0
602

За критическия дух

Публикуваме текстове на Иван Богданов от книгата „За критическия дух. Критика и публицистика. 1945-1946“, изд. „Кралица Маб“, както и част от студията на Пламен Дойнов, който е съставител на сборника заедно с Михаил Неделчев.

Литературно-критическите и публицистичните текстове Иван Богданов (1910–1992) са публикувани в периодичния печат през 1945 и 1946 г. Почти всички първоначално се появяват по страниците на вестник „Изгрев“. Някои излизат и във вестниците „Лост“, „Радикал“, „Отечествен фронт“, в списанията „Балкански преглед“ и „Славяни“. Сборникът представя 43 статии, рецензии и есета от критическото и публицистичното творчество на Иван Богданов – образци на свободна мисъл, отхвърляща насилието и страха, отдадена на каузата за отстояване на автономията на литературата и на творческата личност.

Иван Богданов, „За критическия дух. Критика и публицистика. 1945-1946“, изд. „Кралица Маб“: съставители Михаил Неделчев и Пламен Дойнов; колекция „Неиздадените“, книга 6, 2017 г.

Пламен Дойнов

ИВАН БОГДАНОВ В БИТКАТА ЗА АВТОНОМИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА (1945/1946)

Иван Богданов влиза в литературната 1946-а с книгата „Между примирието и мира“. Писан в предходната година и структуриран като разговор между комунист и некомунист, този обемист памфлет представлява диалогична платформа за автономно езиково поведение, която Богданов следва неотклонно поне до края на 40-те. Той безпогрешно напипва слабите места на комунистическата утопия и практика, оголва ценностните ѝ дефицити от хуманност и демократизъм, разшифрова произвола на етикети като „великобългарски шовинизъм“, настоява, че „Русия и България не са едно“ и пр. От една страна, Богданов е политически коректен, когато принципно одобрява поврата на Девети септември и често дава за пример СССР, но от друга – уверено съчетава възгледите си за либерална демокрация, основана върху идеята за културна приемственост с критика на актуалната българска ситуация.
Още в тази книга Богданов директно полемизира със средния български писател – осмива политическото му нагаждане след септември 44-а година, нетърпимостта му към критиката, котерийните му навици. Прицелите му вече имат ясен поколенчески профил – атакува „старата интелигенция“, която преценява като „изхабена“ и „негодна“.
Две изречения от тази книга прорязват целия патос на Богданов през 46-а година. Първото: „България е страната дето постоянно се конспирира срещу критиката, дето се говори, че критиците бездействат, а всъщност им се запушват устата.“[1] И второто – отнасящо се до писателите: „Те са силни, понеже добре са се организирали. Всеки от тях поотделно е равен на нула, но организирани – страшна сила са те! Пипнеш ли едного, всички пищят.“[2]

Може да се спори дали точно за тази книга, или за другите си критико-публицистични текстове от 1946 г. Богданов е отстранен от литературната и научна публичност до 1960 г.[3], но при всички случаи тя е началото на неговото специфично вписване, но и отграничаване от водещите тенденции в т.нар. отечественофронтовска ера. Тъкмо от страниците на „Между примирието и мира“ израстват тезите и конкретизациите в оперативната критика и публицистика на Иван Богданов през 1946 г. Очевидно младият интелектуалец има съзнание какво би могъл да очаква, но въпреки това се решава – да бъде действащ критик и да изпробва реакциите на организираните писатели.

Действащият критик

От ноември 1945-а до септември 1946-а Иван Богданов публикува около 50 статии във вестниците „Радикал“ и „Лост“, в списанията „Славяни“ и „Балкански преглед“, но предимно във вестник „Изгрев“, издание на Народен съюз „Звено“ – част от управляващата коалиция на Отечествения фронт. Там, в един от най-тиражните за времето си вестници[4], сътрудничат още неколцина литератори като Константин Петканов, Боян Болгар, Георги Томалевски, Димитър Спространов, Кирил Кръстев и др., които – според силите си – последователно отхвърлят идеологията на насилието и защитават свободата на творчеството.

От тази междинна трибуна – принадлежаща към управляващата коалиция, но непринадлежаща нито към опозиционната, нито към комунистическата общност – Богданов си осигурява относителна свобода за лансиране на нонконформистки тези. До март 1946 г. те изглеждат достатъчно балансирани, звучат общо и неконкретно, отстояват автономията на литературата „без имена“, търсят синхрон с някои от позициите на Съюза на българските писатели и неговите издания. И в същото време последователно градят визията за съхраняване на автономията на литературното поле в основните ѝ пунктове:

  1. Богданов се обявява многократно срещу политизацията на творчеството и срещу партизацията на литературното поле. Според него, „творецът не може да се застрахова чрез партийната платформа, и началата на партийния катехизис не могат да спасят художника.“
  2. Настоява за свобода на пазарните отношения в литературата, но и за внимателно и справедливо регулиране на връзката между писателския труд и издателската политика. Подкрепя инициативата за реформа в заплащането на писателския труд[5], но пледира за гаранции срещу диктата на масовия вкус, срещу „американизираните“ писатели, които „гледат на книгата като на стока, на творчеството – като на производство“[6].

