0
2603

Къщата музей на Андрей Николов I

През ноември 1922 г. по повод първата самостоятелна изложба на скулптора Андрей Николов, открита в салона на заличената днес от лика на София Тръпкова галерия, критикът Стефан Митов трезво пита: Не е ли странно, че у нас се яви Андрей Николов? Какъв тайнствен и необясним случай създаде между нас този обаятелно нежен, изтънчен и дълбок скулптор с античния култ към формата на един елин и с тънката, безпокойна и нервна възприемчивост на модерната душа, залутана в тайните на живота? Всред нас![1] А сетне пояснява горчиво кои са тези нас – един народ примитивен и суров, откъснат толкова векове от всякаква култура, дребнаво практичен, грубо материалистичен, почти жесток в своята алчност.[2] Тази остра критика към нравите на един народ – почти жесток в своята алчност, 98 години по-късно в много отношения като че ли продължава да звучи все така болезнено актуално. Особено в контекста на възобновения разговор за къщата музей на Андрей Николов. Разговор, в който се включиха представители на различни институции, но като че ли никой от тях няма желание да уясни и изговори истината за случилото се. А наместо това почти всички замесени лица се опитват вкупом да ни увещаят да бъдем спокойни. Да не се увличаме в празнодумство, да не задаваме излишни въпроси, защото къщата скоро, съвсем скоро ще се превърне в музей, припомнящ делото на един от най-ярките майстори на скулптурното изкуство у нас. Колко скоро – никой не знае, но докато продължаваме да очакваме чудото, нека първо се обърнем към хронологията на скандала, в който бяха замесени Комисията по култура и медии към Народното събрание, Министерството на културата, Националната галерия[3], Международната фондация „България 2002“ и един наследник.

Между 1 и 11 май

На 1 май тази година на сайта на една от големите специализирани консултантски компании за продажба и отдаване под наем на имоти, оперираща в страната, бе публикувана информация за отдаване под наем на части (една от които е голямото ателие на художника) от къщата музей „Андрей Николов“, днес по-известна като Червената къща. Според текста на обявата става дума за уникално по рода си помещение, разположено на партерен етаж в знакова сграда, паметник на културата, намираща се в идеалния център на града. Разположено е на кота 0 с видимост и самостоятелен вход. Има изход и към вътрешен двор. Изключително подходящо за ивент и парти център, частен клуб, дизайнерско или художествено ателие, шоу рум, галерия, образователен център, офис и др.[4] Вечерта на следващия ден – 2 май (събота) от екипа на Националната галерия заявиха, че ръководството на институцията няма нищо общо с това и уточниха, че Националната галерия стопанисва части от имота в съответствие със Закона за държавната собственост. Нещо повече – потвърдиха, че по-голямата част от това ателие е реституирана частна собственост, което обстоятелство обаче не дава право то да бъде предложено на пазара, а е нарушение на цитирания закон.[5] Малко по-рано на 2 май от екипа на Международната фондация „България 2002“ също излязоха с официално становище, обявявайки драматично, че новината е събудила у екипа ни букет от разностранни емоции от недоумление през объркване до ярост, отчаяние и много въпроси.[6] Реакцията им е обоснована, защото както сами те отбелязаха в същото съобщение Ние от Къща музей и галерия „Андрей Николов“ имаме договорени законови взаимоотношения с Министерството на културата да използваме Къщата за провеждането на различни културни и арт мероприятия, да развиваме и осъществяваме програми със социална насоченост, да подкрепяме млади и вече утвърдени артисти, да организираме и подкрепяме различни проекти в сферата на изкуството и културата, както и да съхраним гения и творчеството на Андрей Николов за бъдещите поколения.[7].

На 3 май по повод на създалия се казус с отдаване на части от имота под наем във вестник „Сега“ бе отпечатана статията на Анита Димитрова „Ще стане ли Червената къща „Андрей Николов“ парти център?“. Това, както и появилите се коментари в социалните мрежи по темата, доведоха на 4 май до свалянето на обявата от сайта на агенцията за недвижими имоти, а на следващия ден до появата на директора на Националната галерия, Ярослава Бубнова, в ефира на БНТ. Тя даде интервю за предаването Култура.БГ[8], в което поясни, че бъдещето на къщата музей Андрей Николов не е много ясно и че е странно, че толкова години никой не забеляза, че в тази къща има частен собственик. Директорката на Националната галерия обясни, че в пространството се тиражира една публична грешка – къщата не е завещана от самия Андрей Николов. След смъртта му в нея живеят неговите деца… След което държавата с една процедура одържавява сградата и компенсира собствениците. През 70-те години една малка част от тази сграда е подарена от сина на Андрей Николов, който към този момент е под попечителство. Подарява своята малка част на Националната галерия. Ярослава Бубнова изказа твърдението, че през 2000 г. наследниците на втората съпруга на Андрей Николов съдебно отменят одържавяването и компенсацията, която те връщат, и след това стават реститути на сградата. На тях им принадлежи първия етаж и както се полага при реституцията, едни идеални части от тук и от там. И за съжаление, много по-голямата част от тази, която принадлежи на държавата, от голямото ателие на художника. От същия разговор стана ясно, че в момента Националната галерия е в едно перспективно сътрудничество с режисьора Димитър Гочев, с който бихме искали да направим филми за Андрей Николов, като засега ние подготвяме тази възможност. Това сътрудничество, по думите на интервюираната, е скрепено със сътруднически ограничен договор. От думите на г-жа Бубнова не става ясно какво точно е споразумението, но по него е поет ангажимент от страна на Международната фондация „България 2002“ да извърши освежителен ремонт на имота. Тя изрично подчерта, че къщата музей не е наета, не е дадена под наемПо закон ние в определен момент, в който ние ще свършим тази работа, която сме планирали, ще обявим публичен търг за даване под наем на тази къща.

