1
972

За карикатурата

Georg_Simmel
Георг Зимел, снимка Уикипедия

В есето „За карикатурата” още през 1917 г. германският социолог пише, че именно карикатурата е онази художествена форма, в която живее инстинктът за опасност, по чийто ръб се движи човешкият дух, прекосявайки непрестанно подвижните си граници.

Есето е публикувано в сборника „Фрагментарният характер на живота” (съставител и преводач Теодора Карамелска, изд. къща КХ – Критика и Хуманизъм, 2014).

Човекът е роден да прекрачва граници. Божествената същност е неспособна да надхвърля границите си, защото безкрайността няма граници; неспособна на това, но по обратната причина, е и животинската същност, прикована към поставените й веднъж завинаги ограничения. Само границите около човека могат да бъдат разширявани и всъщност са предопределени да бъдат прекрачвани във всеки момент. Такава е специфичната констелация на нашата същност: да знаем, че сме ограничени – в качествата и мисленето си, в позитивната и в негативната си ценност, във волята и силата си, същевременно обаче да сме способни и призовани да погледнем отвъд тях, да ги надскочим. Тази най-присъща на човека черта безброй пъти определя начина, по който изграждаме образите си за хората, нещата и събитията извън нас. Теоретично сме убедени, че всички те имат твърди контури, в чиито рамки всяка част има еднаква реалност и поради това – еднакво право. Само когато се приближаваме към отделното, като конкретни същества към конкретни предмети, които приемаме в живота си по определен начин, вътрешната съразмерност на образите изчезва. Сега във всяко нещо са ни важни определени елементи, а други са ни безразлични, вниманието ни се задържа дълго върху един елемент, докато край друг преминава мимолетно; цялото знание за това, че подобно осветяване и засенчване възниква само в наблюдаващата душа, не пречи обаче съотнасянето между елементите във финалния образ да е напълно изместено спрямо първоначалното им изтъкване поравно, а образът да е поделен на център и в една или друга степен изчезващи допълнения.

Самото отстъпване на определени части на заден план вече означава, че други части, върху които се акцентира, надхвърлят ценността и мащаба, полагащи им в обективния ред на нещата: вътрешната несъразмерност на собствения ни живот, силите и слабостите на органичния процес в нас, импулсите и усещанията ни се отразяват в обективния свят на нещата – в който също всичко се подчинява на закона на необходимостта – неизбежно като преувеличение на определени черти, като нещо, което идва в повече и едностранчиво измества контурите на цялото. Така подтикваме нещата да прекрачват граници, както правим и самите ние.

В момента, в който дадена форма бъде постигната, жизненият процес вече я надхвърля, той насочва обективното равновесие в съществуването на нещата към изтъкването на една черта, към едностранчиво изместване на един или друг мащаб. Да, заради душевната си подвижност ние сме предопределени да бъдем преувеличаващи същества. Всеки път, по който поемаме в чувствата и желанията си, всяка мисъл, с която чертаем посока в хаотичния вихър на нещата, би искала, ако бъде оставена сама на себе си, да продължи своята линия в безкрайното; човешкият копнеж към абсолютното не изразява нищо друго, освен присъщото на стремежите, максимите и страстите ни желание самите ние да станем абсолютни, да бъдем нещо абсолютно. Въпреки това обаче те срещат предел в разпростирането си не само защото в края на краищата силата изостава зад намерението, а защото взаимно се възпират. Тъй като нашият дух има способността да надмогва себе си, ние добре знаем, че най-радикалните принципи, стремежи и чувства, които ни изпълват изцяло, са по идея и природа ограничени. Завладее ли веднъж съзнанието ни, всеки по-добен подтик се стреми да надскочи ограничението и да премине в безграничното, сякаш следвайки закона на инерцията, и едва срещата с насочен по друг начин стремеж го възпира, при това често пъти, след като отдавна е прехвърлил разумното ограничение. Колкото „по-необразован“ е човек, тоест колкото по-ограничен е броят на мотивите, идеите и интересите му, толкова по-необезпокоявано пространство има за разгръщането им, толкова повече той е склонен и към „преувеличаване“; това може да се наблюдава несъмнено при децата, близките до естеството народи и по-нисшите слоеве на всички нации, а също в сънищата, когато леко нараняване на кожата се усеща като изгорена с нажежена стомана рана, а падащата книга отеква като оръдеен изстрел.

