1
1433

За липсата на човечност

В живота е така: всяка лична трагедия, освен неспирно остра болка за близките, е и „ценностно изпитание” за околните човешки същества (Макс Шелер). В противен случай човешкият социум се разпада, обръщайки се в джунгла.

Затова и отвореното писмо на Евелина Добрева, адресирано чрез социалните мрежи до министъра на здравеопазването проф. Николай Петров, в което тя от първо лице описва обстоятелствата около смъртта на съпруга си Спас Добрев, ни изправя (като общество) пред подобно „ценностно изпитание”. Тъй като в него г-жа Добрева, след като с разтърсваща искреност описва разтакаванията и циничното бездействие, увенчани с летален изход, стига до извода, че съпругът ѝ не е починал от „остра сърдечна и дихателна недостатъчност” (каквато е конкретната му медицинската диагноза), а от остра недостатъчност на морал, на съвест и от пълната липса на човечност. И то сред представители на лекарската професия, която от древни времена има своя етичен кодекс.

Можем ли с ръка на сърцето да оспорим тази диагноза? Да твърдим, че това е изолиран случай, който в никакъв случай не бива да се екстраполира върху цялата ни здравна система? И още по-малко пък от него следва да се извличат изводи за състоянието на морала или на човечността в днешното българско общество?

Де да беше така! Лично мен писмото на Евелина Добрева (моите искрени съболезнования към нея и поздравления за доблестта ѝ) ме разтърси двойно, връщайки ме към една друга есен, седем години назад, когато изминах същия път след инсулт на много близък човек. Същото чакане на „Бърза помощ” от час и петнайсет минути, същите обаждания на телефон 112, където винаги различен глас любезно обещаваше да провери с думите, че има много повиквания, а пък линейката е в задръстване. Същите усилия за смъкване по стълбите (шофьорът помагаше, макар да сподели притеснението си, че е прекарал инфаркт!), същата изкорубена отвътре линейка (празна, безсмислено празна – що за спешна помощ е това?) с ужасно раздрънкани амортисьори, в която трябва да полагаш огромни усилия да не би твоя близък да се нарани по пътя. И същата добронамерена, ала безпомощна лекарка, която по пътя играеше ролята на диспечерка, търсейки свободно място в някоя реанимация. На два пъти шофьорът обръщаше, защото се оказваше, че няма да ни приемат нито в „Пирогов”, нито в „Александровска болница”. Не искам да разказвам нататък, защото продължението – в рамките на една седмица – и неговият край ми дават основанието да предположа, че знам какво изпитва г-жа Добрева.

И мога само да съм съпричастен на болката ѝ.

В каквато ситуация, предполагам, се е озовавал всеки, минал по онзи неописуем път, свършващ „щом скръбта и воплите ни ревнат над смъртта” (Шекспир, „Макбет”, превод Ал. Шурбанов).

В писмото си г-жа Евелина Добрева поставя обаче и редица въпроси, които не могат да са само реторични. Нито пък техният отговор се изчерпва само с уволнението на един екип на „Пирогов”, чийто морал е несъвместим със здравната етика.

Част от тези въпроси са чисто „технически”: за спешността на „Спешната помощ”, за необорудваните линейки, за 12-те линейки, които обслужват в събота град като София с население от милион и половина жители.

Без да сме специалисти в „Спешната помощ”, даже само като данъкоплатци и потърпевши, не можем да не запитаме: нима е допустимо това?

Сигурно ще ни се дадат специализирани отговори защо нещата са такива, каквито са: че съществуват и специални кодове в „Спешната помощ”, тоест че гражданите не винаги ясно мотивират необходимостта да бъдат посетени от лекарски екип и явно не са обучени за това (а кой да ги обучи?); че продължават да напускат лекари и няма екипи (а кой да ги назначи?), че липсват линейки и т.н.

В тази сфера гражданите са лаици и те наистина не са „в детайлите”, но пък виждат цялостната картина, която им се струва отчайваща.

Позволявам си обаче да твърдя, че ръководството на Спешната помощ и Министерството на здравеопазването, което може би познава детайлите, изглежда от години не вижда тъкмо цялостната картина, която все ни изправя пред покрусата на „ценностно изпитание”.

И затова пак (не знам за кой път) сигурно ще трябва да се запитаме: а нима от отделените над 4 млрд. лв. пари за здравеопазване не е възможно да се закупят още линейки или да се оборудват празните?

Нима е толкова невъзможно дори за България?

И нима е невъзможно да се отдели един задължителен бонус (при тази тежка работа), за да се привлекат специалисти в „Бърза помощ”?

