„Игра с нищото“, изложба на Боряна Петкова и Михаил Михайлов в галерия „Структура“ в София, от 8 юли до 1 август 2020 г.

Боряна Петкова и Михаил Михайлов свързаха за момент своите творчески съдби в една изложба, замислена като място за диалог, с която се надяват да съпоставят идеите си за начина, по който всеки от тях използва първичното средство на художественото изобразяване – в случая не дори рисунката, при която отдавна се разчитат белези на акултурация, а линията, в цялата ѝ примитивност. Авторската книга, сътворена съвместно от двамата, сама по себе си резюмира техния подход, независимо от и дори благодарение на изключителната си опростеност. Да припомним накратко възприетия принцип: от разстояние, тъй като Петкова живее и работи в Париж, а Михайлов във Виена, всеки изобразява с молив линия върху поредица от бели листа, които са му отредени – от една отправна точка, уточнена предварително до милиметър, единият рисува в лявото, а другият в дясното поле на страницата. Чрез тази художествена намеса, ту от лявата, ту от дясната страна на листа, линията се проточва и възпроизвежда, като дава възможност, ако всяка страница се постави до друга с огледално изображение, след което цялата купчина се подвърже в общо книжно тяло, да се очертае трасе на бегачи, поемащи щафетата и прескачащи централния шев. По този начин двамата художници заличават досадната гънка пропаст, с която книгоиздателите се мъчат да се справят, откакто е измислен предметът книга. Артистите я обръщат като ръкавица и я преобразяват в място за контакт, оставяйки при това да проличат различията в наситеността на предаваната енергия, както и в динамиката на жеста.

Съчетанието напрежение – взаимно допълване, характерно за тази бяла книга, написана на четири ръце, може да послужи за допълнителен титулен знак на изложбата Игра с нищото – думи, избрани и подредени от Боряна Петкова и Михаил Михайлов, осигурявайки най-напред необходимо разграничаване за постигане на диалогичност, а след това съпоставяне за запълване на типографското и семантичното пространство. Такъв именно е смисълът на двата видеоматериала от изложбата през лятото на 2020 г. в софийската галерия „Структура“, които откриват и закриват този диалог, от една страна, чрез съпоставяне на лицата на авторите, заснети в близък и фрагментиран кадър, с око обърнато към зрителя, от друга страна, чрез сливане на телата им, частично прикрити от бели туники, които се обхващат, а сетне разпадат в хореографски кръговрати, заснети на бял фон, като междувременно излъчват линейни траектории, заснети в непрекъснат кадър. Между книгата и заснетите сцени, чрез серия от обекти и рисунки, близки до инсталацията или пърформанса, Игра с нищото предлага размисъл върху линията, напомнящ това, което антропологът Тим Инголд подчертава в своята Кратка история на линиите (Lines. A Brief History, 2007): „Където и да ходят, каквото и да вършат, хората правят линии, докато вървят, докато говорят или докато жестикулират“; списъкът може да бъде продължен до безкай: докато пеят, докато бродират, докато чертаят, докато пишат, докато рисуват…

Боряна Петкова и Михаил Михайлов също правят линии, тъй като рисуват, разбира се: едната – върха на пръстите си, стремящи се да достигнат, дори да преодолеят физическа граница, разположена на височина, като че свръх сили и почти вън от обсега им; другият – посипани прашни частици, микроскопични отпадъци или фини слоеве плесен, които имаме чувството, че можем да докоснем, но разглеждани от по-близо, се оказват щриховани с молив и убягващи от всякакъв допир, те са окончателно кристализирали на повърхността на големи листове хартия, поставени на земята, от които мощно изригват тези малки зрънца, пленници на видимото. И най-вече, Петкова и Михайлов чертаят линии, чрез които спрягат своята обща и обсебваща страст към рисунката, белязана все пак от известни различия в подхода: у Михайлов, чието графично майсторство препраща към основополагащите за историята на изкуството старогъцки митове за Апелес, Протоген или за дъщерята на грънчаря Бутад, чертата е средство за осъществяване на мимезиса, характерен за всяко изображение; докато при Петкова, тя е отворен път към отмяната на реализма, към едно преоткриване на основната ѝ функция на жестомимичен език, с риск да срещне съпротива, срещу която художничката реагира с брутална енергия. Защото Михайлов и Петкова, поглеждайки преди и след времето, когато академичната традиция сведе рисуването до имитация, проучват експресивните ресурси на линията, обещаваща да се върне към чертата като онтологичен феномен, тоест като нещо примитивно и минималистично, независимо дали е плътна, дебела или напротив, фина като косъм. Машината за рисуване, изобретена от Боряна Петкова, напомня за това: подвижната ръка на първобитен, но неуморим механизъм, надвиснала високо на стената, задвижва лист хартия, върху който художничката, отскачайки от пода, се опитва с молив да нанесе черти. Често успява, понякога не. Редуват се успехи, умора, пропуски и зачерквания: чертите излизат от рамката и зацапват бялата стена, накрая продупчват листа, който се износва и разкъсва, докато предизвикателството и умората неусетно изтощават авторката. Чертата преоткрива своята първоначална същност – несигурността на всеки жест, ентропичния характер на енергията, променливото напрежение, относителната ефикасност на техниките и процесите. При това, машината на Петкова, на която дължим също една подвижна оптична система – разположена на колелца стъклена преграда, върху която са залепени стъкла от очила с различен диоптър, позволяващи да виждаш с очите на другите, приканва зрителя да гледа по различен начин. In situ, идеята на Боряна Петкова се прилага нагледно върху собствените ѝ класически рисунки на анатомични фрагменти (пръсти на ръце и крака, черепи) и върху монументалните и хиперреалистични рисунки на Михаил Михайлов, представляващи малки отпадъци, неподлежащи на събиране и от собствените му машини за метене: прахът, като една пяна на дните, преминава през широките дупки на лопатите.

„Желаещите машини“ на Петкова и Михайлов, които Жил Дельоз и Феликс Гатари (Анти-Едип, 1972) несъмнено биха оценили, ни канят да се запитаме за замисъла и крайната цел на линията, схващана като предшественик на рисунката, чиято първична анатомия е чертата, за което напомнят едновременно големите едноцветни платна, в чието обширно бяло поле Петкова сякаш е драснала толкова отчетлива, колкото къса и режеща линия. Когато я погледнеш отблизо, тя придобива червен оттенък, като кървяща нажежена нишка. Отмествайки се леко встрани, зрителят разкрива същността на тази линия: тя представлява острие на бръснач, забито в платното, като клин в дървено трупче. Незабавно ни навежда на нараненото око в „Андалуското куче“ на Луис Бунюел (1929) или на прорезите върху разкъсаните платна от серията „Пространствена концепция“ на Лучо Фонтана (1949–1968), огледално на които Петкова извършва своя жест. Какъвто и да е замисълът, чертата си остава врязване в повърхността на определен носител, нахлуване в пространство, чието единство е нарушено с намерението да се отворят прозрения за микроскопочни реалности, разкрити като недоловими сблъсъци или дребни конфликти. Именно с такова умишлено „наопаки“ на голямата традиция на рисунката се заемат Боряна Петкова и Михаил Михайлов. Там те ни предлагат да се разположим и ние.

Бертран Тилие е професор по история на изкуството в Университет Париж I Пантеон-Сорбона.

превод от френски Станимир Делчев