Като един от ефективните механизми за ограничаване на влиянието на масовата литература той разпознава критиката.

  1. Богданов неизменно възприема независимата и професионална литературна критика като гаранция за автономията на литературното поле.

В края на 1945 г. сред причините за липсата на качествена критика посочва: „недостатъчни гаранции за независимостта на критика и за свободата му да разглежда в името на обществения интерес литературните факти“; „недостатъчните възможности за публикуване на литературно-критически творби“. Подчертава, че „критиката упорито мълчи, когато не ѝ се обезпечава достатъчно свобода, когато по един или други начин се посяга на нейната независимост, когато ѝ се внушават идеи, които тя не споделя, когато най-сетне злонамерени или некултурни хора не ѝ дават простор за работа.“[7]

За Богданов критиката е активен агент в литературното поле, който чрез инструмента на оценката и дебата регулира отношенията между пазара на творбите и писателския труд, между писатели и публика. В представите на Богданов критиката изцяло трябва да игнорира дискурса на властта, като се превърне в инструмент за саморегулация на литературното поле.

  1. Затова съвсем очаквано Иван Богданов демонстрира уравновесена позиция при оценките си за актуалната литература. Подхожда конкретно – намира сенчести нюанси в доказани литературни личности като Елин Пелин и Константин Петканов[8], адмирира с много уговорки „Осъдени души“ от Димитър Димов[9]. Отхвърля цели тенденции от последните години. В прегледа си на литературната 1945-а изтъква: „Някога българската литература беше затънала в тресавището на битовата проблематика и бяха потребни отчаяни усилия, за да бъде извадена от там. Сега като че ли тя почва да затъва в героичната тематика, в партизанските мотиви.“[10]

Допуска, че все пак „партизанският живот“ неизбежно ще бъде „отразен“, но затова е „необходима талантлива ръка, искреност, вярно чувство, а не угодничество и дарба да се използува конюнктурата“. Не премълчава впечатлението си за „изкуственост и официалност на голяма част от книгите, публикувани напоследък“. Отсича, че „шаблонът господствува, композицията е опростена, изразните средства – елементарни и твърде ораторски“. Отличава, макар и винаги пестеливо, текстове от Младен Исаев, Людмил Стоянов, Тодор Павлов… Но пък внезапно уточнява, че ако Атанас Далчев пише добри есета, без да желае да бъде разпознат като есеист, то членуващият в „Звено“ Боян Болгар не е напреднал особено в развитието си на есеист. Към институционализирани оценки по правило е негативен – твърди, че докладите на Първата писателска конференция от септември 1945 г. – най-представителното събитие в литературния живот тогава – „не дават вярна преценка на нашата литература“[11].

  1. Несъмнено Богданов участва и в една поколенчески форматирана символна борба. Не одобрява, че „кормилото на българския културен кораб е в ръцете на средното поколение интелигенти“, защото „малцина са неговите представители, които бихме могли да наречем истински творци“. Смята, че „малцина от творците на средна възраст запазиха творческите си сечива от ръжда. Едни изневериха на призванието си, други проявиха недопустимо лекомислие и колебливост, а трети тръгнаха по течението.“[12]

Самият Богданов принадлежи към групата на „непризнатия авангард“ (в смисъла на Бурдийо), за когото домогването до по-централни властови позиции в публичността е ясна цел. Но това той преследва не чрез задкулисни ходове, обслужващи новата власт, а предлагайки конкурентно съизмерване на професионални умения, на литературен труд и на ценностни качества, оповестени при това в публичен дебат по страниците на пресата.

  1. Въпреки че говори от позицията на новите млади, 35-годишният Богданов прокламира не партизирано и нихилистично, а спокойно и професионално отношение към литературното наследство. Отхвърля твърдението на прохождащата марксистко-ленинска историография, че до 1944 г. „литературната ни история била изцяло погрешна, че критиката била незадълбочена, пристрастна, „некомпетентна“. Настоява, че „в областта на българската литературна история и критика е извършена огромна подготвителна работа“, че са „установени множество факти, обосновани и доказани са много тези“ и предупреждава, че ревизията на литературата трябва да „изтъкне всичко ценно – художествено и идейно – без предразсъдък, без поза, без партизанско увлечение“[13]. Изповядва ретроутопична персоналистична нагласа, според която около актуалното литературно поле наситено присъстват в дискретна наставническа позиция кръгове от предци, между които се открояват като високи примери Стоян Михайловски и д-р Кръстев. Личат елементите на един бъдещ алтернативен канон, конструиран от Богданов, полемически несъвпадащ с очертаващите се генеалогически линии на формиращия се нов соцреалистически канон. Канонът на Иван Богданов е основан върху идеята за приемственост в българската литература, споделяна от все още публикуващи през 1945/1947 г. литературни историци, критици и писатели като Малчо Николов, Иван Радославов, Никола Атанасов, Константин Петканов, Константин Константинов и т.н. – всички те, както и самият Богданов, подложени по-късно на последователна маргинализация в рамките на новата литературна публичност на НРБ.

