0
945

За „Майстори“ на Рачо Стоянов

Едно писмо на Рачо Стоянов до Николай Лилиев

„Майстори“ в Народния театър, 2017 г., снимка НТ

София,20.III.1924 г.

Драги Николай,

Отдавна се каня да ти пиша, но други дела, повече безделие, ми пречеше да изпълня намерението си. Понеже, когато човек е много зает, намира време за всичко, и аз намирам време да ти пиша сега в най-усилена работа. Чака ме експедиция на книги, канцеларска работа, приготвяне (на) библиографски материали за един летопис на Академията и т.н., но г. Михов ми съобщи адреса ти и аз бързам да ти се обадя, докато не съм го загубил някъде. Мюнхенският ти адрес три пъти го исках от Сашо Филипов, три пъти го губих, най-после ме досрамя и се отчаях. Бях написал и писмо, когато разбрах, че те канили за секретар на театъра, но тъй си остана в джоба ми, понеже го бях написал след третото изгубване на адреса. Пък и нямаше защо да ти се праща – г. Михов ми съобщи, че не си разположен твърде да се върнеш в софийското блато. Сторил бях намерение да ти пиша и по друг повод, и ето чак сега извършвам това. От едно загатване на г-н Михова разбрах, че нему, а и на тебе, е станало известно в Мюнхен за катастрофалното ми пропадане на миналогодишния конкурс за поощрение на родната литература, отдел драма. За да не помислиш, че съм скрил от тебе нарочно, а още повече, за да имаш представа за оная глупава игра, която ми разиграха, ще ти разправя как ме провалиха… не, това не мога да кажа, понеже го не зная – а как ме скандално прославиха.

Рачо Стоянов

Повече от шейсет пиеси бяха представени, а между тях моята, петактна, из живота на българските резбари преди освобождението, от началото на 19 век под надслов „Майстори“. Види се, на лош час съм я захванал и още по на лош час представил. Макар пиесата да е представена без име, а само с две букви Р.Д. узнава се, че Рачо Стоянов представил пиеса. След някое време ме среща един от многобройните литературни клюкари и ме поздравява: „Получаваш премия.“ Среща ме втори, трети. Същата песен. В едно заседание на писателския съюз ново шептене на ухо, запитвания. Дори в настоятелството на съюза искаха да ме изберат, дори с К. Константинов, еднакво число гласове получихме, та баланс искаха да правят, но аз викнах, че не ща да ме изберат и се спасих. И стана Рачо Стоянов „персона“. Взеха да ме гледат любопитно-изпитателно-злобно-завистливо-подигравателно-презрително (чудно как един поглед може да изрази толкова чувства едновременно, окото на  българския писател има широка гама) събратята писатели, взех дори от провинцията да получавам поздрави. Уж, дявол да го вземе! Чувствам, че сърцето ми е неспокойно. Зная, че Николай Райнов е представил пиеса, не съм вчерашен и като обсъждам „литературно-критическата-клюкарска констелация, разбирам, че вероятността за мене е незначителна, нищожна, почти липсува. Тревожно ми е, предусещам, че нещо не добро ще стане, и кой знае що би било, ако не дойде тъкмо навреме екскурзията ми до Берлин. Това ме разведри, разсмя, ободри и разсея от душата ми всички не добри мисли. И стана онова, що аз предчувствах. Не само че не премираха пиесата ми, но дори не я счетоха достойна за минимално поощрение. Така че от всички четиридесет и няколко или петдесет и няколко кандидати за слава, всеки си прибра драсканиците ни лук ял, ни лук мирисал, само един Рачо Стоянов пропадна с гръм и трясък пред очите на цяла „литературна София“. Не мислех, че мълвата е достигнала до Мюнхен, а тя достигнала, проклетницата! Сам отсъди, можех ли да ти пиша спокойно, когато тая ненужна гавра бе още близко по време в паметта ми. Не се ядосвах и не можех да се ядосвам, че не са ми дали премия – това аз не мога спокойно да отсъдя – но кому бе нужна тая игра със слухове и клюки, и досега не мога да узная. От глупав приятел или от умен неприятел, се пусна тая клюка – един Бог знае и нека Той съди всекиму заслуженото. Година ще мине скоро от тия „събития“, и усещам, че неприятностите що ми причиниха, отдавна са изгубили в спомените ми острия си характер. По-спокоен съм, дори страх ме е, че моята незаинтересованост се превръща в апатия. Ето сега е тук група артисти от Художествения театър. Ако не слушах постоянно да се говори за тях, съвсем не бих се интересувал; а и тъй не се интересувам: не ходя на театър, слушам отегчен театрални клюки и си мисля: „Кому ли е нужно това?“ Впрочем откакто съм се върнал от Германия, аз – чакай да си спомня – да, ни веднъж не съм ходил на театър. С една реч, загубен човек. Не са загубени, например, ни Гео Милев, ни Людмил Стоянов. Гео не може да забрави, че ти, а не той, си взел премията за поезията миналата година, не може да прости никому за постоянните си проваляния в театъра и вън от него, и си отмъщава на всички и на всичко в своя „Пламък“. А Людмил мълчаливо се нацежда на секретарското място в театъра, не мига пред нищо и от нищо, очаква командировка в чужбина и може би ще я получи… И около всичко това се „прави“ литература. Магнита, който насочва компаса им, винаги се насочва по линията на личната изгода и „литературни течения“ се създават, за да се теоретизира – и то как, Господи! – личната приязън или неприязън на техния създател спрямо другите пишещи братя. Струва ми се, че скоро ще навикна да се смея над тия неща, но засега ми е тежко понякога, та чакам да дойде пролетта и щом не мога да забегна по-далече, напр., в странство, да избягвам всеки обед и вечер в Борисовата градина, а всеки празник на Витоша или на Люлин. Миналото лято почувствах аз колко по-целителни са не само за тялото, но и за душата, безлюдните гори и усамотените извори на планината. Ето пролетта вече иде. Вали топъл дъжд, ситен като тънка мъгла и всяка гранка, обнизана с бисер, е вече светла, сякаш под кората на дърветата текат слънчеви лъчи. Хубаво е, радостно е, светло е, въпреки мъглата и дъжда. Наистина нищо лошо няма, нищо лошо не е станало, нищо лошо не може да се случи. Няма ни литература, ни театър, ни литератори, ни актьори, ни художници, ни вестникари, ни дружбаши, ни комунисти, ни сговористи, ни блокари, ни дребни честолюбия, ни болни амбиции. Има пролет. И когато под някоя борика отворя стиховете на някой поет и те не ме увлекат, ще ги свия в раницата си и ще се посмея… Твоите опитах. Някои от тях издържат конкурс с най-красивата природа, но ти не се възгордявай много, макар да имат намерение да те направят горд всичките ти врагове и отрицатели.

