0
3380

За книгите

Наскоро Георги Данаилов ни изпрати файл с текстове, писани по всякакъв повод, които възнамеряваше да събере в книга. Сред тях е и есето „За книгите”, което публикуваме, разделяйки с този мъдър човек и голям български писател. Опелото поклонение е в събота, 11 март, 14.30 ч. в храма „Свети Седмочисленици” в София.

През 1990 г. прочутият Йейлски университет издава книгата на Олвин Кърнан   „Смъртта на литературата”. В нея авторът пише следното: „Някогашната мечта на хуманизма за обучението, за достигането до някаква окончателна истина посредством много четене и писане, днес търпи провал.”

Виновникът за тази драма била телевизията:

Тя е не само ново средство за изразяване на старите неща, но и коренно различен начин за разглеждане и интерпретация на света. Зрими образи, а не думи, прости и ясни послания, а не сложни и скрити смисли… Възможността на литературата да съществува съвместно с телевизията, която според мнозина се подразбира, изглежда все по-малко вероятна, тъй като читателите са се превърнали в зрители. Способността за четене все повече закърнява и светът, видян през телевизионния екран, изглежда много по-интересен и непосредствен. Като си дадем сметка за всичко това, ще разберем, че влиянието на основаващата се върху думите литература все повече ще намалява…”

По-нататък Кърнан милостиво допуска вероятността ролята на литературата през електронната епоха „да остане единствено церемониална, може би нещо като китайската опера днес”.

Възражения? Не е ли вярно, че телевизията и изобщо екранът е нов начин на изразяване, не е ли истина, че тя привлича милиарди хора, не е ли факт, че тиражите на всекидневниците спадат, съмнява ли се някой, че гледането е по-удобно и по-забавно от четенето, отгоре на всичко то е и по-лесно от четенето. Сигурно е, че мнозинството от хората ще предпочетат да видят „Големите надежди” по Дикенс, отколкото да прочетат книгата на Дикенс. Тогава? Тогава, според мен, срещу предизвестената смърт на литературата има само едно спасение и то е, че образите, просто не могат напълно да изместят думите. Откакто човекът е проговорил, той облича мислите си в думи. Епохата, когато не е знаел да пише и се е изразявал само с образи – пещерните рисунки, е изживяна. За богатата мисъл е необходимо богато слово, а има светове, в които всеки наглед изобщо не съществува и там думите са мистериозни – например кварк и странност. Олвин Кърнан сякаш нарочно пропуска, че никаква телевизия не може да пресъздаде „Критика на чистия разум” на Имануел Кант, че няма как да се изразят от екрана двете неща, които будят възторженото недоумение на великия философ: „Звездното небе над мен и моралният закон в мен”. Хайде със звездното небе някак си камерите ще се справят, но с моралния закон – никога. При достатъчно безочлива фантазия на екрана могат да бъдат изобразени и тези думи:

Настане вечер, месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен,

и гората може да зашуми и вятър да повее,
но как Балканът ще пропее хайдушка песен?

Поезията краси човешкия разум повече от две хиляди и петстотин години. Тя е най- големият синтез на мисъл и чувство, нейният електронен еквивалент ще трябва доста да почака, докато я измести, а такива като мене не искат и няма да доживеят времето, когато със забучени електроди в главата, слушалки, пъхнати в ушите, мънички електронни вендузи по тялото и купища жици, ще изпитват наслада и ще участват в  разрешаването на космическите загадки. Аз предпочитам да дойда в книжарницата на „Хеликон” и да си купя нов превод на Омар Хаям или книжка със стихове на Борис Христов.

Американският автор, както повече от събратята му в Щатите, обича разтърсващите заглавия, но съзнателно или не, той ги пише, за да осигури по-голям тираж на книгата си, и този тираж пак ще се разпространява в иначе погиващите книжарници.

От времето на Йоан Богослов историята е пълна с несбъдващи се предсказания, те са много повече от провидяното и хитрото в тях е, че краен срок предпазливо не се определя. Казва се в Евангелието: „Иде час, и дошъл е вече…” Но мъртвите все не възкръсват. И пролетариатът продължава да копае гроба на капитализма, вече повече от век и половина, но катафалката се бави. През 1992 г. Франсис Фукуяма заяви, че е дошъл „Краят на историята и последният човек”, че либералната демокрация се налага в целия свят и тя води до края на идеологическата човешка еволюция. Десет години по-късно дойде 11 септември и краят се отложи за неопределено време, последният човек се инати някъде в бъдещето, само дето човешката история става все по-тъжна.

Екранното възпроизвеждане на литературата има и очевидни несъвършенства. Колкото и вдъхновено, и майсторски да е претворено прозаичното произведение, екранизацията сама по себе си е посегателство спрямо нашето въображение и ограничение на човешката свобода, зад което наднича сянката на Оруел. Дори филмите по оригинални киносценарии натрапват своите готови образи и заради това не са достатъчно либерални. Вярно е, че е по-добре да видиш „Братя Карамазови” на екрана, отколкото изобщо да не прочетеш книгата. Стилът на писателите остарява и  съвременният читател няма нерви да изтърпи обличането на Наташа Ростова за първия й бал. Но какво са латино-гръцките сапунени сериали, които се проточват години наред и техните герои стават нещо като членове на семейството? Те не са изкуство, дори само заради своята умишлена мудност и протяжност. И Джойс не би се решил да напише толкова обемист роман. Тези телевизионни творения са експлоатация на човешката самота. Всяко живо създание се нуждае от обмен на информация. Колкото по-самотни са хората, толкова тази нужда става по-силна. Търговците на телевизия добре знаят това и задоволяват естествената ни потребност от информация, на долнопробно равнище тя е и леснодостъпна, много се търси. Отчуждението между човеците нанесе жесток удар на здравословното комшийско клюкарство – сериалите го заместват.

Мисля, че създаването на нови книжарници е полезно дело. Не искам да го нарека патриотично, защото тази дума си присвоиха прекалено много хора, които са прочели по една книга в живота си, а казано е: „По-добре е да те срещне мечка в гората, отколкото човек еднокнижник”.

Това дело е и красиво, и рисковано. Ако успее, ще спомогне за доброто на утрешния ден, ако се провали – ще бъде един благороден провал. Всички ние страшно се нуждаем от смелостта да рискуваме. Защото – между нас да си остане  – обичният ни Юнак Балкански продължава сладко да спи пред своя телевизор.                        

 

Георги Христов Данаилов (1936-2017) e роден в София, потомък на известен свищовски род. През 1950 г. семейството му е интернирано и се връща в Свищов. Георги Данаилов завършва и преподава химия, но с литература се занимава от студентските си години. Голяма популярност получава още с първите си книги: „Деца играят вън“, „При никого“, „Убийството на Моцарт“, „До Чикаго и назад, сто години по-късно“. Следват: „Къща отвъд света“, „Спомени за градския идиот“, „За Жан Жак Русо“ (есе), „Усмивката на Пан“ (есе за Стефан Гечев), „Доколкото си спомням“ (в три части), „Весела книга за българския народ“. Автор е на много пиеси – „Съдията и жълтата роза“, „Есента на един следовател“, „Солунските сьзаклятници“, „Господин Балкански“, „Една калория нежност“ и др., на филмови сценарии: „Хирурзи“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“ (заедно с Рангел Вълчанов), „Лагерът“ (заедно с Георги Дюлгеров).
Предишна статияИзгубеният крал
Следваща статияДвойственост