Начало Идеи Гледна точка За защита на бъдещето
Гледна точка

За защита на бъдещето

3422

Преди седмица имах уникалната възможност да посетя Одеса. Получих покана от генералния директор на БТА Кирил Вълчев да представя в новооткрития пресцентър на агенцията книгата си „Молитва за Украйна”. В Одеска област живеят около 250 хиляди човека, които имат българско потекло. Самото откриване на пресцентъра по време на войната е израз на подкрепа, съчувствие, съпричастност в страшната трагедия, сполетяла тази страна. А аз имах възможност да се помоля за Украйна в няколко удивителни украински храма, в които се поклоних. Затова смятам, че пътуването ми беше поклонническо.

С екипа от БТА пътувахме дотам два поредни дни. Пътуването ни беше по-дълго от времето на престоя в Одеса. Прекосихме Румъния и Молдова. Бих искала да разкажа за това, което видях в Молдова в отделна колонка, защото това е една позната за нас тъжна картина от близкото минало. Докато прекосявахме малката страна, все едно бяхме в България преди 30 години. Но изглежда ние не помним, забравили сме или пък не искаме да си спомняме бедността, мизерията, разбитите пътища, липсата на интернет покритие, липсата на табели, на бензиностанции, на тоалетни, на каквито и да е крайпътни заведения. Сякаш пътувахме през безлюдна страна.

Със самото ни влизане на украинска територия в насрещното платно видяхме колона от камиони и цистерни. Оказа се 27-километрова колона от камиони и цистерни! Движеше се бавно по тесния двулентов път и като че ли нямаше край. Казаха ни – единственият път за износ на Украйна е сухоземният и те правят всичко възможно, за да го използват максимално и да поддържат организацията на движението.

На контролно-пропускателните пунктове видяхме въоръжени войници. Войници юноши, войници почти деца, очакваш да са облечени с дънки и тениски, с раница и кецове, да пътуват занякъде или да стоят пред университета на групички. Не. Стояха във военните си униформи, с каските, с автоматичното оръжие на КПП-тата, преглеждаха паспортите, направляваха движението. Една майка от бесарабските българи ми разказа за 17-годишния си син, който вече е завършил гимназия и когото тя искала да изпрати в България да следва, за да избегне мобилизацията. Но той отказал, категорично отказал да избегне мобилизацията. Ето такива бяха войниците юноши, войниците почти деца по контролните пунктове. Беше изписано на лицата им, че изпълняват дълг и го правят с достойнство.

Късно вечерта се настанихме в хотел в центъра на Одеса. От двудневното пътуване и от преумората човек не може да заспи, струва му се, че все още пътуването продължава. И в два часа през нощта чух шум, който в началото не успях да различа. Бяха сирените, сирените на живо. Различни са от нашите сирени, които чуваме на 2 юни. Не са така пронизителни, с толкова големи извивки, по-монотонни са, но затова пък са по-пронизителни, невъзможно е да не ги чуеш, техният вой прониква в тялото ти, смразява жилите ти, обзема те ужас и страх, очакваш да чуеш отнякъде взрив или самият ти да бъдеш взривен. Отначало смяташ, че сънуваш или гледаш филм, не можеш да допуснеш, че това са истински сирени, че те вият, защото има ракетно нападение, че противовъздушните сили може да не ги прихванат, че могат да ударят някоя сграда край теб или самия хотел. Да, не можеш да допуснеш, че това е истина, защото нямаш логично обяснение защо едни хора искат да убиват други. Ние сме там за една нощ и не сме свикнали с реалността на ужаса, не познаваме ужаса на реалността.

Още на два пъти през тази нощ прозвучаха сирени. По телефоните се получаваха есемеси, че гостите на хотела се призовават да се оттеглят в бомбоубежището. След няколко часа тези есемеси мистериозно изчезваха. Навсякъде по коридорите в хотелите, в музеите, в операта има стикери със стрелки, които указват най-близкото скривалище. Центърът на града, където е прочутото Потьомкинско стълбище, е затворен от съображения за сигурност. В далечината се виждат стени от чували с пясък. Ценностите се пазят. Чувалите с пясък са обичайна гледка. Една жена ми разказа, че е обичайна гледка в градския транспорт да се качват мъже без ръка или без крак, или със закрити лица, за да не се виждат белезите им. Белезите на войната са навсякъде.

И тя става още по-невъзможна за възприемане на фона на красивите булеварди и сгради в центъра на града, на фона на разцъфналите в зеленина дървета, на фона на морския бриз и напоения с уханието на водорасли въздух.

Достъпът до плажа е забранен. Така и не успях да видя морето, усещах само познатия му мирис, соления му дъх. Морето, което довлече на плажа в Одеса покъщнината на хората от наводнените райони около „Нова Каховка”. Това е нашето море, същото, чрез което имаме обща граница с Украйна. Неизбежно е морските течения да не донесат и до нашите плажове част от отломките на украинските домове. Дали когато тази покъщнина доплава до нас, българските миролюбци ще разберат, че тази война засяга всички ни, заплашва всички ни.

Направих малко снимки. Разрешено е снимането само на архитектурните забележителности. А те са толкова много и така блестящи дори през войната. Поддържат се в безупречно състояние. Така беше и уникалният ни хотел, така са и храмовете.

Охраняваните обекти не само не могат да се снимат, но и достъпът до тях е невъзможен. Въпреки че Одеса не е на фронтовата линия, войната се усеща на всяка стъпка. Фронтовата линия минава през лицата, през сърцата, през думите на хората. Близо до хотела снимах този билборд – мъж и жена във военни униформи, на които се виждат само очите, а върху цветовете на украинския флаг е изписан призивът „На захистi майбутнього“ – „За защита на бъдещето“. Това, което е написано с думи, се чете и в очите им. Усещах го всяка минута и на всяка крачка.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора