На 14 ноември 2019 г. попаднах на първия скандален пост във Фейсбук за илюстрациите на Любен Зидаров за юбилейното издание на „Хари Потър“. И (си) го споделих „за проследяване на дискусията“.
На 14 декември 2019 г. юбилейната поредица на романите за Хари Потър с илюстрациите на Любен Зидаров получи голямата награда Златен лъв 2019 на Асоциация „Българска книга“.

Какво се случи междувременно…

Не само проследих дискусията във Фейсбук, но и активно участвах в нея. Донякъде бях подготвена от две предишни подобни дискусии, свързани по един или друг начин с изкуството, да не се стряскам от изобилието от грубости и обиди, които ще трябва да изчитам, докато търся и научавам важните за мен неща. А те бяха свързани с публиката по-скоро и с нейното отношение към изкуството.

При това става дума за особен вид публика, с която досегашният ми опит не ме беше сблъсквал. Специализираната ми е позната, разбира се, културната – до голяма степен също, поне доколкото се интересува от изкуство и може да аргументира своите мнения, харесвания и нехаресвания по културен (в общоприетия смисъл на думата) начин. Широката (масовата) публика обаче ми беше – и все още е – почти напълно непозната. Представях си я като равнодушна към изкуството и безразлична към наличието му, поради което си мислех, че едва ли нещо в него може да я развълнува. Че при епизодичните си срещи с него по-скоро би го подминала, оставайки при популярните представи и клишета на масовата култура, на която всички ние така или иначе сме потребители. Нищо не ѝ налага да взема отношение по тема, от която не се интересува, а и житейските обстоятелства едва ли биха я принудили да го направи. Но така е може би в реалността, обаче Фейсбук е друго нещо.

Или по-точно друго място. Там всички публики сме събрани в едно – с негласния императив да изказваме мнения и всеки с представата за своята свобода на изказа. И двете увличат, получава се „цунами“ от активираната масова публика, което помита и аргументи, и знания, и самата възможност за разговор, докато не се изтощи, уталожи и оттече.

Отприщва го обикновено инфлуенсърски пост, като задава насоките и тона, по които то ще върви. Така и в онзи първи пост за илюстрациите на Любен Зидаров за Хари Потър, на който попаднах и споделих, многократно се изразява загриженост за децата – „Защо децата трябва да гледат героите на Хари Потър изобразени като нещо, болно от туберкулоза и гигантизъм едновременно?“. Вкарва се в обращение соцът – „И всичко това обвито, разбира се, в една соц тъга, гнет и в цвят на зрял картоф“. Появява се обединяващото възмутено „ние“ – „…просто искам да попитам докога ще я караме така? Защо толкова държим всичко да изглежда така, както е изглеждало преди 40 години?“. Задава се въпрос – „Джоан Роулинг въобще знае ли, че у нас Хари Потър е кривоглед и мършав??“. Дават се препоръки: „Знам, че илюстраторът е известен и доказан, и е рисувал какво ли не, ама други илюстратори в последните 50 години нямаме ли? Някакви анимации правехме, някакви награди взимаха едни хора… Да ги бяха помолили тях да нарисуват Хари Потър. Да бяха помолили някой от интернет…“
Към това „въоръжение“ друг инфлуенсърски пост бе добавил спомени как илюстрациите на Любен Зидаров са го плашили и травмирали като дете.

Още под първия статус, който споделих, беше отговорено в чисто практичен план на два от поставените въпроси. Първо, децата съвсем не „трябва“ да гледат точно тези изображения, защото дефицит на книгите за Хари Потър на книжния пазар няма. Напротив – и справката в Гугъл, и проверката на място в книжарницата в близкия ми мол показаха, че има поне три други издания с различни корици, които се продават и в комплект, и поотделно. Така че нищо не задължава и не принуждава родителите да купуват на децата си тъкмо изданието с илюстрациите от Любен Зидаров. И второ, моя приятелка написа в коментар: „Аз пък бегло да вметна, че Роулинг харесала илюстрациите и ги одобрила“. Тези уточнения многократно се отбелязваха във всички разклонения на дискусията, които проследих, но това въобще не охлаждаше страстите. Както често се случва във Фейсбук, съображенията, валидни в реалността, включително и информацията за нея, остават сякаш извън скоби. Темата се коментира фиксирано и в параметрите, зададени от постовете на инфлуенсърите.

Неизбежно и аз изхождам от тях, когато участвам в дискусиите, свързани с изкуство. А в случая изкуството беше илюстрацията. За разлика от предишните дискусии във Фейсбук, в които се сблъсквах с дебри от незнание за съвременното изкуство и за спецификата на различните области от изкуствознанието, които нямаше как да се запълнят „в крачка“, сега и най-широката публика имаше поне базисен опит с илюстрацията и „право“ на мнение, харесване и нехаресване, основано на него. Въпросът беше как ще го изрази. И още в този начален (за мен) етап на дискусията отбелязах в коментар: 

„И аз това щях да напиша – широката публика, доколкото е публика на изкуство и култура, или иска да бъде такава, е напълно в правото си да изказва мнението си. Тя тъкмо така става публика – като споделя впечатлението си от нещо, което я е развълнувало. Има пълното право и да каже просто „не харесвам“ или „не разбирам“, както и да се аргументира по своя си начин. Обаче бидейки все пак културна, би трябвало да се въздържа от некултурна аргументация. И ето тук е проблемът, струва ми се. Фейсбук сякаш увлича към светкавична емоционална реакция – преди да се сетиш, че си културен човек все пак. И по този повод не можеш да ръсиш спонтанно обиди за всяко нещо и от пръв поглед. :-)“

Детски спомени… грозни… соц

Травмираните от илюстрациите на Любен Зидаров в детството се оказаха много, а и в дискусиите бяха най-гласовити. Малцина „смелчаци“ заявиха, че като малки са харесвали илюстрациите му. В мейнстрийма на травмираните това звучеше като предизвикателство, но беше подминавано като констатация без значение. Основната линия беше, че илюстрациите му са грозни, включително и защото са „соц“. Ето това обвързване на несъвместими критерии издаваше коментарите тъкмо на масовата публика. Тя някак беше убедена, че само Любен Зидаров е илюстрирал книгите по времето на соца. Попитах на няколко места дали само книги с илюстрации от Любен Зидаров са чели като деца, или просто само неговите са запомнили. За мен това беше важен въпрос, тясно свързан с изкуството му, но за разгорещените дискутиращи явно беше страничен и разсейващ. Затова и го изведох в отделен пост в моя профил. В него припомних илюстрации на Иван Кьосев към приказките на братя Грим – формално като време те също би трябвало да са „соц“. Приятели допълниха в коментари илюстрации от други забележителни художници, които помним от детството. Това беше и поводът да обсъдим с колежка различните подходи в изкуството на илюстрацията. Разгледахме ги през призмата на понятията за „изящно“ и „приложно“ изкуство, които според мен вече са остарели, обаче за целите на дискусията във Фейсбук вършеха работа. Доколкото по традиция илюстрацията се смята по-скоро за приложно изкуство – заради обвързаността ѝ с текста на книгата, а следването на индивидуален стил в нея, както е при Любен Зидаров, е характерно по-скоро за изящните изкуства. А тъкмо този стил прави илюстрациите му разпознаваеми и съответно запомняни.

Същевременно той е и предизвикателство, както бях писала в статията „Спор с Любен Зидаров“, публикувана в Портал Култура през 2014 г. В нея аз също тръгвам от детските си спомени, съпоставяйки ги с вече възрастните си и професионални впечатления. Такива съпоставки в хода на дискусията направиха още няколко души, но предимно в моя Фейсбук „балон“. Изненадващо за мен, но имаше и специалисти – и художници, и литератори, – които така и предпочетоха да останат при детските си спомени, а професионалният им опит и преценка можеха да са много полезни в случая, струва ми се. От друга страна, в десетината разклонения на дискусията, които проследих, срещнах коментари на хора, резервирани към работата на Любен Зидаров, които обаче открояваха позитивно илюстрациите му към „Том Сойер“ и „Андерсенови приказки“, което беше радващо изключение.

Обаче опитът да обясня, дори и на „моята стена“, как по времето на соца много художници са откривали в илюстрацията възможност за по-свободна творческа изява, за което са били критикувани от „правилни идеологически позиции“ тогава, удариха на камък, както се казва. На 16 ноември 2019 г. споделих следното:

„А едно време какви инфлуенсъри имаше…“ 

Но сериозно – и не само заради този цитат – статията си заслужава да се прочете.
„Другари, погледнете художествените илюстрации на книгите и особено илюстрациите на детско-юношеските книги. Децата и юношите се рисуват като кретени. Право да ви кажа, че като гледам някои илюстрации на детско-юношески книги, си спомням за едновремешните приказки на баба ни за таласъмите и караконджулите, които бродели по земята и отвличали непослушните деца – така тя ни плашеше, за да бъдем мирни и послушни. Не казвам, че всички илюстрации са такива, но от година на година все повече се разширява този начин на лошо илюстриране и не се вижда докъде ще стигне. Ще обхване повече творци. Ще рисуват дете с глава на една страна, ръцете на друга, байрака на трета. За такива илюстрации, за такива деформации младежкото издателство [„Народна младеж“] и издателство „Български писател“ държат знамето. Има го в една или друга степен и в другите издателства. А това вече навлиза и в някои плакати. И ако сега не е още господствуващо, утре може би ще стане господствуващо. Разбира се, ако не се вземат мерки.“

Цитатът е от реч на Тодор Живков през 1963 г., а го извадих от статията на Милена Радева „Как стигнахме до Любен Зидаров и Хари Потър“ („Българска илюстрация“, 16.11.2019). В нея също става дума за дискусията във Фейсбук и че тя върви в същото русло и с почти същите аргументи, каквито са използвани и преди повече от половин век. Но доколкото в самия Фейсбук „цунамито“ беше в апогея си и кипяха страсти, малко хора обръщаха внимание на разумни доводи, камо ли пък на дълги статии.

„Докъде ни докарахте“

Съвсем предвидимо в хода на дискусиите се обособиха два лагера – на специалистите и на масовата публика. По ред причини ми бяха интересни колебанията при публиката, която определям като „културна“. Линията на разделение сякаш най-добре очерта този статус на художник: „Напоследък често чета призиви да се въведе образователен ценз за гласуване. Намерение перфидно и прекалено недемократично, което не може да разчита на моята подкрепа. Но се замислям сериозно за такъв във Фейсбук. Чета тия дни, как най-обикновени, трудови хорица и колективи се упражняват колко грозни са новите илюстрации на Хари Потър от Любен Зидаров. Мили, малки, дребни камилчета, палете свещи на Зукърбърг, че ви предостави тази възможност да получите своите 15 минути слава, па макар изливайки жлъч и некомпетентност върху нищо неподозиращия артист. Отдавна нямам отношение към поредицата за Хари Потър на Дж. К. Роулинг, не ми беше интересна, когато я купувах за моите деца. Чак сега с илюстрациите на Любен Зидаров си рекох наум, най-после нещо по-артистично му се случва на този Хари Потър. Мога да твърдя, че Зидаров е недостижимо явление в българската илюстрация, реейки се с лекота и в световната визуална култура. А тука какво? Оставил бил травми в детското съзнание на някаква лейди Инфлуенсър. Ами ще остави я. Като не е имало кой да я хване за ръчичка и да ѝ покаже скъпоценния камък, ще се радва цял живот на мъниста. Никак не ми е трудно отсега да прогнозирам още едно увредено детско съзнание, това на поколението на въпросната лейди Инфлуенсър. Ех, бедни ми, бедни маестро Зидаров, що не си остана при Андерсен, ами си позволяваш техния Хари Потър да докосваш“.

А атмосферата на непоносимост моя Фейсбук приятелка изрази така: „Аз също съм маниачка, чела съм ги десетина пъти наред, гледала съм филма още повече пъти на маратони… но не намирам за неприемливо някой да не е като мен. И честно казано – илюстрациите ми харесват. Но…
това тесногръдо и самодоволно раздаване на правосъдие, това безумно усещане как всеки е единствена мярка за всички неща, това упорство на единствената гледна точка до края на света… твърде много е… чак не мога да поема от всичко“.

Апогея си „цунамито“ достигна някъде около 21–22 ноември, струва ми се. Когато един наглед извинителен инфлуенсърски пост отново обиди с цветисти описания и епитети „интелектуалците“, „снобите“, „разбирачите“… Което отново консолидира и окрили масовото „ние“ във възмущението му от тази вражеска група. А като неин представител получих коментара: „Как ви позволихме да ни доведете до това“ – ми написа една госпожа. „Това“ бяха илюстрациите на Любен Зидаров. Съкрушителният ѝ аргумент беше количествен – преобладават мненията като нейното, следвателно те са правите. Моето спокойно пояснение: „Не съм сноб, изкуствовед съм. Това съм учила и това работя повече от 30 години. Със сигурност знам за изкуството повече от вас. Не искате ли да научите нещо от мен?“, не срещна никакъв отклик. А и явно нямаше как.

