0
1153

За една по-трудна революция

Йоана Грудзинска и Леа Тодоров

Разговор с Леа Тодоров и Йоана Грудзинска, които представиха филма си „Революция в училище 1918–1939“ на фестивала „Срещи на младото европейско кино“ в София.

Документалният филм „Революция в училище 1918–1939“ с режисьор Йоана Грудзинска и сценаристи – Леа Тодоров, Лорен Рот, Франсоа Продромидес, откри петото издание на фестивала „Срещи на младото европейско кино“. Филмът е посветен на новите педагогически практики, създадени от Мария Монтесори, Селестен Френе, Александър Нийл и др. в периода между двете световни войни, както и на връзката между свободата, отнета или дадена вчера, и нейния политически (и екзистенциален) отговор, получен днес.
„Срещи на младото европейско кино“ ​подкрепят съвременното кино чрез прожекции на непоказвани досега филми на млади автори, майсторски класове, професионални уъркшопи, дискусии, срещи и ателиета по кинообразование за младежи. Организират се от Арте Урбана Колектив – Ралица Асенова, Василена Баджарова и Димитър Узунов.

„Революция в училище 1918–1939“

По повод на темата, която засяга филмът „Революция в училище 1918–1939“, мислите ли, че хората имат нещо като интуиция за образованието – за това какво е добро и лошо образование и какво в действителност би трябвало да бъде то?

Йоана Грудзинска: Аз харесвам тази част от въпроса – дали хората имат интуиция. Това е доста обширна тема. Често педагозите и по-конкретно тези, за които говорим ние, са имали сложни взаимоотношения със собствените си деца. Понякога са изоставяли децата си или им е било доста трудно да ги възпитават и отглеждат. Може да имаме добри идеи, но не това е причината да можем да отглеждаме и възпитаваме деца. Често родителската интуиция е поставена под въпрос от страна на педагозите.

Леа Тодоров: Дори новата педагогика, за която става въпрос във филма, е била често практикувана в интернати, именно защото се е вярвало, че когато детето се отдели от родителя, се създават условия то да бъде по-добре отгледано.

Йоана Грудзинска: Можем да кажем, че новата педагогика почива върху научното наблюдение на децата – начина, по който те действат, по който се държат. Може би именно този жест да наблюдаваш спира спонтанния устрем, така че да остане малко време, за да се помисли върху някаква проблемна ситуация.

Леа Тодоров: Това е малко противоречиво, защото като родители ние, естествено, имаме желанието да помагаме на децата си, а новото образование – напротив – иска да направи от детето автономен човек.

Леа Тодоров

Леа, през 2014 г. в София беше представен филмът ви „Спасяване на човечеството в работно време“, посветен на мисията на ОССЕ в Косово. Може ли да се каже, че с „Революция в училище“ създавате нещо като идейна поредица, посветена на една концепция за вътрешна промяна?

Леа Тодоров: При всички случаи е така с тези два филма, а има и още един филм, който направих, наречен „Руска утопия“, посветен на утопиите през ХХ век… С Йоана имахме идеята да наречем „Революции в училище“ „Образователна утопия“. Но мисля, че този филм показва една утопия, вече реализирана по хиляди различни начини, въплътени в различни индивиди, на които се налага много често да се сблъскват с практиката и оттам да извличат конкретни идеи. В предишния ми филм „Спасяване на човечеството в работно време“ идеалите се сблъскват с реалността.

Сигурна съм, че много хора си задават въпроса дали скоро ще видим ваш документален филм за баща ви Цветан Тодоров?

Леа Тодоров: Йоана ми помогна да направим няколко кадъра, които може би един ден ще включим във филм, посветен на моя баща. Но не мога да кажа, че ще се случи скоро. Работата върху такъв филм е дълъг процес, а за момента не мога да кажа повече.

И може би имате нужда от дистанция във времето?

Да, нужна ми е също и дистанция във времето.

Струва ми се много важен фактът, че вие изследвате алтернативните форми на образование, които се появяват между двете световни войни, една доста ужасяваща времева рамка. Страхът от врага, несигурността, ужасът винаги оставят своя отпечатък върху всяка догматика, пък била тя и алтернативна.

Йоана Грудзинска: Това е една от темите, които сякаш стоят във филма като несъзнавани. Може би затова избрахме периода между двете световни войни, защото за да се противопоставят на страха, педагозите са се борили за възпитание, което е свързано с освобождаването на тялото и духа, за да се работи върху една автономност без страх. Тези педагогики са били често инструментализирани от тоталитарните режими, в които страхът е завзел голяма територия. Това може би е една практика срещу страха – как да предадем свободата на своето дете?