Това, пак повтарям, са „техническите детайли”, които е немислимо да не намерят решение в една европейска държава. Инак имаме кауза за сериозен граждански натиск, доколкото ситуацията е на „живот и смърт” и отдавна е в критичната точка.

По-страшното обаче е, че нямаме ясен отговор на по-сериозния въпрос в писмото на г-жа Евелина Добрева – за липсата на човечност. Защото тази липса е много по-голяма и по-невъзвратима от 50 или 60 линейки, от съответното медицинско оборудване и бонусите за заплати.

Тук нещата опират до подсеченото основание в сферата на човешките отношения, каквото е милосърдието.

Да напомняме ли, че преди 1944 г. медицинските сестри са били (и то не на думи) „милосърдни сестри”, че тяхно основно лечебно средство е била „добрата грижа” и човечното отношение към страдащите. Ясно е, че не винаги може да се излекува болният, ала трябва да се облекчат, доколкото е възможно, страданията му – на него и близките, изстрадващи болката му.

Иначе животът се превръща в ад от отчайваща мъка, която блика наяве в случаи, каквито повдига споменатото открито писмо.

В такива случаи човек си дава сметка, че по-страшно от смъртта може да е само съпътстващото я оскотяване, което изначално отрича всяко човешко достойнство.

А защо тънем в него е въпрос без отговор.

И тук съм предизвикан да направя един паралел, който нека не прозвучи кощунствено.

Не знам имали ли сте домашен любимец и налагало ли ви се е да го водите спешно (и то нощем) във ветеринарна клиника.

Такива клиники в България има и те не са никак малко.

И трябва да призная, че най-стъписваща е разликата между тях и клиниките за хора в големите градове на страната.

Има дежурни ветеринарни клиники, в които може да отнесете куче или котка по всяко време на денонощието. Звъните и миг след това ви отварят любезно, канят ви в чакалнята. Незабавно на регистратурата в отделен компютърен файл се снема картината на болестта (по вашите думи) и този файл се запазва в системата. Наоколо всичко свети от чистота. Ветеринарен лекар или сестра мерят температурата на любимеца ви. Ако е нужно – за минути се прави рентгенова снимка. При необходимост извършват хирургическа интервенция – дори в малките часове на деня. Животните-пациенти могат да останат за амбулаторно лечение, има и часове за свиждане, дава се любезна и изчерпателна информация по телефона!

Очевидно ветеринарните лекари в България обичат животните. И това е белег за цивилизованост.

С болка следва да се запитаме дали и хуманните лекари (така се казваше някога) обичат пациентите си? Когато отговорът е „да”, това се нарича човечност.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияДъщерята на Сталин
Следваща статияТам, където едни отиват в отпуск, а други – на смърт

1 коментар

  1. Кому е нужно това хленчене? Защо е този смешен плач?
    Бях решил да не беснея непременно но тук нещо ме взриви… Разбирам че интелектуалците са безпомощи в днешния свят. Времето им е отминало защото тяхната функция е извзета от медиите а и масовата грамотност е отчуждила необходимостта някой да ти дъвче храната. И все пак имаме едно досадно жонглиране с прилагателни което запушва възприятията. Праисторическите звуци които кънтят из между редовете подсилват тоталната безпомощност в извеждане на проблема. „остра недостатъчност на морал, на съвест и от пълната липса на човечност…“ – това е успял да сглоби хленчещия. А и стрелбата е на пусия. Тази оскъдица веднага ми напомни за безумството на Курнелиния пост относно присъдата на шедския ритач. Лекарите са бездушни, съдиите нямат морал а на около човечност със свещ не можеш да намери. Само хленчещите са морални, човечни и одушевени. И техните познати. Другите са лоши а ние сме добрите. В този вик интелектуалната тежест е толкова колкото онази която движи запалянкото… Разбира се лекарите и юристтите са най неконтролораните съсловия в сегашното българско а и из между тях има много рога и копита но не мога да се съглася че дейността им се изчерпава с недефенируемите – морал и човечност. Правилници, закони и наредби определят че болниците не са хосписи и че броят на починалите в болнициата е тежест. Работещите там са инстуционални хора и те не биха могли примерно да отсъдят 10 години затвор защото обществото иска (не е морално и е нечовечно швед да ни рита). Интелетуалното игнориране на реалностите и замяната им с пожелателното е проява на лош вку. А вкарването на опозицията човек животно е направо за линч. Докато си събирах телесата от стените и тавана се замислих каква ли диагнозата на хленчещия и подобни претенции? „интелектуалen арест? морална тахикардия? дисфункция на съвестта? или хипертрофия на човечност? Каквато ще да е…. Важното е интелектуалите да се представят по начин такъв че да не ни принуждават да се ловим за….