0
758

За края на „втората окупация”. Свидетелско

KYanakiev

Макар обикновено да не го правя, този път се чувствам длъжен да дам едно кратко лично обяснение за действията си от началото на миналата седмица.

Става дума за разговора, който (заедно с още двама мои колеги преподаватели и четирима студенти) водих в късната вечер на 27 януари с участниците в т. нар. „втора окупация” на СУ Св. Климент Охридски (и в резултат на който въпросната окупация бе снета още на другата сутрин – 28 януари 2014 г.).

Последният факт (защото това е фактът) още на следващия ден бе интерпретиран по два начина, които намирам за дълбоко некоректни и принуждаващи ме да реагирам. Първата интерпретация бе направена в изявлението на ректора на Университета проф. Иван Илчев. Може би желаейки да припише на своите усилия по-голямо значение, отколкото те имаха в действителност, г-н ректорът информира на 28. 01. сутринта медиите за някакви „сценарии”, които предния ден бил „разработил” за справяне със ситуацията и в които набързо вписа и нашия разговор. Във в-к „Преса” прочетох дори, че „преподаватели, студенти и служители на реда били действали в синхрон” като „планът (т. е. за убеждаването на „окупаторите” да напуснат – б. м.) бил координиран даже с вътрешния министър Цветлин Йовчев и главния прокурор Сотир Цацаров”. Твърдението на г-н ректора обаче няма нищо общо с истината, най-малкото защото идеята да се срещнем със студентите дойде от самите нас – от преподавателите (и нека да отбележа – от преподавателите, които от края на октомври подкрепяме общността на т. нар. „ранобудни студенти”) някъде към 19,30 ч. на 27 януари; бе споделена от нас със заместник-ректора на СУ доц. Милена Стефанова и именно тя я е представила на проф. Илчев. Неговото изрично разрешение да бъдем допуснати от полицията, обсадила подстъпите към Университета (може би тъкмо въпросната обсада е била „сценарият”, съгласуван с прокурора и полицейския шеф), бе получено едва около час преди 21 ч., когато групата ни влезе в сградата. При това, длъжен съм да свидетелствам, до последния момент аз и моите колеги бяхме държани на студа, многократно проверявани, записвани от полицаите, а на студентите с нас бях взети личните документи (те се намираха в ръцете на органите на реда през цялото време, докато бяхме в сградата). Единственото, което лично аз помолих г-н ректора в телефонен разговор с него, когато стана ясно, че е разрешил да бъдем допуснати в СУ, бе в свои бъдещи евентуални заявления да опровергае злостните клевети по мой адрес, отправени от определени журналисти в предаването „Часът на Милен Цветков” същата вечер, че съм едва ли не вдъхновител на терористични действия. Съгласуване между мен и г-н вътрешния министър е принципно невъзможно, тъй като на всички е известно, че от месеци насам заедно с хиляди български граждани аз настоявам (и) за неговата оставка.

Втората интерпретация, която прибързано направиха в интернет пространството някои хора, към които иначе храня определена симпатия, бе че проведените от групата ни разговори с окупиращите студенти са представлявали „оказване на натиск” върху тях и „предателство” спрямо каузата на протеста. Истината тук е, че – за разлика от университетското ръководство и полицията – нито аз, нито някой от колегите ми въобще разполагаме с какъвто и да било ресурс за „оказване на натиск”. Окупиращите студенти (надявам се) биха имали доблестта да признаят, че разговорът ни онази вечер бе напълно равноправен и приключи с уговорката, че решението за бъдещите си действия те ще вземат сами.

Действах, заявявам следователно, по съвест и по убеждение, при това като говорител на общността на преподавателите (няколкостотин души), подкрепящи студентските протести и чиито виждания в този случай в голямата си част съвпадаха с моите. Защото макар че съм твърд поддръжник на протеста срещу това управление в целия спектър от негови форми, намирам, че точно тази – „втора окупация” на СУ – бе необмислена, зле преценена и обречена акция, която – и това за мен е най-важното – заплашваше да нанесе удар и да компрометира протестното движение като цяло. Смятам така защото:

– тази акция бе извършена от съвсем малка група хора (ако при първата в 272 аудитория на СУ постоянно се намираха над 200 души, а поне още толкова на други места в сградата, то този път те в нито един от трите дни не надвишиха 30 души).

– акцията въобще нямаше план за развитието си във времето и – това стана ясно почти тутакси след започването й – не генерира обществена подкрепа за себе си.

– бе поведена в началото от хора, които в самия процес на окупацията по необясними причини и по недопустим начин започнаха да я напускат и да изчезват (във всеки случай ние не ги заварихме онази вечер в Университета). Но с това свое поведение те показаха на медиите, следящи окупацията, че групата по-скоро се топи, отколкото да нараства. Което пък допълнително я компрометира в очите им (и без друго недобронамерени от самото начало).

– атакуем стана фактът (който нямаше как да бъде скрит), че сред препоръчващите се за „лидери” на окупацията бяха хора, които формално не принадлежаха към Университета и студентството въобще.