В битката за автономия на литературата

В изброяването на причини и обстоятелства за езиковото поведение на Иван Богданов през 1946-а година не бива да пренебрегваме и личното му досягане, заради бламирането на кандидатурата му за член на Съюза на писателите. Въпреки че на 5 март управителният съвет го включва в списъка[14], при тайното гласуване на събранието на СБП от 10 март 1946 г. той е отхвърлен[15]. Този провал силно изостря критическото му острие.

Но нека бъдем още по-точни. След 10 март Иван Богданов не променя своите възгледи и позиции по ключовите проблеми на съвременната литература и литературен живот, а просто ги конкретизира – все по-ясно ги назовава с имената им. Богданов вече не пише изобщо против монополизма, защото след март 46-а монополизмът в литературата си има име – Съюзът на българските писатели и неговият печатен орган „Литературен фронт“. Когато настоява на тезата си за изчерпването и за компромисното поведение на „средното поколение“ литератори, илюстрира я с имената на Никола Фурнаджиев и Георги Цанев. Впрочем точно това отключва агресията срещу него. Ето тези думи от най-назоваващия му текст „Триумф на посредствеността“: „Поети като Н. Фурнаджиев, литератори като Г. Цанев – всички те бяха изпреварени и надвити от живота. Наивно е днес усилието им да минат за жертви, за мъченици.“[16]

Не премълчава и името на Андрей Гуляшки, който „ходил само на кино, чел само детективски романи – той дори и не познава елементарната прогресивна литература“[17]. По-късно, като отговор на нападките срещу него, Богданов публикува статиите „Под шлема на идеите“, „На капитанския мостик“, „По криви пътеки“… В тях патосът му уязвява партизацията на литературата и нейните адепти, оголва насилническия характер на кампаниите срещу другомислещите: „А кой е изразител на бадевщината – аз или моите обвинители? Един ден те все ще осъзнаят полицейския характер на статиите си и ще се срамуват.[…] Политическата грамотност не е достатъчна, за да се влезе в литературата. Как трябва да се постъпва със спекулантите на идеи? Тук политическите приятелства не помагат, понеже се касае за нещо много важно – за българската литература – нашето най-голямо народно богатство. Искреност, почтеност, творческа сила – ето изискванията на новото време.“[18]

След тези думи реакциите срещу текстовете на Богданов стават все по-еднозначно параноични – изцяло биват разчетени като алегорическа критика, отправена към СБП и към партизираните писатели.

Именно публицистиката на Иван Богданов от 1946-а става основна причина за остракирането му от литературната публичност до 1960 г. Не толкова статиите му във вестник „Вечер“, в списанията „Българска мисъл“ и „Златорог“ до 1944 г., не толкова книгите му „Между примирието и мира“, писана през 1945 г. и за Стоян Михайловски, издадена през 1947 г., а полемичните му рецензии, статии и есета от пролетта и лятото на 46-а година. В тях има колкото личен залог, събудена етическа страст, толкова и изострено чувство за професионална чест, за мисия в отстояване на автономията на литературата.
*
Кампанията на СБП срещу Иван Богданов се разгръща предимно през месеците април и май 1946-а. За това време е достатъчно да му бъде безцеремонно прикачен универсалния етикет „бивш фашист“. Разбира се, опонентите на Богданов няма как да подкрепят обвиненията си с нито един текст от него, насилват тълкуванията на подбрани пасажи. Но е важно самото маркиране, извършвано методично, при това от институционализирани фигури от СБП. Наричат го „самозабравил се фашистки служител“ (думи на Никола Фурнаджиев[19]), „бивш фашист и днешен приспособленец“ (Стефан Каракостов[20]) и т.н. Вместо това, Богданов настоява за по-изискана култура на дебата, за култивиране на „чувство за мярка“, за толерантно себевглеждане.

Поразителна е разликата в езиците. Днес бихме нарекли без колебание всичко, което се излива срещу Богданов през 46-а година, език на омразата. В същото време не само набеждаванията във фашизъм, но и непрекъснатите намеци, подкани към вестник „Изгрев“ да се лиши от активния си сътрудник представляват точна форма на публичен донос.

Не е ли показателно, че последната известна статия на Иван Богданов в „Изгрев“ е от 8 септември 1946 г. – деня на референдума за народна република – и носи заглавие „Републиката задължава“[21]. Ентусиазираният поздрав към бъдещото републиканско управление се споделя тогава от почти всички – от управляващи, и от опозиция. Разбира се, това се оказва началото на края – републиканизмът се превръща в предверие към тоталитаризма.

