Начало Идеи За куршумите в тила
Идеи

За куршумите в тила

Юрий Андрухович
18.04.2022
5533
фотография Роман Пилипей, EPA / meduza.io

Съдбата на украинските градове и техните жители е определена от географската отдалеченост от Русия. Колкото по-близо до нея, толкова е по-ужасна. Колкото по-далече – толкова по-безопасно. Ето как работи сега призивът на Хвильови[1] „Откъснете се от Москва!“.

Впрочем от осъзнаването на тази твърде очевидна закономерност на никого няма да му стане по-леко и аз всъщност говоря за друго. Говоря за това, което може би съм имал предвид преди 20 години, когато завърших един свой стих с думите: „Във всяко друго отношение това е просто песен, //дълга прекрасна песен за пътя към пропастта //или, да речем, не по-малко прекрасна – // за куршум в тила“[2].

От Демянив Лаз в Пасичнянското предградие на Ивано-Франкивск до Буча край Киев са почти 600 километра и 81 години. В действителност тези разстояния вече не съществуват – нито във времето, нито в пространството. Обстоятелствата на такива престъпления взаимно се наслагват и показват едни и същи формули на злото.

Сега в Ивано-Франкивск има много преселници и за да се запълни времето им с нещо полезно, им се организират екскурзии. Не знам дали ги карат в Демянив Лаз. Може и да не ги карат – за да не травмират и бездруго травмираната им психика. И сигурно това е правилно.

Но как тогава да разберем в пълнота, от гледна точка на историческата цикличност да разберем какво стана в Буча? В Бородянка, Гостомел, Макарив? Всъщност списъкът с такива имена, които отскоро престанаха да бъдат просто названия и се превърнаха в рани, в действителност е много по-дълъг. А началото му е… не, не е в Демянив Лаз, а много по-дълбоко, защото не е и в Базар[3], и не е в Сандармох[4]. Може би е в Батурин[5]?

Но да кажем все пак за Демянив Лаз. За първи път името му се разнесе някъде в края на 60-те и началото на 70-те години. Май че Радио „Свобода“[6] – който е рискувал да го слуша, е чул – предаде, че в оброчището в покрайнините на съвременния Франкивск руснаците (или да ги наречем съветите?), започвайки от 1939 г. и особено през пролетта и през юни на 1941 г., са разстреляли около петстотин души – както вече осъдени от тях, така и просто прибрани оттук-оттам и закарани за наказание, по-специално жени и деца. Останките им, твърдеше радиото, би трябвало и досега да лежат там в земята. Тогавашните компетентни органи веднага реагираха. На спешно тайно заседание се решило ландшафтът да се промени до неузнаваемост и лошото място максимално да се „гримира“. Не след дълго на площ от няколко хектара изсякоха гората, затрупаха един поток с боклук, за да се унищожи струята, а за да няма съвсем никаква прилика, чрез изкуствени насипи превърнаха почти равната местност в хълмиста. Такъв един ленд-арт от онова време.

Обаче минаха две десетилетия, соцът се разклати и през септември–октомври 1989 г. активисти от „Мемориал“ с помощта на местни жители, сред които по онова време бяха останали неколцина преживели свидетели, все пак изкопаха първите човешки кости и черепи с характерните дупки от куршуми в тила. Казват, че присъстващият представител на същите тези компетентни органи запечатал неуспеха с фразата: „Добре, надцакахте ни“. Това стана в самия край на деня, и ако този ден беше завършил без нищо, разрешението за търсене щеше да бъде анулирано, а на инициаторите щеше да им се наложи да застанат пред съда за провокация и клевета.

Така започна няколкоседмична скрупульозна работа: изкопаване на човешки останки и полуизгнили вещи, съдебномедицинска експертиза, постепенно установяване на личността на убитите. Общият брой (опасявам се, че не е окончателен) беше 524 човешки живота. Причина за гибелта – принадлежност към украинството. Жени, деца, юноши, младежи. Всички.

Комунистическата власт мигом се хвърли да заявява, че това било работа на немците. Но това оправдание издържа съвсем кратко. То беше опровергано от формата на дупките в гръдния кош. За да не би жертвата случайно да оживее, на убийците не им стигал разстрелът: те правели контролен удар с щик в гърдите. Това, че дупките бяха четириъгълни и ромбовидни, свидетелстваше само за съветите. Немците не са имали такива щикове, техните са били плоски и по-близки до по-късните съветски щик-ножове.

Вестта, че в Буча руснаците са избили мирни украинци в съизмерим брой с жертвите в Демянив Лаз (макар че нито на едното, нито на другото място не е установен окончателният брой), се наслагва върху още една подробност: дупките в тила. Черепите от Лаз и главите от Буча са свидетелство за една и съща технология. Дядовците са я предали на внучетата си като завет на великата култура. Внучетата се показаха като достойни последователи. Руският език има една по-хубава дума: последыши[7].

Пред нас се изправя антисветът със своята традиция, античовечеството със своя ритуал. Пред нас стои много тежка генетична наследственост. Демянив Лаз и Буча са брънки от една и съща верига на смъртта.