Показателен за нивото, а и за този етап на „цунамито“, е следният коментар на Фейсбук приятел: „Сетих се, че единственият повод да се намеся в тази дискусия е потресът ми от безкрупулността на населението към цялото 70-годишно творчество на един човек. То (населението) вече е напълно подготвено да вземе една дълга кама, остра като Стоичков, за да я забие до дръжката в сърцето на един 96-годишен човек. И докато върти камата по часовниковата стрелка да крещи ‘грозно е, грозно е, грозно е, къде си дошъл тук да ни се месиш, дърт пръч комунистически, заминавай в историята и не се връщай никога, целият ти живот е безсмислен, защо изобщо си се раждал…’
Питам се как е възможно заради състезанието да се сложи някой в задния джоб на друг, заради нуждата от изпъкване, заради цялото това състезателно себедоказване, заради безсилието, заради коленето на прасето, заради светещите очи на Самуил, заради летящата метла на Хари Потър или невероятните способности на Дъмбълдор, да се роди такава адска енергия, способна да заличи напълно от лицето на земята… смисъла от един човешки живот. Живот отдаден на изкуството и детските илюстрации. 96 години съществуване.
Това аз не го разбирам и съвсем не го усещам. За мен това е хладнокръвно, групово убийство като от време на война. Може и да съм елитарен сноб, плебей или просто глупак, но не разбирам причините и имам нужда някой да ме образова по въпроса“.

Отговорих му така: „Благодаря ви, Тома, за този коментар! И аз бих искала да разбера. Как например тълпата тръгва на линч, какво я задвижва, какво я обединява, как се самонастървява, как връхлита… А после, когато се разпадне на индивидуалности, те пак са хора и са различни – един гузен, друг виновен, трети се самооправдава, четвърти гледа да забрави, пети си търси причини да е горд, че иначе ще се види като изрод… Тоест има обяснения, но какво като има, ако аз се ужасявам и отвращавам от самото явление?“.

Успоредно с това под друг инфлуенсърски коментар написах: „Всъщност аз съм много доволна, че предизвикахте тази дискусия – и вече благодарих, струва ми се, под статус на Красимира. Научих много неща покрай нея, а предполагам, че и не само аз. Друг е въпросът, че със статусите си предизвикахте разделение между неспециалисти и специалисти, да го кажа така, и лавина от обиди от първите към вторите. Принципният въпрос е защо едните смятат за необходимо да обиждат другите заради това, че имат различно мнение от тяхното. И това като начало. Защото на следващ етап се стига до това една госпожа да ми обясни, че „литературата също е изкуство“.

Литература – илюстрация… и какво иска публиката?

Междувременно – защото всичко, което тук отделям по теми и в някаква последователност, във Фейсбук се случваше почти едновременно – написах и този пост, а после го споделих и в групата „Какво четеш…“, където имаше три, мисля, разклонения на дискусията: „Така и не успявам да изчета дискусиите за илюстрациите на Хари Потър от Любен Зидаров. Прекалено амбициозна задача е това 🙂 Обаче някои коментари са ми важни.
Тези дни някой цитира коментар от Чавдар Николов. И в него той между другото споменава, че поредицата за Хари Потър не му е била интересна още когато я е купувал за децата си. И че едва с илюстрациите на Любен Зидаров в поредицата влиза някакъв артистизъм. А това ми напомни нещо, което ме „гложди“ от самото начало на дискусията – никой не обсъжда самите книги за Хари Потър…
И ето, понеже става дума за неговия 20-годишен юбилей у нас, да припомня какво беше, когато първата книга излезе. А именно – беше скандал 🙂
Грандиозен, доколкото помня. Възмутената общественост негодуваше –   как може такива книги да се предлагат на деца! Църквата реагира срещу магиите и суеверието – как може на това да се учат децата. Разтревожени родители се опасяваха как децата ще започнат да забъркват страшни отвари, ще се тровят и ще скачат от прозорците, яхнали метли… И всичко това не беше само у нас, разбира се, но беше и у нас 🙂
Помните ли го? Може би не – тогава просто още нямаше Фейсбук и скандалът се развихряше само в традиционните медии. 20 години по-късно никой вече не поставя Хари Потър под въпрос. Ако не е любим, поне е общоприет….
Тук подобава да напиша: Честит юбилей!
Хари Потър порасна, а читателите му – кога?“

