0
2539

За литературата в новото време

© Geri Born

Разговор с Йонас Люшер за неговата книга „Пролетта на варварите“ (ИК „Колибри“, 2016). Швейцарският писател гостува на Софийския литературен фестивал през декември 2018 г.

Представете си, че ние сме читателска група и трябва да ни се представите, какво бихте казали за себе си?

Аз съм автор с двойно гражданство, роден съм в Швейцария, там съм израснал, но от 18 години живея в Мюнхен и съм и германски гражданин. Пиша социално-критични романи, които са много силно повлияни от моя философски бекграунд.

Следвали сте философия, учили сте преди това за начален учител, били сте и научен сътрудник в Институт по техника, технологии и природни науки. Как между всичко това „се промъкна“ писането?

Да, така е. Писането започна много рано при мен. Пиша още от младежките си години – проза. Имах и ранни театрални опити. Обаче това са опити, които не ми помогнаха много. След обучението за начален учител работих известно време във филмовия бизнес, пишех сценарии. Обаче много скоро се почувствах доста фрустриран от тази работа…

Няма да питам защо…

Да. И затова реших, че ще пиша само романи.

Много награди имате за вашата книга, много похвали, сигурна съм, че и читателските отзиви са много добри. Как ви се отразяват наградите, помагат, пречат или и двете?

Наградите помагат. Те са потвърждение за правилността на това, което човек прави. Освен това те създават свободно пространство на писателя, той може да се готви за следващата книга. Човек има нужда от малко пари, за да може да пише. И това са щастливи дни, в които човек може да живее от парите, спечелени с книга.

Трябва ли да търсим някаква връзка между „В очакване на варварите“ на Кавафис и „Пролетта на варварите“, каквото е заглавието на вашата книга?

Не. Не го познавам.

Струва ми се, че във вашата книга влагате друг смисъл във варварството, затова попитах… Вина на глобализацията ли е, че по време на криза никой не може да се спаси?

Бих казал, че това е вярно само условно и само за сектора на финансовия свят. Смятам, че финансовият свят е това място, в което когато нещо се случва – веднага заразява и другите. Тази идея я има и в книгата.

Но конкретизирахме, че става дума за финансовата криза. А във вашата книга лондонските юпита, отишли в луксозен курорт в Тунис, за да празнуват сватба, са някакво общество от затворен тип с ясно сепарирани структури. Какво друго, освен финансовата криза, може да разруши цивилизационните норми и да пробуди варварското у човека, както се случва?

Много неща могат да разтърсят обществата, в моята книга финансовата криза разтърсва Великобритания. Но ние виждаме, че и в действителността днес Великобритания е обхваната от много голяма политическа криза, защото Брекзит ще разтърси английското общество.

Да, и ще повлияе както на политиката, така и на икономиката в цяла Европа…

Да, боя се, че е така. Всъщност това вече става. Но пък случващото се там ще има донякъде и положителни ефекти. Защото европейските общества виждат и разбират какво означава за тях Европа. За да не повтарят тази грешка, този лош пример.

Във вашата книга има различни пластове, сюжетът е динамичен… Но бих искала да разбера – по повод на многото препратки към произведения, явни и скрити цитати, как се отнасяте към Уилям Голдинг и Джеймс Балард? Предполагам, че твърде често ви питат за Голдинг и „Повелителят на мухите“?

Аз се забавлявам с това, че винаги се изтъква сравнението с Голдинг. Но трябва да ви кажа, че аз не съм чел тази книга.

В един свят ли живеем? На тази тема разговаряха Йонас Люшер и Владимир Полеганов на Софийския литературен фестивал, фотография Яна Лозева

Аз по-скоро се интересувам от Балард. В неговата трилогия и във вашата книга откривам сходства на по-конкретно, структурно ниво, както и по отношение на общата визия за нещата.

Засега никой не ме е питал за Балард. Но това е автор, който съм чел, и то с удоволствие. Не съм мислил за сходствата, но трябва да си помисля. Всъщност с удоволствие чувам за такива наблюдения.

Можем ли всъщност да говорим за зло, да посочим злото във вашия роман? Или то се проявява поради структурни причини?

То зависи и от злото в човека, но има и структурни причини, разбира се. Има определени структури, които правят място, създават условия за проява на лошото, на злото. Има структури, които не извикват най-доброто у човека. Мисля, че става дума за взаимодействия, които се редуват.

Един от вашите герои – разказвачът Прайзинг, има една важна фраза, която отваря и затваря разказа: „Отново задаваш грешния въпрос“. Очакването е било да имаме поука, отговор, а него го няма?

Това всъщност е въплъщение на моята идея, че една книга не трябва да дава отговори, не трябва да излъчва никакви поуки. Защото книгата съществува, за да накара читателя сам да си задава въпроси. Няма нищо по-лошо от това книгата да се вземе, да се „изстиска“ и да очакваме от нея да изтекат поуки. С тази последна фраза принуждавам читателя да помисли кой би бил правилния въпрос.

Това означава, че вярвате на читателите си?

Точно така. Не трябва да се подценява читателят.

Можем ли обаче да се надяваме, че литературата като цяло може да противостои на кризите?

Смятам, че да. Защото тя има способността да описва кризите по друг начин. Или наново. За разлика от науката, литературата не иска да обяснява. Тя не иска да намери обяснение за кризата, на първо място тя я описва. И това ни помага да свързваме определени кризи с други, или с някакви етапи от историята…

Но тогава какво да правят хората, които са свикнали да мислят литературата като някакво метаниво, като духовна сфера, алтернатива на социалното?

Трябва да четат други книги. Защото моите книги не служат на ескейпизма. Моите книги се занимават с политиката и мръсотията на всекидневието.

В един по-широк смисъл – каква е ролята на писателя, на книгите в днешния технологичен свят?

Писателите се чувстват нарцистично застрашени… Това чувство описвам в Пипа (героиня от романа, изкушена от литературата) и нейната поема, която тя чете на сватбата. Литературата днес трябва да се справя с ново време, с нов тип хора, с нови формати… Хората гледат телевизионни сериали и дори тези, които по-рано са чели романи, сега гледат телевизия. Играят на компютърни игри, това го нямаше преди.

Има дори литературни игри в специални приложения за смартфони. Вие на какво се уповавате, коя е надеждата ви за бъдещето на литературата и на света ни?

Аз се уповавам силно на това, че хората си мислят доброто един на друг!

Превод от немски Светлана Арнаудова

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияЕдин филм, разказан като приказка
Следваща статияЦигуларката