Ако преувеличаването е присъща на душевната ни природа особеност, то все пак се упражнява също така съзнателно и целенасочено: в карикатурата. Разбира се, карикатурата не е някакво произволно преувеличение – защото не всяко преувеличение е карикатура; в личността, която постига баланс между множество черти в себе си и ги съчетава, като ги ограничава взаимно, карикатурата изтъква едностранчиво една-единствена черта. По този начин тя е по необходимост обусловена: природните мащаби на реалността все още могат да бъдат доловени в явлението, а единството на цялото не бива загубено, макар да е нарушено. Едно наистина всестранно преувеличение не би било карикатура. Преувеличение е например, когато на човешкото тяло се придадат гигантски размери, като се запазят всичките му пропорции, но то се превръща в карикатура само ако душевността му запази обичайните си мащаби. В този случай външността е онази част, която се преувеличава едностранчиво в контраст с останалата съразмерност и единство на личността, и тя поражда комичността или язвителността на карикатурата. Условие за всяка карикатура е онова, което се нарича единство на личността и удържа в определена пропорция многобройните є разнопосочни качества, движения и преживявания. Естествено, то не е математически фиксирано веднъж завинаги, а е живо и лабилно, като на всяка вдлъбнатина и издатина на даден елемент съответства вдлъбнатина и издатина на друг, така че чрез хармоничното им взаимодействие се създава и запазва тъкмо единството на цялото. Карикатура възниква тогава, когато един извънмерен елемент не бъде компенсиран от другите, а без да се съобразява с тях, застине в трайно образувание и по този начин разруши представата за идеал на цялостния образ или изискването той да бъде единен. Карикатурата се дължи не на конкретната прекомерност сама по себе си, а на липсващия баланс между неспирното разрушаване и възстановяване, в които се изразява единството на формата и на жизнения процес; тя възниква като неподвижност и окончателност на извънмерното, като непомирено фиксирано отношение между частта и цялото. Карикатурата го представя като изопачаване, като разрушаване на формата на живота като такъв.

Добронамерената или хумористичната карикатура не съответства напълно на това понятие, тя спира някъде по средата на пътя, като, така да се каже, само за момент възпрепятства процеса по уравновесяване на елементите, който обаче зад диспропорционалността се долавя като обещание за възстановяване на единството. Ужасяващото в истинската карикатура, каквато я откриваме при Аристофан и Сервантес, Домие и Гоя, са именно твърдостта и непримиримостта, с които преувеличаването на отделната черта пробива единството на Аза, и това изопачаване, като негова постоянна форма, се оповестява като нормалност, или по-скоро едва по този начин се превръща в изопачаване. Тъкмо това различава карикатурата от художественото преувеличение. Ако драматургът или скулпторът даде израз на една черта или на един афект с такава интензивност и непоколебимост, каквито действителният опит не показва, той трябва да изяви цялостно личността, носител на тази черта, без самото едностранчиво преувеличение да бъде непропорционално, цялата атмосфера на художественото произведение следва да покаже онова „пресилване“, без което, по думите на Гьоте, действителността рядко си струва да бъде разказвана. Тук е скрито дълбокото значение на това, което се нарича стилизиране: описваният живот като цяло се преобразува до онези измерения, при които „пресилването“ на конкретната тематизирана черта не нарушава хармоничното единство на цялостното представяне. Ако все пак обаче това се случи, както например в Скъперникът на Молиер, където една безмерна страст е представена на фона на обичайно протичащия във всеки друг аспект живот, веднага се получава карикатура; и обратно, огромният мащаб на престъплението на Ричард III не допуска дори намек за това, защото въпреки стореното той остава велика личност, в която дори преувеличението на едностранчивата є насоченост има свое място. Всъщност несъразмерността на дадено отношение не винаги има ефекта на карикатура: свръхпреувеличаването на дадено качество, независимо дали положително или отрицателно, или огромната страст в иначе малкия емпиричен човек, недорасъл за нея, са често срещан трагичен феномен. Но това се случва само когато контурът на цялото е взривен или е заплашен от взривяване от преувеличената едностранчивост. Възможно е човек да надхвърля себе си в една-единствена точка, но да преживява това като предизвикателство към целостта на личността си, същевременно удържайки прекомерния си порив и онова, което е в повече; когато обаче той не успее да се справи и границите на целостта му се разкъсат, без да бъдат разширени, а свръхголямото се запази „преувеличено“ спрямо личността му, тогава вместо на карикатура се натъкваме на трагичност. Тук виждаме разгърната цялата гама на големите човешки категории. В случаите, при които едностранчивото прекрачване на типично човешките граници се дължи на дълбинната мощ на индивида, разширяваща цялостното му съществуване – ако не в действителност, то поне по смисъла си – до определени измерения, и това на свой ред превръща непрестанното преминаване на все още наличните граници във формула на жизнената му хармония, говорим без съмнение за велик човек. Същинското преувеличение се случва, когато личността, стремейки се да развие прекомерно една от своите страни, катастрофира в неосъществимостта на този стремеж; когато границите й са неподатливи на хармонично разширяване, но същевременно не са толкова твърди, че да го отхвърлят напълно. В този случай се натъкваме на трагичен тип. И накрая, когато онова, което е в повече, се съчетае с останалото, което е твърде малко или усреднено, така че неизбежно изглежда твърде малко, и в известна степен, нехаейки за прекомерността си, упорства в своята ограниченост, човекът се превръща в карикатура. Аз не разделям тази реално съществуваща карикатура от умишлената, образната или литературната. В един по-дълбок смисъл те са на практика едно и също. Защото, когато даден човек е представен толкова едностранчиво преувеличено, все пак се има предвид именно това: ти всъщност си такъв, какъвто се проявяваш в целенасочено търсената недействителност. Карикатурата е „удачна“ само когато намерението на карикатуриста не се възприема като произволно, а създадената от него уродливост се прилепи към видения отвътре контур на окарикатурения с необходимата символика, колкото и нереална да изглежда тя, гледана отвън; художествената карикатура е убедителна единствено когато изобразената личност сама по себе си е вече карикатура – в противен случай в какво би следвало да ни убеждава тя? Тук е в сила една тенденция, която целенасочено изравнява неравномерностите в познанието ни, колкото и враждебна да изглежда тя именно спрямо истинската цел на познанието. Много често липсващата острота на погледа скрива страна или качество на дадено явление, като ги смесва неразличимо в цялостния образ, или ги покрива с друга, силно изпъкваща черта. Ние възприемаме това прикриване впоследствие, когато ни се разкрива при сродно явление в по-голям обхват и с по-голям акцент. То съзнателно настройва погледа ни към вида и представата за онова, което недовиждаме, така че накрая да схванем ограничеността му. Понякога например разбираме един човек, когато забележим, че дадено качество, силно изявено при брата или сестра му, при него се проявява по-слабо и прикрито, и едва това ни позволява да схванем истинската му същност. Такъв е и ефектът на целенасочената карикатура: тя прилича на увеличително стъкло, през което виждаме недостъпното за невъоръженото око – в случаите, когато увеличението вече ни е показало, че го има и къде да бъде търсено. Оттук преднамерено сътворената карикатура е карикатура от втори порядък: тя преувеличава още веднъж наличното в нейния предмет преувеличение и по този начин го прави напълно видимо. Чрез тази преднамереност нейната прекомерност се натъква на мяра: като литературен или нагледен образ тя не бива да преминава линията, с която обозначава в съзнанието на възприемащия реалното преувеличение, тоест карикатурността на изобразеното. Самото преувеличение също може да бъде преувеличено и тогава възприемаме карикатурата като „лишена от мяра“, макар същността й е да бъде прекомерна; това се дължи не на степента, в която е подсилена едностранчивостта на съдържанието й, а на това, че се прикрива търсената цел, че не е уцелено психологическото съотношение между карикатурната диспропорционалност на оригинала и диспропорционалността на карикатурата.