И приложих линк към статията „Хари Потър“, цензурата и обучението по литература“ на София Ангелова-Дамянова и Катя Николова (2005, liternet.bg). В началото ѝ накратко се споменават въпросните тогавашни скандали и линиите, по които вървяха; отбелязва се и мнението на Милена Кирова, която причислява тези книги към „добрата популярна култура“, с което съм напълно съгласна.

Вече бях попаднала в някое от разклоненията на дискусията на публикация с 9 топ корици на книгите за Хари Потър от цял свят (nexter.org/best-harry-potter-covers). Бяхме ги обсъдили набързо и мимоходом с няколко колеги и приятели. Включително и как оригиналните корици на издателство Bloomsbury се повлияват с времето от нарастващата популярност на поредицата и от филмовите образи и клишета. Помислих си, че след като ярко отличаващият се стил на Любен Зидаров предизвиква такава буря, то може би ето, в тези 9 топ корици е адекватният прочит на тази популярна литература. Защото от моя гледна точка в тях подходът на художниците е именно откъм „приложността“ на илюстрацията. И помолих приятелка, специалист в литературата, която оспорваше прочита на Любен Зидаров – че не се е справил с героите и не може да чете текст, да посочи кой от тези художници се е справил най-добре от нейна гледна точка. Получих дълги обяснения, но не и отговор. Може би не разбра, че я моля и очаквам да приложи теорията на практика, така да се каже. Но всичко това ме наведе на мисълта как мога да разгранича масовата от широката (културна) публика.

Покрай споделянето на 9-те топ корици вече бях установила, че масовата публика във Фейсбук с лекота отрицава, оплюва и тръгва на линч, обаче странно се умълчава и губи интерес, когато трябва да посочи какво харесва. Или не може, или не знае, или… не смее. Увлечената от нея културна публика беше в позицията „вслушайте се какво ви казват хората“. В която пък се заяви „шаячната правда“ като призрак от соц миналото, както отбеляза приятелка, като тук соцът беше вече на може би неосъзнато манталитетно ниво. Предпочетох да не му обърна внимание.

Защото ме интересуваше друго. Харесването. Реших, че широката публика на изкуството ще да е тази, която може да харесва. И която, изправена пред избор, може да посочи какво харесва, без да се притеснява от мнението си. И което е не по-малко важно – без да се притеснява от мнението на другите. Защото общата нагласа в този случай би била позитивна. Трябваше да използвам тази възможност в почти идеални условия: добра популярна литература като част от култура, на която всички ние така или иначе сме потребители, и 9 топ корици към нея. Така идеята за анкета дойде от само себе си.

Анкетата и… децата

Опитите да я започна, споделяйки линка с всички корици наведнъж, се провалиха. Разбираемо, защото при „бързата“ среда във Фейсбук малцина са склонни да извършат „бавното“ действие по отваряне на линк и внимателно разглеждане на толкова много картинки. Затова реших да ги пускам в отделни статуси една по една, започвайки от корицата на Финландия. Която в импровизираната класация при онова бегло обсъждане с колеги и приятели беше излязла на първо място. Така на 24 ноември 2019 г. написах този пост: „Значи, през всичките тези дни на дискусии за илюстрациите на Любен Зидаров към книгите за Хари Потър се опитвах да разбера какво иска публиката. Току споделях линк с 9-те топ корици на книгите от различни страни с идеята дискутиращите да посочат коя от тях харесват най-много – тоест кой художник се е справил най-добре с илюстрирането на Хари Потър.
Малцина приятели и колеги откликнаха на моя въпрос, за което много им благодаря. Останалите предпочетоха да си останат с отричането, да го кажа меко :-), на илюстрациите на Любен Зидаров – в частност за Хари Потър и като цяло за всичките му въобще. Но така и не направиха избор от 9 варианта, за да разбера какво харесват.
Та реших да ги споделям една по една с идеята дискусията да придобие по-позитивен характер 🙂
Започвам с корица от поредицата за Хари Потър във Финландия.
Имате „право на мнение“ – на което многократно се позоваваха дискутиращите тези дни.
Използвайте го, моля!“