След излъчване на интервюто през следващите дни бяха отпечатани различни публикации по темата, коментиращи случая. А на 10 май отново в ефира на националната телевизия бе излъчено интервю на Георги Любенов с председателя на Комисията по култура и медии към Народното събрание Вежди Рашидов. В него емоционално той обяви, че това, което се случва с къщата на Андрей Николов, е престъпление. Нещо повече – заяви, че Министерството на културата мина границите и този път аз влизам в играта, защото духът на твореца, живял в нея, трябва да се успокои.[9] Нещо повече – изречени бяха тежки думи по адрес на управлението на Министерството на културата и настоящия му стопанин – министъра на културата Боил Банов. Броени минути след приключването на интервюто в социалните мрежи и интернет базирани медии се явиха коментари по повод думите на г-н Рашидов. Според философа Александър Кьосев Вежди Рашидов е човек скандал, за когото той се пита как е възможно при неговата тотална некомпетентност, при неговата мегаломания и нахалство, при неговото брутално невежество – кой и защо го държи на този важен пост в парламентарната комисия?[10] Представители на независимия културен сектор също излязоха със своя реакция, заявявайки: Категорично се противопоставяме на опитите започналият диалог между независимия сектор и министерството да се поставя под заплаха, както и да се противопоставят едни гилдии на други.[11] С други думи общественото мнение се поляризира.

Така, случайно или не, още на следващия ден Боил Банов даде официален брифинг в Министерския съвет за мерките за подпомагане на културния сектор в страната. След като бе обявен планът за финансирането на независимия сектор в страната с цел излизането от кризата, породена от въведените ограничителни мерки заради Covid-19, бяха внесени и някои пояснения по темата за къщата музей на Андрей Николов. Министърът на културата започна разговора по нея, изтъквайки: Аз не разбирам казуса и ако вие ми го обясните, ще го коментирам. Мога да коментирам само това, което вече съм казвал много пъти. В Червената къща има смесена собственост. Защо? Защото, ще ви излъжа в годините, но сигурно в края на 50-те или началото на 60-те години един от наследниците на големия скулптор дарява своя част от къщата на държавата. Впоследствие държавата, тогавашната държава, преценява, 60-те години някъде, и взима останалата част като държава и изплаща някакви обезщетения… и къщата се превръща в публична държавна собственост, каквато е и досега. 2000 г. отново един от наследниците на големия скулптор по някакъв за мен парадоксален начин – защото аз съм гледал документите и е изплатено на всички обезщетение, тогава навремето, когато им я взимат – успява да си върне част от къщата през реституция… Оттогава Червената къща е странно място.[12]

В отговор на един от зададените въпроси г-н Банов изтъкна още, че от 2019 г. Националната галерия по ясно наше указание с пълното съзнание, че така трябва, има абсолютен проект, има подготвени произведения – 14, които да бъдат изложени там със съответните обяснения и снимков материал, със съответен филм, който се приготвя, за дейността на Андрей Николов, който перманентно да се прожектира, тоест да се създаде така нареченият музей. Само че в състоянието на това съжителство това става изключително трудно… Не може да се осигури нормална охрана… Галерията непрекъснато се опитва да влезе в контакт със собственика и да се разработят някакви варианти – наем да му плащаме… Към този момент [собственикът] не иска да го откупим като държава, поне не декларира такъв интерес. Според министъра на културата големият въпрос е – защо през годините никой не се е опитал да се справи с този проблем? А на въпроса ще има ли в крайна сметка къща музей, Боил Банов изтъкна: Когато стане възможно, пак казвам – това не може да се случи едностранно, само от наша страна, когато стане някакво договаряне със собствениците, със сигурност ще има къща музей. Извън това посочи, че името на Яков Джераси (председател на Международна фондация „България 2002“) е включено в разговора, защото той и режисьорът Димитър Гочев подготвят филм за Андрей Николов. А колкото до сключеното между Яков Джераси и Националната галерия споразумение, потвърди, че те са предложили определени неща, които вълнуват ръководството на Националната галерия, и подчерта, че визията на Министерството на културата за къщата музей е тя да не се отдава повече под наем. Тя ще се обгрижва директно от галерията – Може да има съвместни проекти, но тя ще се разработва от галерията.[13]

Така между 1 и 11 май – период, в който държавата продължаваше да бъде в извънредно положение, протече един засилен междуинституционален разговор за къщата музей на Андрей Николов. Публикувани бяха множество коментари, но и до днес няколко въпроса остават без отговор, а основните сред тях са: 1) Каква е юридическата предистория на къщата музей до 1989 г. и 2) Какво и кога е довело до изгубване от държавата на части от собствеността върху имота; 3) Какво предизвика ескалацията на напрежението между 1 и 11 май с къщата музей на Андрей Николов; 4) И разбира – оттук насетне накъде? Ето защо в следващите редове ще направя опит да потърся липсващите отговори на тъкмо тези въпроси. Отговори, които никоя от засегнатите страни не пожела да уясни, а може би удобно премълча.