След референдума за народна република сътрудничеството на Богданов просто прекъсва. Това е сред емблематичните прекъсвания и липси в некомунистическата преса от 1946 г. Името му изчезва от полемиките. Това почти съвпада с отстраняването на Васил Юруков от „Изгрев“ и изпращането му на дипломатическа служба[22], когато самият вестник предприема друг курс в редакционната си политика, подобно на своя принципал Народен съюз „Звено“ – присъединява се към новия курс на БРП (к) за „изграждане на социализъм“ в България. Епохата на отечественофронтовския плурализъм е към своя край.

Можем да гадаем например дали и доколко външният министър „звенар“ в третото правителство на Кимон Георгиев и на ОФ, поел функциите на директор на вестник „Изгрев“, Георги Кулишев се е вслушал в евентуалните препоръки на коалиционните си партньори да отнеме думата на продуктивния си сътрудник. Но след есента на 46-а полемистът Богданов е лишен от полиграфическа трибуна – почти завинаги.

Излизането на книгата „Стоян Михайловски. Кратка биография“ през 1947 г. се превръща само в удобен повод за повторен удар и за окончателно маркиране на автора Иван Богданов като „проводник на идеалистически и фашистки теории“. Новата соцреалистическа критика (в случая – в лицето на Стоян Каролев[23]) се нуждае само от негативни примери, извличани от епохата на току-що отминалия частичен плурализъм.

Иван Богданов

Неотговорният фактор

Той дължи появата си на страха, съществуването си – на апатията, постиженията си на шантажа. Какъв по-добър признак от него, че обществото е заболяло! И какво по-безспорно доказателство, че свещената връзка между управляващи и управлявани е разкъсана!.. Майки, не плашете децата си с дяволи и вещици. Достатъчно е да им посочите кривоногата, но артистична и легендарна дори фигура на неотговорния.

Гражданите го презират, но не престават да търсят благоволението му; управниците се плашат от гърбавата му сянка и я проклинат, но смирено свеждат чело пред надменния му лик. Прочее, кой е той, какъв е неговият произход? Майка му, казват някои, се зовяла несигурност, а баща му се наричал смут! Грабежът, клеветата, безотговорността били любимите му чеда.

Той бил заченат в калните обятия на политическата тиня от страха и подлостта. И всеки път когато разсъдъкът на хората потъмнеел, изплувал бързо нагоре като зловещ символ на жалкото безвремие, на духовната суша, на умората от живота. Той е тъмнолик, кривоглед, хлевоуст, но колко дързък!… Ще го срещнем не само в приемните салони на политиците, но и в прашния кабинет на културния деятел.

О, и в литературата има неотговорни фактори. Те са незаконно породени синове на други фактори, които предпочитат да се подвизават на по-доходоносни поприща. За разлика от бащите, амбицията на синовете не е властта, а славата. Те не я задирят открито, а предпочитат да ѝ пишат анонимни писма дето се подписват с нежни като душичка псевдоними, и за да покажат, че я любят всеотдайно, създават си съперници и ги преследват с шантажи и коварство.

Те разчитат на внушението повече отколкото на фантазията и на страха – повече отколкото на таланта. Не вярват в никаква друга догма на естетиката освен в тая: „който иска, ще му се даде“, и затова кариерата им е низ от непрестанни, алчни, неутолими искания: към властта, към критиката, към читателя, към… историята на литературата. Апетитът им е зловещ, жаждата им неутолима, защо е необходимо, прочее, да се подбират средства!

Обикновено неотговорният фактор „работи“ за собствена сметка, но понякога неотговорните се обединяват. Обединява ги общият интерес. Той може да се нарича: пари, слава, власт. Ала нищо не ги обединява тъй здраво както образът на врага. Не само дето ги вдъхновява за обща работа, но ги прави изобретателни. Кой друг ги е научил на това изкуство да превръщат перото в меч и меча в перо!

Оптимистите навярно ще рекат: „Първите лъчи на слънцето ще унищожат плесента“. Не, господа! Неотговорният е почти безсмъртен. Той разчита на обществената наивност, на неосведомеността, на апатията. Той си казва: „С нахалство кой ли не е отишъл далеч?“ И колкото по-тъмно е наоколо, толкова му е по-добре. Гузните съвести са залог за преуспяването му, а еднооките – доброволните му водачи.

Не винете само властниците за фантастичната кариера на неотговорния. Помислете и за собствената си вина. Вие постоянно го срещате из улиците, в търговията, в литературния кръжец, в кафенето. Той се дава за меродавен, а вие вярвате!! Усмихвате му се, нали? Признайте, дори се боите малко от него. И си имате навярно някаква теория, за да оправдавате и него, и себе си. Е, добре! Понасяйте го тогава, бъдете му жертва!

Всъщност, с неотговорния да се воюва е излишно. Той се страхува само от едно оръжие: от презрението. Ала не от презрение, което воюва с поглед или с глас, но от мълчаливото, безстрастното, ледното презрение. Не му обръщайте никакво внимание. Той ще мине край вас, ще ви се усмихне с крива дяволска усмивка, ще ви заприказва, но като не получи прием – ще се отдалечи и ще се стопи като облак.