– групата, осъществила втората „окупация”, със сприхавата си инициативност допусна да излезе наяве и още от началото да се демонстрира пред всички недоброжелатели фактът на едно разделение в самата протестираща студентска общност. Както окупиращата група, така и неприсъединилите се към нея „ранобудни студенти” встъпиха в събитието, като си размениха публични нападки, публични „разграничавания” едни от други, а с това позволиха общността им като цяло да бъде „стигматизирана” като вече разделена на „партии”. А това пък най-сетне позволи тя да „олекне” за обществото, в което само месец преди това запазваше широки и определени симпатии (срв. социологическите сондажи на „Алфа Рисърч”).

– окупацията бе извършена (абсолютно несъобразително) в момент на очевидно за всички настъпила обща умора и депресия в протестното движение като цяло. Дори да приемем, че тя имаше за цел (за по-опитните – безспорно утопична) да преодолее въпросната депресия и да „отключи” улицата – много бързо стана ясно, че тази цел не се постига. Хората не излязоха, граждани почти не се трупаха покрай Университета, както през октомври-ноември. Поради това, следователно, акцията от „активизатор”, тутакси след започването й се превърна в свидетел на умората – преподчертаваше я, направо я сочеше с пръст.

– групата на студентите (по-късно ще кажа нещо за нея в личен план), бидейки изключително малобройна и без лидерство, този път не открои лица, допусна да бъде оставена от противниковите медии анонимна и безсловесна (а значи, нямаща капацитет да се бори за обществена подкрепа). Това създаде впечатление (подчертавам – създаде такова впечатление) за интелектуална немощ и генерира допълнителна антипатия към нея.

– и чисто „технологично” моментът за окупацията този път бе избран крайно неподходящо. Да попречиш на лични и служебни дела на голямо множество хора (студенти в сесия, студенти-задочници и т. н.), което една окупация предполага, можеш (а можеш по принцип – въпреки лъжите окупациите са част от историята на много европейски университети) само ако гласовете и съображенията на онези, на които „се пречи”, потъват в един масов „хор” на обществено недоволство, ако големи групи от обществото са решени да се борят точно в този момент срещу състоянието си. Ако обаче – както и беше – такава ситуация отсъства, да възпрепятстваш „непротестиращи” е и контрапродуктивно, и стратегически пагубно за протестното движение като цяло.

– в страната наближават избори. Предизборната ситуация по принцип (това е политическо правило) извежда на преден план партиите, за които в края на краищата ще се гласува. Това от своя страна означава, че радикални граждански акции, ако не са предизвикани от нещо особено скандализиращо, по-скоро поставят партиите (партиите от опозицията) в неловкото положение да бъдат атакувани заради проявения радикализъм и да трябва да се оправдават. Радикалността на гражданските движения по правило има своето място след (веднага след) избори, а не преди (непосредствено преди) избори. Необмислени, непопулярни акции като „втората окупация” могат само да затруднят една предизборна борба, като единственият най-легитимен начин за справяне с едно неудовлетворяващо хиляди граждани положение.

Ако всичко казано дотук са моите съображения (именно като подкрепящ протестите срещу това управление) да преценя като контрапродуктивна и обречена акцията на студентите и затова да реша да разговарям с тях на 27 януари вечерта, то накрая бих искал да кажа и нещо по-скоро съвсем лично.

По време и след приключването на окупацията много медии се опитаха да стилизират десетината младежи едва ли не като някаква бойна група терористи. Всеки по-внимателен читател ще трябва да забележи, че този път въпросните медии систематически избягваха да наричат участниците „студенти”. Напротив – клеймяха ги непрекъснато с определението „окупатори”, като в последните броеве на в-к „Преса” те вече са дори „окупаторчета”, при това „окупаторчета с неясни занимания” (статията на някой си Николай Големанов). Всички действия по отношение на тях – в това число и разговорът, който проведохме с колегите, – по характерен начин биваха описвани като „операции” и „преговори”, водени с отчаяни и опасни престъпници. От тона, с който е представено дори нашето влизане в сградата на 27 януари, може да се остане с впечатлението, че ние сме представлявали някаква група криминални психолози, отишли в „бърлогата на звяра”.

Ще трябва определено да подчертая, че това е абсолютна манипулация. Макар да признавам, че групата бе изключително малобройна и да продължавам да твърдя, че акцията й бе необмислена, аз съм последният човек, който – именно след разговора с младежите – ще произнесе лоша дума за тях като личности. Първо – всичките бяха студенти и въпреки политическата си, чисто политическата си наивност – хора и чистосърдечни, и движени от чисто нравствени мотиви. Ако имаше нещо радикално в тях, то бе радикализмът на възмущението им. И знаеха много, много, за да са така възмутени. Едно момиче (да, от Благоевград) бе прекарало Нова година, заключено в сградата на Югозападния университет (отвън, от неговия ректор – помните това безобразие, нали). Друго момче, определено от „свръхинтелектуалния” (и стеснителен тип), ме порази с перфектната си морална логичност и безспорните си научни познания. Ние спорихме – да, дълго, почти три часа спорихме, но спорихме като единомишленици – при това както рядко ми се случва да дискутирам дори на семинари с докторанти. И определено, ако постигнахме нещо, бе защото заедно се убедихме в него, а не защото се надлъгваме.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияБолестта на времето
Следваща статияСвилен Блажев дари наградата си
на галерия „Владимир Димитров-Майстора”