Каква е реалната предистория на къщата музей до 1989 г.?

Нека за пълнота кажем още в началото, че според справка с документи, съхранявани в архива на Националната галерия, която е направена през 2001 г., на 16 февруари 1924 г. скулпторът Андрей Николов закупува от Анна В. Патева дворно място от 449 кв. м., намиращо се на ул. „Любен Каравелов“ №15, а сумата, която заплаща, е 225 000 лв. Когато художникът се завръща от странството си в Италия през 1927 г., започва строежа на къща, която е проектирана от арх. Иван Васильов съвместно с поръчителя. По план сградата е с няколко обширни ателиета и жилищна част, разположени на приблизително 320 кв. м. застроена площ. Строежът е изпълнен от инженерно бюро „Техникус“ на Д. М. Пъдев и Е. Ив. Георгиев. По Нотариален акт №21, т. ІІІ, дело 359/76 г. имотът представлява дворно място, съставляващо парцел ІV, кв. 441, м. „Центъра“ с площ от 449 кв. м., застроено с триетажна сграда: партерен етаж със застроена площ от 240 кв. м., състоящ се от 3 ателиета, коридор и 2 стаи. Първият етаж е със застроена площ от 175 кв. м., състоящ се от 5 стаи, антре, коридор и санитарен възел. Вторият етаж е със застроена площ 224 кв. м., състоящ се от 6 стаи, коридор и санитарен възел. Третият (тавански) етаж е със застроена площ от 54 кв. м. състоящ се от 2 стаи и санитарен възел и 2 броя складови помещения. Конструкцията на сградата е стоманобетонна.

Пак според вече цитираната справка с документи от архива на Националната галерия от 2001 г. след смъртта на скулптора на 17 декември 1959 г. в къщата остават да живеят неговите наследници – синът Андрей Андреев Николов и втората съпруга на художника Мария Димитрова Николова. С решение на ЦК на БКП №75 от 8 февруари 1968 г. е узаконено бъдещото създаване на къща музей „Андрей Николов“, която ще бъде филиал на Националната галерия. С разпореждане №323 от 17 юли 1970 г. на Министерски съвет части от площите в къщата са отчуждени. Комитетът по стопанска координация ги предава във владение на Националната галерия, като осигурява възможност на екипа на институцията да започне работа по подготовката на фактическото реализиране на къщата музей. През месец август 1970 г. тогавашният уредник на къщата музей – Николай Клисаров, изработва тематичен план и структура на бъдещата експозиция, която остава неизпълнена и до днес.

От ползваните от мен документи става ясно, че с писмо №930-9 от 5 октомври 1977 г. Националната галерия възлага на Националния институт за паметници на културата (НИПК, днес НИНКН) изготвяне на проектосметна документация за основен ремонт на сградата с оглед откриване на музей по случай 100 години от рождението на художника. В същата година обаче настъпват промени в ползването на сградата – макар тя да е под пряката юрисдикция на Националната галерия, в разрез с взетото решение къщата е предоставена за ползване от Комитета за култура (след 1977 г.), който настанява в нея Държавната комисия за изобразителни и приложни изкуства и архитектура. Тази комисия се помещава в къщата на Андрей Николов до 1989 г. Ателиетата на художника са преотстъпени за временно ползване на скулпторите Иван Варчев, Владимир Гиновски и Величко Минеков. От началото на 1990 г. къщата отново е върната на Националната галерия, но състоянието ѝ е изключително тежко.

Междувременно с писмо №680-9 от 27 декември 1978 г. екипът на Националната галерия възлага на НИПК отново да изготви проектосметна документация за извършване на основен ремонт на къщата и оградата на дворното място и за подмяната на електрическата инсталацията, без да се прави реставрация и адаптация за музей.[14] Към края на 1978 г. къщата се ползва както следва: ателиетата са отдадени на трима скулптури (в Голямото ателие работи Величко Минеков, в Средното – Иван Варчев, в Малкото – Владимир Гиновски)[15], а двете стаи на същия партерен етаж се ползват от сина на Андрей Николов; вторият етаж от Комитета за култура; третият етаж се ползва от Националната галерия.

На 23 септември 1981 г. от кабинета на директора на Националната галерия Владимир Гоев излиза писмо, подписано от него. То е адресирано до директора на НИПК арх. Иван Николов и е във връзка с издадено решение на Секретариата на ЦК на БКП за откриването на къща музей „Андрей Николов“ и указанията на ръководството на Комитета за култура да се изготви проектосметна документация за цялостна реставрация на къщата. В писмото е отбелязано, че предвид кратките срокове за откриване на къщата музей е нужно документацията да бъде съставена бързо. Уточнено е, че средствата за реставрацията и адаптацията са осигурени.[16]

Уви, сагата с изготвянето на проектосметната документация ще продължи и през следващата година и в крайна сметка всичко ще бъде забравено, а изготвеният през 1981 г. план за адаптация на партерния етаж в експозиционна площ ще потъне в забвение.