Неотговорният фактор разчита на внушението и на смута в духовете. Психолозите ще кажат: масов психоз, но не е ли по-добре ако се рече: болни времена!… Идеологичната яснота и икономическата сигурност са най-големите му врагове. Като жалка топка сняг разтайва той под ясната грейка на техните лъчи. И хората търкат чело и питат: „Сън ли беше, сън ли беше всичко туй?“

Изгрев, бр. 455, 28 март 1946

Триумф на посредствеността

Творческият талант е дело не само на психофизиологични предпоставки, но и на редица други фактори, между които съзнателното отношение на твореца към обществеността и към своя собствен вътрешен живот, заемат челно място. Няма да бъде пресилено, ако се каже: животът на всички видове творци е най-доброто, най прекрасното им произведение.

Творческият възход е в зависимост от жизнения опит на твореца. И наистина, животът на всички първокласни творци не е ли пълен с разнообразни преживелици, не се ли отличава с красота, светлина, с широк опит? Обратното никога не е било – затова не очаквайте изключителни творби от оня, който води делничен, скучен, посредствен живот; от оня, който паразитствува върху мекото възглавие на топлата политическа протекция.

Вълна от посредственост залива културния ни живот. Това се вижда и от слепците. И колко жалък е напънът да се представят плодовете на посредствеността за плодове на възхода (щастливи изключения!). Защо е тая лъжа? И дали с няколко талантливи творби, би могло да се маскира кривото лице на повсеместната посредственост? Кого ли ползува лъжата? Навярно, всички тия, които се чувствуват като неканени гости на българската духовна трапеза; тия, които крият зад литературния щит алчните си апетити.

Те изскочиха като космати гномове из мрачните хралупи на скудоумието и душевното безплодие и настъпиха с ярост, с вик, с нескривана ехидност. Е, добре! А после ? Сега се въртят в омагьосан кръг. И се изобличават, обвиняват, подозират един други. Но според едни – виновна е само критиката. Няма критика, а вероломно ѝ се запушват устата. Доказателства? Основават се вестници и списания с благородната цел на обединението, а бъклицата, с която се калесва, не се поднася на всички. Защо на всички, ще рекат някои? Разбира се, разбира се – та тя не се поднася тъкмо на ония, които трябва да пият от нея.

Армията на посредствеността достойно се ръководи от някои стари грешници. Но сега те са покрили грозните си телеса с белите одежди на политическата безпогрешност, и в ръка с кандилницата на правоверността – раздават индулгенции, благославят и порицават, слагат и вдигат. Някои са наклонни да виждат в тоя поход политически прояви, но струва ми се, тук има нещо по-дълбоко и трагично. Партиите са щит, зад който нахално танцува познатият от вчера бездарник.

Посредственият не гради с упорство дом и творческо дело, не работи, а мисли само за печалби. Командировки, удобства, две-три възнаграждения – ето гражданските му идеали. Той търси само облагите, а избягва неволите на живота. Дори партийните идеали са за него само маска. Той е всякога на власт, охранен, доволен. Поради това очите му остават затворени за омайното разнообразие на живота

Други пък се отклоняват от творческото си призвание поради непростимо лекомислие. Те забравят, че не всеки, който е тръгнал за Йерусалим е станал хаджия. Пример – Андрей Гуляшки, един „нов“ автор на романи, който преди известно време бе заел поза на страшен обвинител към българската литература. Вие купувате книгите му, разрязвате със страхопочитание, четете, и какво излиза? Човекът ходил само на кино, чел само детективски романи – той дори и не познава елементарната прогресивна литература. Обвинява в името на живота, а самият вън от него!

Жизненият опит на тия хора е слаб, нищожен. Борческите им усилия се изчерпват в гръмки фрази и клевети по неудобни лица. Тъй се обяснява защо и други писатели, които някога будеха надежди се изчерпаха рано-рано. Сега те правят опит да влезат в историята на литературата като прескочат критиката (тя не съществува – тъй казва вестник „Лит. Фронт“). Поети, като Н. Фурнаджиев, литератори, като Г. Цанев – всички те бяха изпреварени и надвити от живота. Наивно е днес усилието им да минат за жертви, за мъченици.

Как да си обясним похода на посредствеността? Междинно време! Пластовете са разместени. Ловкият използува това. Той участвува само в площадния шум, но не и в творческите усилия на живота Кръгозорът му не излиза извън сферата на личното доволство, а жизнените му стремежи – извън орбитата на собствената му сигурност. Той представя обновата тъй, както театралният реквизит – действителността. Някои политически водачи му вярват. Тяхна работа, но българската културна общественост го презира за двуличността му. Той сее на дясно пакост, на ляво – заблуди; на ляво търгува с идеи, на дясно – с човешки души.

Черната вода ще се оттече, както в приказките. Признателността на поколенията ще заслужи само оня, който истински е живял, борил се е и е страдал; оня, който е градил творческо дело и семеен кът не от подаяния, не чрез хитро скроени лъжи и нахално отвоювани положения, а чрез честен труд, безкористна любов към изкуството и добросъвестна служба към обществото. Той може понякога да се е заблуждавал и да е грешил, но това не ще намали значението на творческото му дело.

И дано младите разберат това! В тях е надеждата на България. Но те ще изведат Българското отечество и българската култура на добър край само ако често връщат поглед назад към духовните великани на нашето Възраждане. Ония, големите, светците – не разчитаха на служби, на награди, на групички. Те бяха чисти, силни и любещи. Многогласната, велика и нестихваща песен на живота бе едничкият им съюзник. Те изучаваха живота, обичаха знанието. И когато се появиха пред лицето на народа, в ръцете им не лъщеше детска сабичка, а блестящ, тежък меч.

Изгрев, бр. 460, 3 април 1946

Под шлема на идеите

В обществените борби човек не може да се застрахова от грешки. Обществеността е сложна и променчива. И най-мъдрият, и най-последователният неволно се увлича. Грешките са неизбежни. Никой политически, никой културен деятел не е безгрешен.

Но грешки е едно, грехове – друго, а престъпления – трето! И ако добросъвестно и безкористно си се заблуждавал – ще ти отрече ли някой правото да присъединиш усилия към делото на обновена България, и след като си се осъзнал, да заработиш за благото на българското Отечество и на българската култура? О, разбира се, навярно срещу това ще противодействуват всички ония, които са оплули в грехове и които до вчера са били явно на дясно и тайничко на ляво, а днес – явничко на ляво и тайно на дясно!

Защо талантливите, честните, самоотвержените отечественофронтовски писатели не се оглеждат в моите статии? И защо с драговолна защита на българския писател са се нагърбили хора, които едва ли не съм виждал пред себе си, когато съм писал тия статии? Неколцина от тях вече си казаха имената. И мене ли намериха да обвинят, че съм клеветил, позорил, отричал българския писател, че съм интригувал срещу прогресивните творци, че не съм признавал културния възход на нова България![24]

Ако те са прави, това покрай другото ще значи, че отричам и самия себе си. Написах цяла книга в защита на онова, което те ме обвиняват, че съм погазил… Време е да се направи разграничение в нашия културен живот. Да се отграничат даровити от посредствени, творци от използувани! Едни и същи люде под различни фирми и етикети от редица години вече са нахлули в нашата литература не за да творят, а за да управляват. Те стоят сякаш над политическия живот и над общественото мнение. Сега са надянали шлема на идеите, но оръжието им е старо.

Миналото е безвъзвратно отречено. А заедно с него и демагозите в литературата. И бъдещето ще се изгражда не с истерични словоизстъпления и недостойни омрази, а с творчески усилия и критическо отношение към хора и проблеми. Ние сме на собствена родна земя. Никой не работи по благоволението на никого. Но същевременно нека не се забравя, че времето на литературните контрабандисти е преминало. Новата епоха има нужда от здрави таланти, от вдъхновени творци.

И едните, и другите вече се набелязват в литературата ни. А дали като изобличавам демагозите и като демаскирам бездарниците, върша нещо против делото на обновена България? Ако съм бил недостатъчно ясен, ще се изясня, ще се прецизирам, но от позицията си не ще отстъпя. Не веднъж съм ставал изразител на възхода на следвоенна България, а щом ратувам против посредствеността – значи, този възход ми е свиден. Не веднъж съм излизал в защита на талантливия културен български деятел, но както сега, така и в миналото – пред очи съм имал само истински таланти, само честни човеци. И когото съм отричал като писател, не съм преставал да уважавам като човек.

Може понякога да съм се заблуждавал и да съм грешил, но честномислещите писатели знаят, че то не е било от корист и че неволните ми увлечения в никакъв случай не могат да се таксуват като фашистки прояви. Нека се посочи поне едно внушение, което съм направил в миналото по отношение на когото и да било. Голословията нищо не доказват. А кой е изразител на бадевщината – аз или моите обвинители? Един ден те все ще осъзнаят полицейския характер на статиите си и ще се срамуват. Едва тогава ще разберат колко прав съм бил когато съм писал статията „Неотговорният фактор“.

Напротив, не само, че не съм бил против прогресивните писатели, но още в миналото съм излизал в тяхна подкрепа и защита. Достатъчно ще бъде да спомена имената на Г. Караславов, М. Грубешлиева, Ст. Загорчинов, Ем. п. Димитров, Г. Райчев, Ат. Далчев и др. И ако някои от тях се радват на популярност в българската литература, това до известна степен се дължи и на мене. Не съм отбягвал да отбележа в това време и първите стъпки на съвсем неизвестните тогава В. Петров, Б. Райнов, П. Зарев.

Защо е тоя шум тогава? Защо навличат тогата на обвинителя автори, които са все още пред прага на българската литература? А след политическата промяна? Не написах ли редица статии, в които изтъкнах таланта, заслугите и значението на едни от най-личните прогресивни писатели – Л. Стоянов, К. Петканов, Ив. Мешеков, Мл. Исаев, П. Матеев, К. Зидаров, Г. Белев, О. Василев! Пропуснах ли да отбележа, въпреки явната им враждебност и зломислие, дори Н. Фурнаджиев и К. Константинов? Не отварям тук дума за други извънпартийни автори – живи и мъртви – за които съм написал редица монографии, бележки и статии. Прочее, защо са тия големи думи!

Но дали може да се мисли, че всички, за които все още не съм се изказал, са бездарници? Не, разбира се. Между тях има много свежи таланти и даровити културни работници (Цв. Минков, В. Георгиев, А. Тодоров). Те са таланти с най-различно значение и ако се търси степента им, с това едва ли се върши атентат или провокация към цяла една политическа система. Може ония, които враждуват под шлема на идеите за лична угода, да не са доволни, но това е без всякакво значение. Тях вече никой ги не иска.

Талантът е бил и ще остане единствен пропуск в литературата. Днес, обаче, се търси талант съпрегнат с политически изяснен светоглед. Политическата грамотност не е достатъчна, за да се влезе в литературата. Как трябва да се постъпва със спекулантите на идеи? Тук политическите приятелства не помагат, понеже се касае за нещо много важно – за българската литература – нашето най-голямо народно богатство. Искреност, почтеност, творческа сила – ето изискванията на новото време. А всеки, който разчита на хули и на ругатни показва, че е слаб, нищожен, малък, безвъзвратно загубен.

Истински приятел на прогресивната литература не е този, който иска да я върне сто години назад, като вдига саваците, а който държи за нейното достолепие. Тъкмо във времена като днешните, когато бъдещето не е напълно изяснено, паразитните явления, търгашеството, посредствеността, трябва жестоко да се разобличават и преследват, и като върша това едва ли някога ще бъда обвинен от сериозни и честни хора, че не съдействувам за изграждане делото на нашата обновена Родина.

Изгрев, бр. 470, 14 април 1946

Два пътя

В някои страни може да гледат на литературата не само като на инструмент на духа, но и като на средство за развлечение. И в такива случаи навярно от името на автора се интересуват толкова, колкото от името на фабриканта на плат или на обувки. Тая литература се е превърнала в масов артикул. За читателя една подобна книга има значение колкото една цигара за пушача. Той живее с нея докато затвори кориците й.

Съвсем друго е положението у нас. Българската литература е частица от живота ни. Свобода, култура, светлина – всичко това дължим до голяма степен ней. Дори на бъдещето гледаме през пъстроцветната призма на литературата. Книга, писател – тези понятия са не само свидни, но и свещени за българина. Едва ли някога ще престане да вярва той, че писаното на книга е същинска истина; че човекът, който пише – писателят – е непременно „голям“, „учен“! И затова българинът не ще проумее никога стремежът на някои съвременни писатели да се „американизират“.

Писател! Знае той какво значи това. И вижда пред себе си апостолския му лик, и хваща с трепет жарката му десница. Велико, голямо нещо! Очите му сякаш са събрали светлината на небето, сърцето му – цялата обич по земята. Нали такива са били Каравелов, Ботйов, П. Р. Славейков, Вазов, Влайков! Как ще ви повярва той, ако му кажете сега, че има не само такива писатели, но и неуки, прости, коварни, алчни за слава и за власт! Че има и такива, за които писателството е само стъпало към някое кресло, облага или служба! Не, той не ще ви повярва, понеже в кръвта му е влязла тая истина: дето има талант, трябва да има и нравственост.

Ние не сме за скъсаните лакти и за протърканите панталони. Всеки има право да се ползува от труда си, и най-вече – интелектуалеца. Демагозите не ще върнат колелото назад! Но де е чудодейният жезъл на Мойсея да раздели морето, да отдели звани от незвани, и търговците на слава от плодоносните пчели? Из тремовете на литературните сборища вече се мяркат авантюристичните капели на неколцина „американци“. Те почват да гледат на книгата като на стока, на творчеството – като на производство, а това не предвещава нищо добро!

И все пак тези хора ще бъдат надвити. Те не ще отвоюват място в българската литература, не ще вържат корен в сърцето на българския читател. Светът е широк. Защо не опитат щастието си другаде – дето има много видове читатели! За съжаление – нашият читател е само един тип. Той и до сега дири да открие в страниците на книгата всичко, що е най-добро на този свят. Той не търси опиум върху страниците, а напротив – възторг. И който му даде вяра в живота – нему дава той сърцето си. Из страниците на книгата прелива в десницата му кръвта и духа на най-умните, най-добрите, най-вдъхновените български синове – писателите. Как току-така ще позволи той да се разклати вярата му в книгата!