И се получи. В следващите два дни пуснах поотделно и останалите корици. Хората се вглеждаха в тях, коментираха спокойно какво им харесва и какво не, аргументираха се понякога, а дори когато мненията им драстично се разминаваха, в споровете нямаше обиди или пренебрежение. Имаше няколко опита такива да бъдат привнесени откъм вече затихващото „цунами“, но участниците в обсъждането просто ги подминаваха. Така че скоро тези опити престанаха. Беше анкета, в която децата получиха неочаквано интересна роля – на живи справочници за родителите си по героите и обстоятелствата в книгите за Хари Потър!

Тук може би е важно да отбележа очевидното: цялата епична дискусия във Фейсбук около илюстрациите на Любен Зидаров се водеше от възрастни. Децата, доколкото присъстваха, бяха предимно обект на предполагаемо въздействие и на опасения, изказани от „травмираните в детството“. Коментарите с по-внимателни разсъждения за детското възприятие и за формирането на вкуса бяха изключение и предимно на „моята стена“. В „цунамито“ на дискусията – в десетината ѝ разклонения от по неколкостотин коментара – понякога срещах позовавания на деца и внуци, но само доколкото тяхното харесване или нехаресване се явяваше в подкрепа на мнението на възрастните. Нямаше опит да разберат какво и защо харесват или не харесват, нямаше и усъмняване дали собственото им мнение не влияе върху децата.

Пак на моята стена художничка написа: „А аз показах въпросните илюстрации на Любен Зидаров и попитах направо децата /тези, с които работя/, просто и ясно: Харесват ли ви, или не? От десет деца едно отговори с „Не“, две изразиха мнение „Особени са“, като на въпроса ми „С какво?“ получих отговор: „Ами свикнала съм с образа от филма“. Седем казаха „Да“ и оцениха начина, по който са нарисувани! В заключение единодушно стигнахме до извода, че дадено произведение може да бъде интерпретирано от всеки художник, илюстрирайки го по свой собствен, индивидуален начин. Мисля, че това и верният път, по който всеки трябва да върви, веднъж решил да бъде творец, а аз обучавам и възпитавам бъдещи такива… надявам се!“.

Разбира се, и тук може би има пожелателни отговори, а може би има значение и това, че са деца с изразена наклонност към изкуството, не знам. Но така или иначе към момента на анкетата разполагах с мнението на тези десет деца. После към тях се добавиха и още две, но за тях ще стане дума по-нататък.

В рамките на анкетата имаше интересни коментари за отношението на илюстрацията към текста – какво помним от текста, за да го очакваме, търсим и намираме в илюстрацията. Имаше и комични моменти, когато например дадени корици се отхвърляха с аргумента „твърде много шах“ или „какъв е този плъх“. А допиталите се до децата си поясняваха, че шахът е основно изпитание, през което преминават героите в първата книга, а плъхът е на Рон и съответства на совата на Хари Потър. Други пък, напротив, помнеха детайли от книгата – като например, че в нея Хърмаяни има големи зъби, което го няма при героинята във филма, обаче е налично във финландската корица, поради което тази достоверност се явява нейно качество.

Взаимовръзката с филмите бе често отбелязвана, включително и в този коментар на Фейсбук приятел за доста спорната корица от Украйна: „Корицата е хубава, според мен. Но цялата работа около Хари Потър страда от твърде тясното свързване с филма, който явно излезе твърде скоро след книгата. Оттам нататък визуалният образ е трайно изграден в общественото съзнание и не позволява друга интерпретация. Ако не прилича на Даниъл Радклиф, неизменно води до коментари като „Това не е Хари Потър“, „Това е нещо друго“, „Не отговаря на представата ми“ и т.н. Така че мисля, че тази илюстрация печели одобрение заради приликата с представата за героя. Иначе не е лоша, но ми е малко „наративна“ за корица – има опит да изобрази всички герои и да загатне всички сюжетни елементи. Което може би е подходящо за по-невръстна публика, отколкото е таргетът на книгите. Да, ако някой ще търси с пръстче къде се крие Хагрид, става“.

