а другата – апаратно обиграна, ала все по-артритно разкривила се във властовите си домогвания. Две леви ръце, с два русофилски профила. Всяка от тях губеща жизненост, но популистки разтворена.

– Имаме и „реформаторски ръце”, скарани по рождение. Ръце, живеещи собствен живот, сякаш напълно отчуждени една от друга, които се подсещат за съществуването си само ако показалецът или средният пръст на едната болезнено засрещне дланта на другата и обратното.

– А също имаме и патриотарски обременени, атакуващи и какви ли не други ръце, без изначална връзка с главния мозък. Ръце-конвулсии с черно под ноктите като белег на мисловен капацитет.

– Да не забравяме и „турските ръце” (също два – или повече –  чифта). Пехливански ръце, обилно намазани с зехтин, демек изплъзващи се. Преди – ръце на балансьори (за своя огромна полза). Сега  – търсещи разпра помежду си. Резервен чифт ръце на не едно управление. ДОСТ-атъчно основание всеки да страни от тях.

И накрая, но не на последно място – ръце, които трябва да благославят, а ето че скарват. Ръце, дето пускат фойерверки, опиянявайки се от шумотевицата и безобразията, които могат да създадат. Доволно сключени ръце, в миг готови да заклеймят. Ръце, всяващи душевен смут и горчивина. Заобиколени от други ръце, които скрито ги движат (на ползу роду или на ползу мамону, кой знае…). Ръце, които разчитат, че около тях има само безволно отпуснати ръце, дето няма да им потърсят сметка, защото всичко е възможно. А щом е възможно, значи е позволено от Бога, че как иначе…

Не ми се иска описаният дотук кошмар на ръцете да спохожда сънищата ви, ала такава е реалността.

В нищо не обвинявам човешките ръце – с тях е съградена цялата наша цивилизация, всичко около нас.

Обезпокоително е обаче, когато ръцете останат без глава и няма кой да носи отговорност за стореното от тях.

Ръцете са само изпълнители. При това го правят много добре.

И когато добронамерени човешки същества си подадат ръка, това е огромна сила. Все го чакаме да се случи в България: да не е само за инцидентни граждански каузи или по протестите, а от това подаване на ръце да се зароди пълноценен граждански проект на хора, имащи умове и сърца, който да промени страната. Желанието го има, но все нещо не достига след първата стъпка.

Затова сме в обратната перспектива – една „политика на ръцете”, поверена изцяло на тях самите – без здрав разум и морал –  пагубна за всяко общество.

В Нагорната си проповед Иисус учи: „нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната” (Мат.6:3). Под това се има предвид едно единствено конкретно деяние – даването на милостиня.

Във всички останали случаи безконтролността на ръцете е „лоша политика”, бременна с насилие и несправедливост.

Да не забравяме, че обществото на несвободата, от което едвам се измъкнахме, беше тъкмо „политика на ръцете”, безпрекословно изпълняващи всичко, даже най-престъпните и идиотските заповеди.

Спомен, който би следвало да ни тежи като воденичен камък, ако все още носим глави на раменете си.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияИстината във фотографията
Следваща статияАнтология. Босна и Херцеговина