Тук трябва да добавим и няколко други съществени факти около историята на къщата музей на Андрей Николов. В средата на 70-те години уредник в къщата музей, която се подготвя да отвори врати за публика, е изкуствоведката Мария Овчарова. По нейни думи с практическото отчуждаване на имота е ангажирана Столична община. За втората съпруга на скулптора – Мария Николова, както и за квартирантите от таванските помещения бяха дадени апартаменти. Скулпторите получиха ателиета. – пише М. Овчарова.[17] И още – през 1979 г. в брой 86 на Държавен вестник е обнародван списъкът с паметниците на културата с национално значение на територията на Столична община. В листа са вписани къщата на Никола Танев, на Иван Лазаров, сградата, в която е живял Илия Бешков, къщата, в която е живял Александър Жендов, къщата музей „Иван Вазов“, къщата музей „Пейо Яворов“, къщата музей „Димитър Димов“, домът на д-р Кръстев. В списъка под номер 38 е вписана къщата на Андрей Николов.[18] С други думи – в края на 70-те години имотът е не само държавна собственост, но е обявен и за паметник на културата с национално значение.

Какво и кога е довело до загуби от държавата на части от собствеността върху имота?

С политическите промени от 1989 г. къщата музей на Андрей Николов, която е публична държавна собственост и паметник на културата с национално значение, продължава да бъде филиал на Националната галерия, въпреки че през 80-те години в нея са се помещавали служби на други държавни ведомства. С акт  №02162 от 28 април 2000 г. на Министерството на регионалното развитие и благоустройство на Република България, областна администрация на област София, статутът на имота е препотвърден – той е публична държавна собственост. Върху документа е положен подписът на областния управител инж. В. Маринчев, а в него като бивши собственици са посочени Лиляна и Мария Николови, Андрей Николов и … Димитрова Николова. Настоящи (към април 2000 г.) частни собственици – няма. Уви, само година по-късно е издаден Нотариален акт за собственост на недвижим имот, възстановен по Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ). Номерът на документа е №311, том ІІ, рег. №22 409, дело 255/2001 г. и е от дата 29 ноември 2001 г. Издаден е от нотариус Румяна Радева с район на действие – Софийски районен съд, вписана в регистъра на Нотариалната камара под №104. Въз основа на подадени от Иво Венциславов Ташков, роден на 19 април 1980 г., документи – Решение №5520 от 18 август 2000 г. на Върховния административен съд – ІV отдел по дело №6586 от 1999 г. за отмяна на отчуждаване съгласно ЗВСОНИ, заповед №РД-57-538 от 19 септември 2001 г. на кмета на Столична община за отписване от актовите книги и завещание е съставен нотариален акт, удостоверяващ следната собственост на Иво Ташков от къщата музей Андрей Николов:
1. Апартаментът, находящ се на първи надпартерен етаж на сградата на ул. „Любен Каравелов“ №15, гр. София, състоящ се от две стаи, хол, кухня и други сервизни помещения със застроена площ от около 175 кв. м., заедно със съответното избено помещение и съответните идеални части от общите части на сградата, както и 1/3 идеална част от дворното място, представляващо урегулиран поземлен имот – парцел VІ, квартал 441.

Вписаната в нотариалния акт данъчна оценка е 40 085,50 лв., съгласно удостоверение №2124 от 26 октомври 2001 на ДП „Средец“. При съставянето на нотариалния акт са предоставени още и следните документи – решение №193 от 5 август 1975 г. на Министерския съвет, удостоверение за наследници №727 от 10 юли 2000 г., издадено от Район „Слатина“, както и саморъчно завещание – нотариално дело №2496 от 1987 г. и Удостоверение №ДИ-16-94-И-01 от 8 октомври 2001 г., издадено от кмета на район „Средец“.

На сайта на Върховния административен съд може бързо да бъде направена справка за воденото от Иво Тошков дело, въз основа на което е издадено Решение №5520 от 18 август 2000 г. на Върховния административен съд – ІV отдел по дело №6586 от 1999 г. за отмяна на отчуждаване съгласно ЗВСОНИ. Председател е Мария Костова, а членове са Екатерина Грънчарова и Нина Докторова при секретар Милена Ценова на прокурора Мария Бегъмова. Текстът на решението ни дава важна информация за хода на делото и основанията за образуването и изхода му. От документа става ясно, че основание за предявения от Иво Ташков иск по Закон за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти (ЗВСВНОИ) е наличието на два акта за отчуждаване на имота:
1. С разпореждане №323 от 17 юли 1970 г. на председателя на Комитета по стопанска координация към Министерския съвет от Мария Николова са отчуждени 10/14 идеални части от голямото ателие със съответните идеални части от общите части на сградата и дворното място за създаването на къща музей на скулптора Андрей Николов – филиал на Националната галерия.
2. С решение №193 от 5 август 1975 г. на Министерския съвет е отчужден апартамент на първия надпартерен етаж в сградата за същото мероприятие.

От същия документ установяваме, че на 31 май 1999 г. Иво Ташков внася касационна жалба по постановено решение на Софийския градски съд – ІІІ-В АО, по адм. дело №288 от 1998 г. С решението, което се обжалва, СГС е отхвърлил жалбата на Иво Ташков против заповед №РД-54-04 от 14 януари 1998 г. на кмета на СО като неоснователна. Приел е още, че приложимата разпоредба е чл. 3 от ЗВСВНОИ и сградата не се ползва за нуждите, за които е отчуждена, но жалбата е неоснователна, тъй като първото отчуждаване е извършено с разпореждане на некомпетентен орган по чл. 101 и е нищожно – жалбоподателят следва да реализира правата си по общия исков ред, а по второто отчуждаване не са налице изискванията на чл. 3 от ЗВСВНОИ, тъй като по тази разпоредба право да искат отмяна на отчуждаването им имат само лицата, от които имотът е отчужден, но не и техните наследници, каквато възможност е предвидена само в разпоредбата на чл. 1 от ЗВСВНОИ.

