0
564

За красотата и пукнатините под нея

„Какво поглеждаш най-напред”, Грегоар Делакур, изд. „Факел експрес”, 2013, превод Валентин Маринов – Пело

fakel1„Тя го привличаше (все пак Скарлет Йохансон)… Харесваше порцелановите пукнатини върху й. Паденията й. Всичко натрошено вътре в нея, същите разбити парчета, с които беше пълен и той.”

Тези три реда от романа „Какво поглеждаш най-напред” на французина Грегоар Делакур са точен ориентир за какво иде реч. Първо – да, наистина става дума за актрисата Скарлет Йохансон и още – да, тя наистина е завела иск срещу автора Грегоар Делакур и френското издателство „Латес” за неправомерно използване на името й в романа. И второ – да, романът е добър, а Грегоар Делакур е добър стилист, въпреки твърденията си, че дълги години не е писал по-сложно изречение от „Без вода кожата повяхва”.

„Какво поглеждаш най-напред” е обикновена история, но разказана по възможно най-добрия начин. Критиката нарича Грегоар Делакур „новата звезда на френската литература”, но само до преди две-три години той е истинска звезда в рекламния бизнес. Първата му книга излиза през 2011 г. – „Писателят в семейството”, и печели няколко награди. Вторият му роман  – „Списъкът на моите желания” (2012, издаден и у нас), става бестселър и превръща Делакур в един от десетте най-четени автори във Франция през миналата година.

Сега е ред на Скарлет Йохансон и „Какво поглеждаш най-напред”. Въпреки че на пръв поглед използването на името на холивудската звезда изглежда просто като добър рекламен ход, нищо не е самоцелно. Скарлет Йохансон нахлува в живота на един обикновен френски автомонтьор в провинциалното градче Довил, но не за да сбъдне желанията му, а за да постави под съмнение всичко около него – мечтите му, представата му за света и способността му да вижда отвъд красотата, отвъд тялото, още по-надълбоко.

„Какво е живот „след” със Скарлет Йохансон?”, пита се още в началото въпросният автомонтьор. Но това не е същественият въпрос. Преди време Умберто Еко посочва в „История на красотата”, че „красивото е равнозначно на доброто”, а през вековете между двете категории е имало дори знак за равенство. Само че през ХХI век не говорим за добро, а за автентично.

Момичето, което една вечер се появява пред вратата на Артюр Дрейфус, прилича на Скарлет Йохансон и не може да избяга от този образ. Въпросната красавица не е Скарлет и съответно не е истинска. Тя е двойник. Или копие, подобие, имитация, подобно на онази чанта-менте „Вюитон” с разкиснати цветове, която носи със себе си.

„Преди седем години всички разпознаваха лицето ми в „Изгубени в превода”. Откакто филмът излезе на 29 август 2003 г., аз намразих лицето си. Мразя го всяка минута, всяка секунда. Аз не съм аз. Тялото ми е моят затвор. И няма да се измъкна жива от него, никога”, казва Жанин.

Оттук нататък тази, поне на пръв поглед еднопластова история, започва да навлиза в по-сериозни психологически дълбочини и се превръща в сложен разказ за търсенето на идентичност. Красотата е просто отправна точка за повдигането на въпроси като този: „Същността или плътта – кое е истинското?”.

Да, подобни дилеми сякаш са по-присъщи за Средновековието, а не за ХХI век. Но сега те звучат по нов начин. „Представя си тялото като палто. Можеш да се отървеш от него, да го окачиш на закачалката, да го зарежеш там, щом ти омръзне. Да си избереш ново, което повече ти отива, което по-пълно и деликатно разкрива силуета на душата ти… Режеш с голямата ножица, парчетосваш, пришиваш”, пише Грегоар Делакур.

И понеже това е роман, а на научно изследване, цялото това усилие за прекрояване на красотата е в името на любовта и щастието. Да, на практика „Какво поглеждаш най-напред” е любовен роман – за младия мъж, който един ден отваря входната врата и пред него стои една красива жена, която той не знае дали ще може да задържи. И де да бяха всички любовни романи толкова добри.

Колкото до Скарлет Йохансон – вместо Скарлет героинята би могла да е Анджелина Джоли, Рийз Уидърспуун или Елизабет Тейлър – някои от другите герои дори я разпознават под тези имена, но това не е важно. Важна е красотата, която не остава незабелязана, красотата, която обещава щастие и в същото време е толкова нереална, че е несъвместима с всекидневния живот – с автомонтьорската работилница на Артюр Дрейфус, с макароните със сирене сутрин и пазаруването в супермаркета в провинциалния град.

 

Още по темата: откъс от „Какво поглеждаш най-напред”