Леа Тодоров: Един от педагозите, за когото говорим във филма, когато разбира, че Втората световна война ще избухне, казва, че промяната на света чрез образование е много по-бавна, отколкото със силата на оръжията или дори дипломацията, но може би е много по-необходима.

Как виждате начините за рецепция и превод на тези идеи в сегашно време?

Йоана Грудзинска: Можем да кажем, че тези педагогики са проникнали в класическите системи, отнасящи се до ранното детското развитие. Често организациите, които работят според тези педагогики, посрещат децата свободно – оставят ги да се движат, със съзнанието, че е важно децата да чувстват, да пипат, да експериментират, така че да придобият собствен опит. Можем да кажем, че някъде тази революция се е случила в ранното детство, това е променило вероятно цялото общество и нас самите. Може би от чувство на меланхолия към тази ранна възраст се заинтересувах от темата, но нещата са доста по-сложни, когато става въпрос за детското възпитание и образование – тогава, когато трябва да предадем знания, защото там идеологическият момент е доста по-силен и войната винаги е съществувала. Винаги е трудно за класическите структури да приемат, че детето и юношата са автономни, и то автономни в начина на възприемане на знанията, и това поставя под въпрос авторитета. Днес в Европа това е едно много силно изкушение, дори политическо изкушение, което засяга и управленията в Източна Европа.

Леа Тодоров: Можем да кажем, че днес има много новаторски училища Ние си дадохме сметка, че много от големите иноватори в САЩ, да кажем, от Силициевата долина (създателят на Фейсбук например) са хора, завършили такива училища. И благодарение на това те имат иновативен начин на мислене и развита способност да фантазират.

„Революция в училище“ е поставен в много интересен контекст в рамките на фестивала „Срещи на младото европейско кино“, където освен документални са включени и класически игрални филми. Това ме подсети, че скоро някъде прожектираха „400-те удара“ от Франсоа Трюфо. Мислите ли, че сближаването с автори като Трюфо, но и като Селинджър или дори Жан Жьоне е възможно и дори полезно за децата?

Леа Тодоров: Аз скоро гледах „400-те удара“ на Франсоа Трюфо с моя доведен син, който е на осем години, и той каза, че му е много интересен. Да, това означава, че този филм може да е значим за всички. Във фестивала е включен един много хубав филм, който се казва „Звездното небе над нас“, първият пълнометражен филм на един много талантлив режисьор – Ян Клипер.

Йоана Грудзинска: Що се отнася до литературата на Селинджър и Жьоне – надявам се, че младите ще ги прочетат. Затова е необходимо те все пак да придобият навика да четат, но ако решат да го направят – бих се радвала именно това да е техният избор.

Как бяха селектирани документалните материали, от какви критерии се ръководехте при вземането на решения като режисьор и съответно сценарист на „Революция в училище“?

Лея Тодоров: В началото, когато започнахме работата върху филма, беше важно да научим повече, да се запознаем с историите, които щяхме да разкажем. Избрахме персонажи, които ни изглеждаха емблематични, за да се откроят във филма. След това се потопихме за няколко години в изследвания, за да се запознаем в детайли с темата. Опитвахме се да запазим важността на образователните въпроси, от една страна, но от друга – за нас бяха важни и въпросите за политическата реалност тук и сега – от вчерашния ден и от днешния ден, защото това са вечно повтарящи се въпроси… Ще оставя думата на Йоана за избора на архивните кадри…

Йоана Грудзинска: Ползвахме институционални архиви, частни архиви, архиви на училищата, текстове, изображения. Имаше два периода, два основни момента в нашата работа, която продължи шест години. Един аналитичен момент – кадрите бяха избрани, защото имаха експлицитна връзка с поставената тема и за нас беше важно да бъдем верни на това кога са били направени, кой ги е създал, при какви условия. Имаше и втора фаза – на деконструкция на разказа, за да успеем да предадем отношенията по един по-интуитивен, чувствителен начин, който да засегне не само ума, но и сетивата, и едновременно с това да запазим фокуса върху съдържанието, върху смисъла и така да преведем зрителя през разказа. Целта на всичко беше да видим какво се случва в Европа с детството в периода между двете световни войни.