Прозвището писател е твърде скъпо за българския народ. И той ще съумее да го задържи на висота. Българинът забавя думата си, но я изрича безапелационно. Той не ще пусне през иглените уши на народното признание всички ония, които си служат с перото, тъй както влъхвите с ножа. Той ще отдаде сърцето си на другите – талантливите, скромните, жадните за знание и за народополезна дейност, верните на живителните традиции в литературата, човечните. Те и днес са между нас. Верни на призванието си, те са верни и на рода си. И не съжаляват, че не са захвърлили перото заради някоя суетна примамка. Силата им не иде от стряхата над главите, а от нравственото им величие.

Имали сме и даровити творци без личен морал. Някои от тях са оставили имена върху страниците на културната ни история. Но що е името, когато зад него не блестят добродетели! Имена са оставили Херострат, Нерон, Калигула… В съзнанието на българина – живот и творчество, личност и дело – се сливат в неразграничимо единство. Душата на българина жадува за истина. А истината ще възсияе пред очите му едва когато види, че първите ни хора – писатели, културни дейци, учени – живеят достолепен, правдив, скромен и плодовит живот. И затова личната нравственост е първото условие за утвърдяваното на всеки писател пред лицето на народа.

Изгрев, бр. 489, 12 май 1946

[1] Тук книгата се цитира по второто си издание: Богданов, Иван. Между примирието и мира. Съст. Надежда Александрова, С., 2002, с. 48.
[2] Пак там, с. 49.
[3] Вж. тезата на Лъчезар Стоянов в: Стоянов, Лъчезар. Измамни надежди (Към разгадаването на една книга и една личност) – В: Стоянов, Лъчезар. Нация, държава и институции. Студии и статии, С., 2012, с. 382: „Всъщност именно тя [книгата „Между примирието и мира“] е причината за принудителната 13-годишна забрана за публикуване.“
[4] Вж. повече за тиража и влиянието на в. Изгрев в: Стоянов, Лъчезар. Вестник „Изгрев“ като извор на най-новата българска история (1944–1947 г.) – В: Стоянов, Лъчезар. Нация, държава и институции…, с. 322–328.
[5] Богданов, Иван. Труд и хонорарИзгрев, бр. 423, 20.02.1946.
[6] Богданов, Иван. Два пътяИзгрев, бр. 489, 12.05.1946.
[7] Богданов, Иван. Критиката боледуваИзгрев, бр. 377, 22.12.1945.
[8] Вж. Богданов, Иван. Елин Пелин. (По случай утрешното му чествуване от Писателския съюз) Качества и несъвършенства на белетристичното му майсторствоИзгрев, бр. 431, 1.03.1946; Константин Н. Петканов. (По случай награждаването му от фонда „В. Дервентска“)Изгрев, бр. 436, 7.03.1946.
[9] Вж. Богданов, Иван. Романът на Дим. ДимовИзгрев, бр. 406, 31.01.1946.
[10] Богданов, Иван. Литературна равносметка за 1945Изгрев, бр. 384, 30.12.1945.
[11] Пак там.
[12] Богданов, Иван. МладиятЛост, бр. 4, 27.03.1946.
[13] Богданов, Иван. Литературният ревизионизъмРадикал, бр. 4, 29.10.1945.
[14] Протокол № 39 от 5 март 1946 г. от заседание на УС на СБП – ЦДА, ф. 551, оп. 1, а.е. 4, л. 62–63.
[15] Протокол № 10 от 10 март 1946 г. от общо извънредно събрание на СБП – ЦДА, ф. 551, оп. 1, а.е. 5, л. 128–129.
[16] Богданов, Иван. Триумф на посредственосттаИзгрев, бр. 460, 3.04.1946.
[17] Пак там.
[18] Богданов, Иван. Под шлема на идеитеИзгрев, бр. 470, 14.04.1946.
[19] Фурнаджиев, Никола. На един рецидивистОтечествен фронт, бр. 491, 7.04.1946.
[20] Каракостов, Стефан. Йордан Бадев жив!Новини, бр. 56, 8.04.1946.
[21] Богданов, Иван. Републиката задължава Изгрев, бр. 590, 8.09.1946.
[22] Васил Юруков (1883–1957) – Журналист и политик. Подпредседател на НС „Звено“. Директор на вестник „Изгрев“ (1944–1946). Начело на т.нар. десница в НС „Звено“, която се обявява срещу политиката на Комунистическата партия и унификацията на ОФ. Посланик в Белгия от 1946 г. Не се завръща в България. Член на емигрантския антикомунистически Български национален комитет (БНК) в периода 1949–1957 г. Умира във Франция.
[23] Каролев, Стоян. Литературната критика и литературната история през 1947 годинаРаботническо дело, бр. 57, 1948.
[24] Текстът е отговор на нападките срещу Иван Богданов в: Скорпион [Никола Фурнаджиев]. Един типичен примерЛитературен фронт, бр. 31, 6.04.1946; Фурнаджиев, Никола. На един рецидивистОтечествен фронт, бр. 491, 7.04.1946 ; Каракостов, Стефан. Йордан Бадев жив!Новини, бр. 56, 8.04.1946, които са публикувани и в четвъртия дял на тази книга.