Ако сега се върнем към началото на тези редове, ще видим, че конкретната карикатура винаги е индивидуално явление; но това, че изобщо карикатурата съществува, е карикатура на основната черта на човешката ни природа, а именно, че прекрачваме граници. В тази форма живее инстинктът за опасност, по чийто ръб духът се движи, прекосявайки непрестанно подвижните си граници. Ако конкретната карикатура се представя като израз и отпечатък на вече окарикатурения оригинал, то като категория тя надхвърля всеки конкретен обект и чрез преувеличението ни кара постоянно да усещаме опасността едностранчиво преувеличено. И все пак органичният живот – и в това е всъщност неговата тайна – е „изградена форма, която, живеейки, се развива“. Но как веднъж „оформеното“ може да се „развива“ нататък, какво изобщо означава формата, при положение че не се запазва твърда за известно време, а е никога нестихваща промяна? Независимо дали го разбираме или не, това е прафеноменът, чийто най-висш духовен израз виждам в прекрачващата граници същност на човека. Във всеки момент у нас се поражда някаква форма, някакво съдържание, но същевременно го пронизват вътрешни сили и разрушават онова, което тъкмо ни се е сторило уместно вписано; те ни разтърсват и пораждат несъразмерности, чиято противоречивост може да бъде снета само с органично уравновесяване чрез доизрастване и напасване на цялото. Щом това уравновесяване не сработи, статично или функционално, щом прекомерността и пресичането-на-границите се втвърдят изолирано, възниква истинската карикатура. При целенасоченото окарикатуряване съществува само опасността онова в повече, характерно за човека, живеещ между развитието и установеността, да разкрие нова прекомерност: като издига над реалността тази създадена от духа форма, именно преувеличаването, разбирано като принцип, разкрива нейната дълбока вкорененост в метафизическата основа на нашата природа.

Георг Зимел (1858-1918) е сред легендарните фигури на социологията. Роден на 1 март 1858 г. в Берлин. Той е самотно дете на заможно семейство, рано остава без баща. Следва в  университета „Фридрих Вилхелм” в Берлин. Защитава дисертация върху Кант. Дълго време е хоноруван доцент и едва в края на живота си е избран за редовен професор в Страсбург. Лекциите му върху проблеми на логиката, естетиката, етиката,социологията са много посещавани. Автор на редица студии, сред които са „Философия на парите”, „Социология. Изследвания върху формите на обобществяване”, „Философия на модата”, „Кант и Гьоте”, „Религията”, „Шопенхауер и Ницше” и др.