Във внесената от Иво Ташков касационната жалба се правят доводи за неправилност на постановеното решение поради нарушение на материалния закон. Съдът неправилно е интерпретирал разпоредбите на закона и изводите му не съответстват на данните по делото. Комитетът по стопанска координация е орган на Министерския съвет, комуто са делегирани правата да извърши отчуждаването. Неправилно е прието и че жалбоподателят не е от кръга на лицата, които са легитимирани да искат отмяна на отчуждаването по чл. 3 от ЗВСВНОИ. Ответната страна чрез процесуалния си представител изразява становище за неоснователност на жалбата и моли да се остави в сила решението като законосъобразно, но по съображения, че имотът се ползва за нуждите, за които е отчужден.

Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за частична основателност на касационната жалба – относно второто отчуждаване, извършено от Министерския съвет на основание чл. 101 от ЗС. При изяснени обстоятелства, че имотът не се ползва по предназначението, за което е отчужден, съдът е постановил неправилно решение, като е потвърдил отказа, изключвайки жалбоподателя от кръга на правоимащите лица, неправилно тълкувайки и прилагайки разпоредбата на чл. 3 от ЗВСВНОИ.

Съставът на Върховния административен съд свикан по производството, образувано по касационната жалба от Иво Ташков, преценява касационните основания, становищата на страните и проверява постановеното решение. В крайна сметка той приема, че касационната жалба е изцяло основателна, а мотивите затова са:
1. По делото се установява безспорно, че процесните имоти не се ползват за нуждите, за които са отчуждени. От заключението на вещото лице е установено, че сградата е необитаема, със счупени стъкла на прозорците, с прекъснато електрическо захранване, като входните врати са заключени с катинари и вериги. Вътрешно повечето от помещенията са изцяло празни, а в голямото ателие освен складирани неща, стои и гипсовият оригинал на паметника „Лъв“[19] – поставен на паметника на „Незнайния войн“ до църквата „Св. София“, в сградата се намират и други скулптури и лични вещи на професор Андрей Николов. Сградата не е поддържана и в нея не са правени преустройства, тя не е пригодена за филиал на Националната галерия и не е ползвана като такава. В този смисъл е и справката, приложена към административната пропуска, за извършен оглед на 26 юли 1994 г. – л. 23. При тези данни са налице изискванията на чл. 3 от ЗВСВНОИ за отмяна на отчуждаването – отчужденият имот не се ползва за нуждите, за които е отчужден – къща музей на скулптора Андрей Николов като филиал на Националната галерия.
2. Незаконосъобразен е изводът на съда, че отчуждаването с разпореждане №323 от 17 юли 1970 г. на председателя на Комитета по стопанска координация е нищожно като постановено от некомпетентен орган и не е приложима разпоредбата на чл. 3 от ЗВСВНОИ, а жалбоподателят следва да търси правата си по общия исков ред. Правомощие на Народното събрание по отменената Конституция на Народна република България е да образува в системата на Министерския съвет негови органи за ръководство и координация в управлението на държавата и да определя решенията на кои от тях имат силата на правителствени актове. С решение от 27 юли 1968 г., публикувано в Държавен вестник, бр. 1 от 1969 г., е създаден Комитет за стопанска координация при Министерския съвет, като е прието, че решенията на Комитета по стопанска координация имат сила на актове на Министерския съвет. Следователно актът за отчуждаване на председателя на Комитета има сила на акт на Министерския съвет, отчуждаването е извършено от компетентен орган и е приложима разпоредбата на чл. 3 от ЗВСВНОИ, тъй като имотът е отчужден по реда на чл. 101 от Закона за собствеността (ЗС) за къща музей в памет на българския художник-скулптор Андрей Николов Староселски.
3. Незаконосъобразен е и изводът, че жалбоподателят не е от кръга на лицата, които имат право да искат отмяна на отчуждаването съгласно чл. 3 от ЗВСВНОИ. Разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗВСВНОИ определя кръга на лицата, легитимирани да искат отмяна на отчуждаването по реда на този закон, и това са лицата и техните наследници, чиито недвижими имоти са били отчуждени по реда на някой от посочените закони. Правата на наследниците не са ограничени само до наследниците по закон. Текстът включва както наследниците по закон, така и наследниците по завещание или завет. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд. Жалбоподателят е наследник по завещание на Мария Димитрова Николова – отчуждения собственик на процесния имот, и е лице, включено в кръга на наследниците ѝ по закон, независимо че не е призован да я наследи. Качеството си на наследник Иво Ташков е доказал с приложеното саморъчно завещание, обявено от нотариуса при Софийски районен съд (СРС). Като наследник на собственика жалбоподателят е придобил и предоставеното ѝ като обезщетение жилище, което той е декларирал, че ще върне.

