Само преди няколко дни приключи изложбата „М1:1. Нов социален реализъм“. Едва ли щях да продължавам да припомням този факт – изложбата не беше лишена от „отразяване“ (имам предвид в интернет пространството), ако междувременно, или по-точно своевременно, не се случиха някои интересни съвпадения.
Преди това обаче бих искал да кажа няколко думи за предисторията на тази изложба и за онова, което я прави в известен смисъл различна.
Тази изложба е третата от серията „Мащаби в…“, ангажирани социално и политически експозиции, а именно: „Мащаби в локалното“, 2015 г., Велико Търново; „Мащаби в социалното. Изкуството като реакция“, 2016 г., Велико Търново, цензурирана от кмета по културата, поради което настоящата „М1:1. Нов социален реализъм“ беше в София, на „Шипка“ 6. Тоест, очевидно става дума за последователност в кураторските и художествените търсения, а не за случайни попадения. Всички изложби са придружени с концепции, представящи ясно посоката на съответната експозиция.
Изложбите имаха няколко конкретни теми, цели и задачи. Една от тях беше да се даде възможност на активните студенти (магистри) да представят своите работи заедно с утвърдени имена от художествената диаспора, което да им даде увереност в смисъла на това, което са правили в продължение на 5 години. Много важен според мен момент, особено днес, когато интересът към „художествените институции“ е под критичния минимум. В близкото минало практиката беше коренно различна. Просто трябваше да си „чакат реда“!
Друг важен момент в изложбите „Мащаби в…“ е, че те са определящи не по форма, а по съдържание, за разлика от практиката през 90-те години. В изложбите авторите избират сами най-подходящата медия, чрез която да представят идеите си. Ще припомня, че през 90-те се стигна до табуирането не само на живописта, но и изобщо на рисуването.
Трети много важен момент е целта за създаване на „критична маса“ от артисти, които да се противопоставят на характерния за постмодернизма конформизъм (в България – посткомунистически романтизъм с емблематичните му „игрови стратегии“, „купонджийски практики“ и манипулативно нагаждачески методики). Тук трябва да отбележа акцията „Антиконформизъм и изкуство“ на студентите от ФИИ към ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, както и собствената си акция пред СГХГ – „Изкуство за Подмяна. Не на подмяната. Не на художествената олигархия!“, включени в експозицията на изложбата „Мащаби в социалното. Изкуството като реакция“ във Велико Търново.
Време е да обърна внимание на един паралелен факт, който дава допълнителна представа за последната изложба „М1:1. Нов социален реализъм“.
В бр.23, от 16 юни 2017 г. на вестник „Култура“ е представена статията на проф. д.ф.н. Александър Кънев „Новият реализъм. Перспективите пред съвременната философия“, която ни съобщава, че от 26 до 28 май в СУ „Климент Охридски“ се е провела Международна Хумболтова конференция върху новия реализъм, „наскоро възникнало, но вече значимо движение в съвременната философия“, чиито създатели – проф. Маурицио Ферарис и проф. Маркус Габриел, също са присъствали на събитието.
„Основна цел на новия реализъм“, продължава Александър Кънев, е „ да развие мощна теоретична алтернатива на постмодернизма и по-общо на традицията на антиреалисткото философстване, която доминира в Европа от края на XVIII век нататък“, „без да се пренебрегват нейните критически постижения“.
Проф. Ферарис изнася „доклад върху понятието за постистина и връзката му с наследството от постмодернизма“, както и „начините за съпротива срещу политиката на постистина“. „На конференцията“, продължава Александър Кънев, „бяха дискутирани и множество централни философски понятия – реалност, истина, субект, пространство и време и пр…, бяха разгледани и отношенията между новия реализъм и други форми на реализъм в съвременността…“ Ферарис очертава „накратко някои принципи на своята концепция за социална реалност и как те могат да послужат за по-добро разбиране на дълбинните и структури и трансформации в съвременността“.
Споделям всичко това именно в подкрепа на виждането ми за несъстоятелността на понятията „център – периферия“ в условията на глобален контекст и за възникналите въпроси относно понятието „нов реализъм“, тъй като изложбата „М1:1. Нов социален реализъм“ разглежда същата проблематика, при това представена и под формата на манифест, който беше разпратен на участниците преди близо половин година. Нещо повече, началото на проектите със социално критична и реалистична насоченост беше поставено през 2015 г. в първото издание с ироничното заглавие „Мащаби в локалното“ във Велико Търново.
(Опитите на някои изкуствоведи-ментори да омаловажат този факт, подменяйки го с особената художествена активност през 90-те години на миналия век, са несъстоятелни поради ясно изразените формални акценти на творческите търсения и липсата на идеологическа платформа през периода.)
В заключение искам да кажа, че наличието на най-младото европейско философско течение „Нов реализъм“ и логичното съвпадение с идентичен художествен проект у нас говорят за адекватност, добър timing и за това, че проблемите – били те философски, артистични, или просто житейски – са еднакви навсякъде. А „Новият социален реализъм“ е факт вече като художествено течение и всякакви следващи интерпретации по темата ще бъдат просто after-реминисценции.
И той наистина е нов, защото заедно с характерните за реализма от времето на Гюстав Курбе и Франсоа Миле художествени реакции срещу експлоатацията на труда, бедността, осъзнаването на художника като фактор в социалната действителност, днес се представят и тези, свързани с тероризма, миграцията, маргинализирането на личността, пропагандата, постистината, монетаризма, сивите градски зони и ескалиращата престъпност, наркобизнеса, проституцията и много други, изразени по нов начин, с различни, включително и нови медии.
Ако някой е виждал по-нов реализъм, нека го покаже!
Илиян Лалев е роден през 1962 г. в Нова Загора. Завършил е ССХУ „Дечко Узунов“ в Казанлък и ВИИИ „Николай Павлович“ в София. Участвал е в много общи изложби, свързани с разширяване на понятието за живопис в средата на 90-те и през 2000 г.: „Живопис – граници“, „ЖивописНО“, „Близка дистанция“, „10x5x3“, „Ахрома“. Участвал е в проекти, представящи съвременно българско изкуство в Германия, Испания, Австрия, Полша, Япония, Сърбия и др. Автор на проекти със социални и политически послания: „При затворени врати“,1998, „Каса I – картината“, 1998, „Преспапие или няколко опита да докосна Труман Капоти“, 1999, „Очакваме включвaне“, 1999 (София Undergraund), „Европоцентрично“, 2002, „Гатанка“, 2006 и др. През 2005 и 2007 г. завършва задочно НСА „Васил Левски“ със специалност треньор по бокс и курс по готварство, за да създаде life art проекта със социално-критична насоченост „Следдипломни преквалификации“ I и II. Инициатор и куратор на проектите „Острови по течението“ и „Мащаби в…“ Работи като главен асистент във ФИИ към Великотърновския университет и като треньор по бокс.