Но виж безграничния ми егоизъм! Цели четири страници за мене, и едва накрай нещо като интерес към тебе. Лош човек съм още, Николай, прощавай ми. Ще се поправя, давам вяра и клетва. А ти, когато отидеш в Париж, обади ми се. Ако не те мързи, обади ми се и от Виена.

Здравей, за много години.

Р. Стоянов

„Майстори“ в Народния театър, 2017 г., снимка НТ

Това писмо ни връща назад в годините, за да ни припомни как е била посрещната драмата „Майстори“ в момента на нейния първи контакт, не с публиката, а с професионалните й оценители от журито на конкурса за поощрение на родната ни литература и изкуство през далечната 1922 г. Организиран от Министерството на просвещението, стартът на този първи в историята на Третото българско царство конкурс случайно съвпада със завършването на творбата, чийто сюжет е занимавал Рачо Стоянов дълго време преди това.

Драмата „Майстори“ е поставена седем години след представянето й на злополучния конкурс и три години след изпращането на това писмо от автора й до Николай Лилиев, който през есента на същата 1924 г., след настоятелната покана на Вл. Василев, директор на Народния театър по това време, се завръща в България и веднага е назначен най-напред за артистичен секретар, а малко по-късно – за драматург на театъра.

Тази година на 10 септември се навършват 90 години от премиерата на първата постановка на „Майстори“ на сцената на Народния театър. Но не толкова юбилеят е поводът да припомня това писмо на Рачо Стоянов до приятеля му Николай Лилиев, колкото думите на режисьора Петринел Гочев, които прочетох.

Познавах живота на мъжете майстори отблизо, от момчешките си години. Животът ми даде дни на буйство и дни на покой, животът ме хвърли и в огъня на ревността, и в спазмите на завистта, но и ми подари съкровените величествени моменти да видя как под ръката ми излиза образ, като изписан с божия дъх!

„Бог се е отрекъл от мен!” дори изрекох някога си. Това е! Ако ме попитат „Защо избра днес тази пиеса?”, отговарям на всички: „ТОВА Е МОЯТА ИСТОРИЯ!”. Всеки един от нейните герои живя в мен с цялата си болка, страдание, низост и подлост, както и с непоносимото величие на любовта си. Аз съм Майстор!“

Предстои ми да видя поредната постановка на безсмъртната творба на Рачо Стоянов. Писмото с коментар съм публикувала в далечната 1983 г. в сборник, посветен на 100-годишнината на писателя, отбелязана подобаващо тържествено в родното му Дряново. Съдържанието на писмото достатъчно добре говори за нравите, които общо взето остават същите, докато  времената се менят. Но когато нашият съвременник, в случая режисьорът Петринел Гочев, се припознае в творба от миналото и я възкреси за нов живот – това е истински празник на Духа. С любопитство очаквам да видя майсторството на днешните „майстори“. 

Надежда Александрова е литературен историк. Работила е в Националния литературен музей, Столичната библиотека, където е била и директор, и в НБУ. Изследва архивното наследство и творчеството на Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Владимир Василев и др. автори от първата половина на ХХ век. Съставител и редактор (заедно с Елка Констинтинова) е на двутомника на Димчо Дебелянов (1983, 1987). Автор на книгата за Дебелянов „На Бога най-светлия син“, изд. Рива (2016), на книгата за Лилиев „Аз нося вашето смирение…“ (2009).