Въз основа на всички тези съображения решението се отменя и вместо него се постановява друго, с което се уважава жалбата и се отменя отчуждаването на основание чл. 3 от ЗВСВНОИ. Тъкмо воден от горното и на основание чл. 40, ал. 1 от ЗВАС, Върховният административен съд – ІV отделение решава:
Отменя решението от 31 май 1999 г., постановено от Софийския градски съд – ІІІ-В АО, по адм. дело №288 от 1998 г., и вместо него постановява:
Отменя заповед №РД-54-04 от 14 януари 1998 г. на кмета на СО и вместо нея постановява:
Отменя отчуждаването на 10/14 идеални части от голямото ателие със съответните идеални части от общите части на сградата и дворното място, съставляващо парцел ІV-12 в кв. 441, местността „Центъра“, ул. „Любен Каравелов“ № 15, извършено с разпореждане №323 от 17 юли 1970 г. на председателя на Комитета за стопанска координация към Министерски съвет за къща музей в памет на българския художник-скулптор Андрей Николов Староселски, на основание чл. 3 от ЗВСВНОИ и възстановява собствеността върху имота на наследника на Мария Димитрова Николова – Иво Венциславов Ташков.
Отменя отчуждаването на апартамента на първия надпартерен етаж от две стаи, хол, кухня и други сервизни помещения – част от сградата на ул. „Любен Каравелов“ №15, парцел ІV-12 в кв. 441, м. „Центъра“ – София, собственост на Мария Димитрова Николова, извършено с решение №193 от 5 август 1975 г. на Министерския съвет, и възстановява собствеността върху него на наследника на Мария Димитрова Николова – Иво Венциславов Ташков, на основание чл. 3 от ЗВСВНОИ.
Решението е окончателно.

Казано по друг начин – на 18 август 2000 г. държавата окончателно губи части от притежаваната от нея къща музей Андрей Николов. Тоест – от тази дата имотът е със смесена държавна собственост – публична и частна е и със статут на недвижим паметник на културата с национално значение.

Междувременно, докато се водят дела за възстановяване на собствеността на наследници на Андрей Николов, през април 2000 г. е издаден вече цитираният акт за имота като публична държавна собственост, в който е указано, че други собственици на имота няма. Въпреки че през 1999 г. вече е приключило дело №6586 за отмяна на отчуждаване съгласно ЗВСОНИ. С други думи – въпреки че държавата вече е била сигнализирана, че са предявени претенции за части от собствеността върху имота от наследник на Андрей Николов. Въпреки дори, че Националната галерия в лицето на тогавашния директор на институцията Ружа Маринска, макар че е призована като заинтересована страна по делото на 21 юни 2000 г., не изпраща представител, за което съдим от протокол от същата дата на Върховния административен съд на Република България – Четвърто отделение, в съдебно заседание с председател Мари Костова, членове Екатерина Грънчарова и Нина Докторова, при участието на секретаря Милена Ценова и с участието на прокурора Мария Бегъмова. Но Министерството на културата и Националната галерия към този момент очевидно имат по-важни задачи за решаване. Точно месец по-късно, след като са имали възможност да предявят претенция за неправомерно отнемане на площи от управлявания от тях имот, на 21 юли 2000 г. фондация „Гъливер клиринг хауз“ подписва договор №РД-11-164 с Министерство на културата и Националната галерия за ползване на къща музей „Андрей Николов“, като според клаузите в договора е поет ангажимент Фондацията да направи реконструкция и адаптация на къщата в Център за култура и дебат „Червената къща“. Фондацията е основана от Цветелина Йосифова Петкова и Десислава Георгиева Гаврилова с решение на Софийски градски съд от 16 февруари 1996 г. по фирмено дело №1928/96, вписано в рег. V, том 36, партида 2042, стр. 120.[20] По договор Националната галерия поема ангажимента след приключването на ремонтните дейности да подрежда и поддържа в постоянна експозиция, разположена в сградата на място, определено от страните с протокол, който е неразделна част от този договор.[21] Срокът на договора е с давност 10 години и е подписан от министъра на културата Емма Москова, директора на Националната галерия Ружа Маринска и Фондация „Гъливер клиринг хауз“. Съгласие за срока на отдаване под наем е получено и от Министерството на регионалното развитие и благоустройството в лицето на министър Евгени Чачев. Посоченият мотив за десетгодишния срок на отдаване под наем е значителният размер на инвестициите, които ще бъдат реализирани за ремонтно-възстановителните работи.[22]

И всичко това, отбелязвам пак, се случва на фона на поставено окончателно решение на Върховния административен съд още на 18 август 2000 г. И докато текат опитите на фондация „Гъливер клиринг хауз“ да проведе конкурс за реставрацията и адаптацията на къщата музей в Център за дебат и култура „Червената къща“ и бъде утвърден проект за ремонтните дейности, изплува името на възстановилия собствеността си върху част от имота – Иво Ташков. Главният архитект на район „Средец“ при Столична община – арх. Т. Тодоров, пише писмо до Министерството на културата и фондация „Гъливер клиринг хаус“. Писмото е от 14 декември 2001 г. и е с изходящ №АГ-94-И-78. В него арх. Т. Тодоров алармира, че в общината е получена молба от Иво Ташков с оплакване, че предприетите действия за работа в къщата музей не са съгласувани с него. Нещо повече – арх. Т. Тодоров отбелязва: До този момент в техническата служба не е бил предоставен документ, че съществуват и други собственици в сградата. Представен е акт за публична държавна собственост, в който като собственик е посочено само Министерството на културата. Така след почти година и половина Министерството на културата и Националната галерия установяват, че са изгубили части от собствеността си. Или просто другите държавни ведомства установяват за един премълчан факт, който за удобство можем да назовем простичко поредна административна грешка – като тази  кой колко части притежава от Голямото ателие на Андрей Николов, която според решение на Върховния административен съд е 10/14, а скоро след това те са нараснали на 12/14.