Същевременно по-тесни специалисти обсъждаха и качествата на илюстрациите, оформлението и шрифта на кориците. Бегло стана дума и за изданията на Хари Потър за възрастни – със съвсем различни изображения… Много ценни коментари имаше и по линията „прочит – илюстриране“, които ми се иска да споделя, но няма как. И без това текстът вече е много дълъг. Но най-важното за мен беше тъкмо културата на обсъждането в хода на анкетата.

Може би тя се дължеше и на факта, че съвсем съзнателно не включих в анкетата кориците на Любен Зидаров. Макар че и те присъстваха донякъде в задния план, а на финала излязоха и в предния – с включването на малките Боби и Мария. Причините да харесат илюстрациите на Любен Зидаров бяха: „защото са рисувани с боички“ (Боби) и „защото са рисувани като от дете“ (Мария). С което децата, харесали неговите илюстрации, станаха 9, едно не ги е харесало, а две са на особено мнение…

Като от тях само Боби бе направил класация и на 9-те топ корици. И когато Фейсбук приятелка се натъжи, че японската корица е останала недооценена, написах в коментар: „Между другото, малкият Боби не е харесал японската корица, защото в нея не се явява образът на самия Хари Потър. Това очевидно е важно за него. В корицата на Любен Зидаров той има този образ, към който да отнесе собствения си прочит на книгата. Боби не мисли в категориите „красиво“ и „грозно“ така, както мислят възрастните – това явно се изгражда с времето. Та много неща научих аз от тази дискусия, да си кажа :-).

Финалната класация от анкетата обявих на 1 декември 2019 г. И тя изглеждаше така:

Резултати от анкетата за 9-те топ корици на „Хари Потър“

И победител е… корицата на Италия! 🙂
С най-много гласове „да“, нито един „не“ и на трето място в индивидуалните класации.
В коментарите при нея и при корицата на Германия имаше забележки от типа „какви са тия плъхове“ и „прекалено много шах“. Което идва да покаже какво всъщност помним от книгата ние, дето сме я чели и я харесваме 🙂
На второ място – Франция.
С един глас „не“ и четвърта в индивидуалните класации.
В коментар под нея пишеше, че всичко, което не е от „проклетата ръка на Любен Зидаров“, е хубаво 🙂
Третото място си оспорват, доколкото мога да преценя, Финландия и Германия.
Голямата интрига е корицата на Украйна – на първо място по харесване (в индивидуалните класации) и първа по нехаресване 🙂
Сред забележките в коментарите за нея бяха „кич“, „сладкарница“, „крещи“.
Особено място заема корицата на Япония – заради особените мнения.
Сред тях беше и това: „намирам я за гениална, но не я харесвам“.
Интересно е и „вялото“ отношение към оригиналната корица, с която поредицата за „Хари Потър“ започва да излиза във Великобритания преди две десетилетия.
Може би защото се възприема като „историческа“.

Благодаря много на всички, които участваха!
P.S. Следват приложения 🙂
1. „Разбивката“ на класацията:
– По гласове „да“: Италия (52), Франция (40), Финландия (36), Япония (32), Германия (28), Швеция (25), Украйна (18), Великобритания (13), САЩ (9)
– По индивидуални класации: Украйна (3 първо място), Германия (2 първо, 3 второ, 1 четвърто), Италия (2 първо, 2 второ, 3 трето), Франция (2 първо, 1 трето), Япония (1 първо), Финландия (2 второ), Швеция (1 второ), САЩ (1 пето), Великобритания (1 седмо)
– По гласове „не“: Украйна (10), Швеция (8), САЩ (6), Япония (4), Финландия (4), Германия (3), Франция (1), Великобритания (1), Италия (0)
2. Референтна детска група:
Тя се състои само от 8-годишния Боби. 🙂 Неговата класация е включена в общата, но реших, че е добре да я сложа и отделно: Украйна, Финландия, Италия, Германия, САЩ, Франция, Великобритания, Швеция, Япония.
Ще отбележа също, че Боби е харесал най-много корицата на Любен Зидаров, макар тя да не е включена в класацията – въобще не се страхува от нея, харесва му, „защото е рисувана с боички“, а е черна, „защото е нощ“ 🙂
Казал е още: „децата са и еднакви, и каквито си искат“.
Поне аз ще запомня това.