Макар че има и разлика. В Буча са омотавали главите на жертвите със собствените им ризи. За нищо на света нямаше да се досетя защо. Нещо като завързването на очите на осъдения на смърт? Обяснението случайно ми попадна от един от техните коментатори. Защото кой друг би могъл да обясни, ако не те самите?

Когато стреляш в тила отблизо, кръвта и мозъкът могат да те опръскат целия, и после няма измиване. Затова и са им омотавали главите преди да ги разстрелят. Дали собственоръчно, или с ръцете на самите жертви, ще узнаем на бъдещите трибунали.

През 1941 г. дядовците си поръчвали за тази работа специални кожени престилки. Странно, че през 2022 г. интендантството не ги е снабдило с нещо аналогично. Но и така са намерили начин.

Понякога се случва самото изговаряне да разкрива смисъла.

Когато преди няколко седмици Байдън нарече Путин касапин (butcher), светът още не знаеше названието Bucha. Отсега бучърът Путин и Буча завинаги ще бъдат свързани в ужасяващо съзвучие.

А сега жителите на Харкивска или Сумска област произнасят думата „асвабадители“ със същата интонация, както и жителите на Галичина[8]. Само че при нас започнаха през 1939 г.

8 април 2022 г.

Превод от украински Албена Стаменова

Юрий Андрухович е роден през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна. През 1985 г. заедно с Виктор Неборак и Олександър Ирванец създават концептуалната група за литература и музика „Бу-Ба-Бу“ (Бурлеска-Балаган-Буфонада). От 1989 до 1991 г. живее в Москва и учи в Литературния инсти­тут „М. Горки“. През това време издава две поетични книги, последвани от още: „Небе и градски площади“ (1985), „Центърът на града“ (1989), „Екзотични птици и растения“ (1991) и „Екзотични птици и растения“ с при­ложение „Индия“ (1997). От 1991 г. Андрухович е един от редакторите на литературно-културологичното списание „Нетвер“, редовно пише и в други големи лите­ратурни списания на Украйна. Той има зад гърба си няколко романа, а също така е редактор на „Енциклопе­дия на съвременната украинска литература“. Съавтор е заедно с полския писател Анджей Сташук на сборника есета „Моята Европа“ (2000, 2001), преводач на украин­ски на Шекспир и американските поети от бийт-поколението, автор на един музикален албум („Андрухоид“) и на множество текстове на песни. Негови произведения са превеждани на всички европей­ски езици, книгите му имат по две и повече издания. През 2001 г. получава престижната Хердерова награда за литература, Австрия, и наградата Антонович за изключителен принос към украинската литература. На български са издадени книгите му „Московиада. Роман на ужасите” (2009), „Дванайсетте обръча” (2013), „Любовниците на Юстиция” (2020), „Писма до Украйна” (2020). Предложеният по-горе текст е публикуван в сайта zbruc.eu.

Фотография на главната страница Сергей Супински, AFP / meduza.io

–––––––––––––––––––––––––

[1] Микола Хвильови (псевдоним на Микола Григорович Фитильов) (1893–1933) – украински прозаик, поет и публицист, един от организаторите на литературния живот в Украйна през 20-те–30-те г. на ХХ в., привърженик на разширяването на обществените функции на укранския език. Б.пр.
[2] Стих от стихотворението на Юрий Андрухович „Life Is A Long Song“ от 2004 г. Б.пр.
[3] Базар – село в Житомирска област, Украйна. През 1921 г. там, подложени на мъчения, са разстреляни от болшевиките 359 военнослужещи от армията на Украинската народна република. Те са били погребани в общ гроб, а за трагедията в съветско време не се е говорело. Б.пр.
[4] Сандармох, по-рядко Сандормох – горско оброчище в Република Карелия, Руска федерация, място на масови екзекуции, открито през 1997 г. от граждански активисти. Там през 30-те години на ХХ в. органите на НКВД са разстреляли повече от 9500 души от 58 националности. От 27 октомври до 4 ноември 1937 г. там са разстреляни 1111 украинци – интелектуалци, дейци на културата и литературата, учени, държавни дейци, свещенослужители и др. Б.пр.
[5] Батурин – град в Чернигивска област на Украйна, който има важна роля в историята на страната. През 1669–1708 г. и 1750–1764 г. е бил резиденция на хетманите на Левобрежна Украйна (разположена по левия бряг на р. Днепър). След преминаването на украинския хетман Иван Мазепа на страната на Швеция във Великата северна война, на 2 ноември 1708 г. градът е завзет от руските войски, разрушен е до основи, а цялото му население е избито. При тази наказателна операция, известна като „Батуринското клане“, загубват живота си между 11 и 15 хиляди украинци без оглед на пол и възраст. Б.пр.
[6] Така се нарича в Украйна Радио „Свободна Европа“. Б.пр.
[7] Последыш (рус.) – пренебрежителен, обиден епитет за човек с недостойно поведение: боклук; сган, тълпа, утайка на обществото. Б.пр.
[8] Украинското название на историческа и географска област в Източна Полша и Западна Украйна, у нас известна също като Галиция. В Украйна към нея се отнасят Лвивска, Ивано-Франкивска и Тернопилска област. Б.пр.

Юрий Андрухович
18.04.2022

Свързани статии

Още от автора