А за това, че доста преди декември 2001 г. Министерството на културата и Националната галерия знаят добре, че част от собствеността върху имота е изгубена, свидетелства Решение №5799 на Върховният административен съд на Република България от 17 юли 2001 г., с което е отхвърлена молбата на Министерството на културата в лицето на министър Емма Москова. Интересно е да се изтъкне, че в документа е отбелязано: Заинтересованата страна – Националната художествена галерия, не взе становище по молбата. Молбата логично касае отмяна на влезлите в сила решения за преобразуване на части от публичната в частна държавна собственост от къщата музей на Андрей Николов, но според тогавашния текст на ЗВСОНИ предявените искания са неоснователни.

Но какво се случва, след като вече всички държавни ведомства са уведомени за реституираните части от имота, тежащ като хомот на Министерството на културата и Националната галерия десетилетия наред? На 30 юли 2002 г. Иво Ташков внася писмо-предложение до Министъра на финансите Милен Велчев с копие до НИПК и Министерството на културата, като последното вече е поверено на министър Божидар Абрашев. Писмото е с входящ № 6196 и е внесено в държавната администрация на 1 август 2002 г. Ето и неговото съдържание:

Уважаеми господин министър на финансите на Република България,
Обръщам се към Вас с предложение за уреждане на отношенията на собствеността между мен и държавата, касаещи недвижим имот, находящ се в град София, на ул. „Любен Каравелов“ № 15, в къщата музей на световно известния скулптор Андрей Николов. В тази къща притежавам 12/14 идеални части от т. нар. „Голямо ателие“, представляващо особен обект в сградата. Ателието е със застроена площ от 109 кв. м. и височина 8,5 м. Тези идеални части от собствеността, както и апартамент, находящ се на първия надпартерен етаж, са ми възстановени по ЗВСОНИ. Към настоящия момент сградата е в много лошо състояние и като собственик съм предприел стъпки за нейното реставриране и ремонтиране с помощта и финансовата подкрепа на проект „Красива София“, и полагам всички усилия да се възстанови облика на този музей, а ателието отново да може да се използва за развиване на културна и художествена дейност. В същата сграда със статут на публична държавна собственост има още две по-малки ателиета, сутерен, два етажа, мазе, както и 2/14 идеални части от „Голямото ателие“.

Предложението ми към Вас е да се предприемат стъпки по осъществяване на процедура, с която 2/14 идеални части, представляващи публична държавна собственост да бъдат обявени с решение на Министерски съвет за частна държавна собственост (чл. 6 от Закона за държавната собственост (ЗДС)) и след това, по пътя на разпоредбите на ЗДС и Правилника за прилагане на ЗДС (ППЗДС), както и Закона за паметниците на културата и музеите, собствеността между мен като физическо лице, и държавата да бъде прекратена чрез доброволна делба.

Сградата повече от 12 години се руши и не е стопанисвана, от което е видно, че държавата няма възможност да отделя средства за ремонта и поддръжката ѝ. Считам, че като собственик на 12/14 идеални части от ателието и в изпълнение на моите задължения по Закона за паметниците на културата и музеите, ще осъществявам главната цел на този закон, а именно опазването на къщата музей „Андрей Николов“ в нейния автентичен вид и запазване на културното, и художествено предназначение на сградата.

Уважаеми г-н Министър,
С оглед на изложеното по-горе, Ви моля за следното:
– да бъде предложено от Ваше име като министър на финансите на Министерския съвет да вземе решение за обявяването на 2/14 идеални части от „Голямото ателие“ в къщата музей „Андрей Николов“ за частна държавна собственост.
– след промяната в статута на държавната собственост от публична в частна отново във Ваша компетентност и с писмено съгласие на Министъра на култура е да се извърши разпореждането с тези 2/14 идеални части от ателието. Удобна форма за извършването на тези действия, предвидена в ЗДС, е делбата, при която като собственик на останалите идеални чати мога с парична стойност да уравня прехвърлените ми дялове.
– в изпълнение на разпоредбите на чл. 55 от ЗДС като собственик на 12/14 идеални части съм длъжен да отправя предложение до Областния управител за извършване на делба. Съобразно с посочените ППЗДС цени на квадратен метър имам готовност да изплатя стойността на 2/14 идеални части, представляващи държавна собственост.

С уважение: Иво Ташков

Молбата на Иво Ташков е препратена към Министерството на културата, защото според Закона за държавната собственост единственият, който има право да позволи подобно действие, е Министъра на културата Божидар Абрашев, тъй като имотът е под пряката юрисдикция на повереното му министерство. В сила обаче е договорът, подписан с Фондация „Гъливер клиринг хауз“. С други думи – настъпила е епохата на известната днес Червена къща.

