Ще започна с едно признание. Обикновено се настройвам подозрително, когато някой иска да ми разкаже история за домашния си любимец – най-често куче или котка, от която става ясно колко умно, любвеобилно, направо изключително е въпросното животно. И не защото не обичам кучета или котки, напротив, не и защото не зная как се живее с тях, а просто защото тези качества никога не са абсолютни и още защото много по-лесно е да „натовариш” едно безсловесно същество с похвали, някак си то се оказва точно такова, каквото си го намислиш.
Затова и започнах да чета „Уличният котарак Боб” със съмнения. Историята в книгата обаче ми хареса. И честно казано, най-малкото защото е истинска. А тя е. Авторът й, Джеймс Боуен, намира въпросния котарак пред къщата си и го прибира. В този момент Боуен се опитва да се справи с наркозависимостта си, току що се е нанесъл в що-годе прилично жилище (до тогава е бил бездомник, който е спял по улиците или в различни приюти) и се издържа като уличен музикант. От разказа му ще разберем как е стигнал до наркотиците, но най-вече какво се случва с тях двамата с Боб – след като се намират. Ще разберем и как се стига до книга. Повод са клипчета на двамата, заснети от случайни минувачи или туристи и качени в YouTube.
Накратко казано, имаме автобиографичен документален разказ. Никаква художествена проза. Но историята се чете като такава. И не защото авторът има богат език, способност да предава красиво мислите и спомените си. Да, той умее да разказва и го прави естествено, непретенциозно и без никакви „украси”. Усещането идва от самата история – много топла, лична, човешка, не особено щастлива в началото, но определено такава в края, от чувствата на човека към неговия котарак, неприкрити, искрени и завладяващи.
Тази книга би могла да се чете и като „психология” на обществото. Наистина. Когато Джеймс Боуен се опитва да изкарва пари за прехрана сам – не му се получава особено добре. Когато е с Боб – нещата се променят. Ако към него минувачите, туристите, обичайните обитатели на квартала, в който свири, служителите на реда се отнасят по-скоро като към натрапник или дори измамник, като към мързеливец, който се опитва да ги прилъже да му подхвърлят пари, то когато е с Боб, човешкото отношение се променя. Котаракът успява да предизвика симпатия, загриженост, милосърдие. Признавам, че това не е особено лицеприятно за човешката природа, но в историята не те кара да се чувстваш омерзен, песимист за нея. И това иде от усещането, че Боуен „надарява” своя любимец и герой на разказа с най-хубави качества, дори когато говори за типично котешки „лудории” и „опърничавости”, някак ги облива с обичта си. Така разказва и хората, които среща, когато е със своя котарак.
Историята за Джеймс и Боб е и история за близостта. За способността да сме съпричастни към страданието на другия. За приятелството, което не се нуждае от изявления и кой знае какви жестове, а от грижа и доверие. Разбира се, както си пише и на корицата – история за надеждата. Самият Боуен в интервютата, които дава след излизането на книгата, написана с помощта на Гари Дженкинс, на когото той де факто я разказва, подчертава това – надеждата, която случилото се му е дала, превръщането на срещата с рижавия котарак Боб в истински втори шанс за Джеймс.
Заслужава си да помислим над почти феноменалния успех на „Уличният котарак Боб” – тираж 250 000 в Англия, преводи вече на 22 езика( книгата се появява през 2012), предстои и филм по нея. Този успех разкрива поне някои от очакванията на читателите към книгите. История, може да не е сложна и с кой знае какъв сюжет, но „от живота”, предизвикваща емоционално доверие и съпреживяване, звучаща „истински”, независимо дали е реална или измислена. И, ако може, добра. Или поне с добър край. Като тази за Боб.