Фондация „Гъливер клиринг хауз“ успява да влезе в договорни отношение и с притежаващия 12/14 идеални части от Голямото ателие. Изготвя се проект за реставрацията и адаптацията на имота в Център за култура и дебат, като Десислава Гаврилова и Цветелина Йосифова намират и инвеститори за осъществяването му. Центърът за култура и дебат „Червената къща“ отваря врати през 2004 г.[23], въпреки че приемателната комисия за приемане на извършените ремонтни дейности на обекта е съставена едва на следващата година със заповед на Министерството на регионалното развитие и благоустройство №РД-19-293 от 10 юни 2005 г. Документът е нотариално заверен на същата дата от Славка Пилякова – нотариус № 344. Междувременно имотът преминава пряко под юрисдикцията на Министерство на културата, като Националната галерия е задължена единствено да изпълни вече поетите ангажименти по подписания с фондацията договор за създаването на музейна експозиция в къщата музей, която да се обгрижва от екипа на институцията. Червената къща бавно и постепенно се обособява в едно от културните средища на столицата, в синоним на свобода и различност, в алтернативно пространство за култура и дебат, което продължи своето съществуване до края на 2019 г.

В годините между 2005 и 2013 г. в Центъра за култура и дебат бе подредена постоянна експозиция със скулптурни творби на Андрей Николов. Въпреки това Червената къща никога не успя да се припознае като същинска музейна институция, в която екипът на Националната галерия да оперира съвместно с екипа на Фондация „Гъливер клиринг хауз“, а причините за това според едни са във Вежди Рашидов, а според други – в политиките, провеждани от Центъра за култура и дебат. Навярно истината е в неподирения разумен баланс за работа или в отказа изобщо той да бъде намерен. Каквато и да е истината, Червената къща остава в миналото. А междувременно къщата музей на Андрей Николов отново бе прехвърлена под пряката юрисдикция на Националната галерия. И така до днес. В тази ситуация най-голямата художествена галерия в страната имаше възможност след почти 50-годишено отлагане най-сетне да превърне бившия Център за култура и дебат в късче пространство от столицата, припомнящо за живота и дело на Андрей Николов, малък оазис, в който среща си дават наследеното минало от големия скулптор и безспорно динамичният съвременен дух на пространството, макар и за някои проблематичен, изграден от дейността на фондация „Гъливер клиринг хауз“. Имаше възможност, но като че ли тя отново е на път да бъде пропиляна, както толкова пъти през годините от 1968 г. насам.

Следва продължение.

[1] Митов, Стефан. Изкуството на Андрей Николов. – Развигор, 18 ноември 1922, с.2.
[2] Пак там.
[3] Навсякъде в текста за удобство името на институцията се изписва като Национална галерия, въпреки че през времето от 50-те години на миналия век до днес то е променяно многократно.
[4] Текстът на обявата е препечатан във вестник „Сега“ на 3 май. Виж: Димитрова, Анита. Ще стане ли Червената къща „Андрей Николов“ парти център. – Сега, 3 май 2020 г.
[5] Съобщението е публикувано на официалната фейсбук страница на институцията.
[6] Съобщение на официалната фейсбук страница на Къща музей с галерия „Андрей Николов“.
[7] Пак там.
[8] Ще стане ли Червената къща „Андрей Николов“ парти център? Интервю на Александра Гюзелева с Ярослава Бубнова. – Култура.БГ, 5 май 2020 г.
[9] Вежди Рашидов: Който е роден да прави изкуство, няма криза, която да го спре. – Денят започва с Георги Любенов, 10 май 2020 г.
[10] Кьосев, Александър. Как е възможно Рашидов да бъде парламентарен представител на културата. – dnevnik.bg, 11 май 2020 г.
[11] Независимите артисти се обявиха срещу „опитите да се противопоставят едни гилдии на други“. – tribune.bg, 10 май 2020 г.
[12] Запис от пресконференцията на Министъра на културата от 11 май 2020 г.
[13] Пак там.
[14] Писмо № 680-9 от 27 декември 1978 г. от НГ до НИПК.
[15] Овчарова, Мария. Червената къща Памет за Андрей Николов. София, 2010, с.18.
[16] Писмо на директора на Националната галерия Владимир Гоев до директора на НИПК арх. И. Николов от 23 септември 1981 г.
[17] Овчарова, Мария. Червената къща…, с.22.
[18] ДВ, №86 от 1979, с.891.
[19] Днес този гипсов оригинала се намира при южния вход на НДК.
[20] Нотариален акт за собственост на недвижим имот, възстановен по ЗВСОНИ № 311, том ІІ, рег. №22 409, дело 255/2001 г.
[21] Договор №РД-11-164 от 21 юли 2000 г.
[22] Писмо от МРРБ до МК с изх. №90-05.1082/99 от 3 юли 2000 г.
[23] Тодоров, Светослав. Имало едно време в „Червената къща“. – Капитал, 21 февруари 2020 г.

Докторант в катедра Нова и съвременна история при СУ „Св. Климент Охридски“. До 2019 г. е уредник в Софийска градска художествена галерия, където реализира редица изследователски проекти, фокусирани около историята на българските пластични изкуства от Освобождението до 1944 г. Сред тях са „Реставрация на паметта: Не/познатите художници от една картина“ (2014), „Свободният избор. Първите жени художнички“ (2015), „Голото мъжко тяло 1856 – 1944“ (2017), „Елиезер Алшех и „естетиката на безобразието“ (2018). Автор е на десетки публикации в списания L'Europeo, Abitare, A-specto, InGlobo и др.
Предишна статияВ памет на Кристо
Следваща статияМетафизичният връх