1
1451

За „малка справка” на „Московска”

Размисъл пред деня на несвободата

Има места, които са не толкова мост между някакви две, отделно взети точки на земната повърхност, а по-скоро между различни състояния на памет. Социологът Георг Зимел ги нарича „субективно свързани места”: за разлика от животните, ние сме в състояние да извървим и мислим пътя си емоционално, придавайки му формата на личен спомен. Звучи малко абстрактно, а всъщност може да бъде до болка конкретно.

Не може да не ви се е случвало да се заковете на място, без да си  давате сметка защо. И едва по-късно да успеете да навържете двете нишки – на това място в спомена и на спомена, до болка обвързан с точно това конкретно място, което иначе спокойно щяхте да прекрачите в пространството.

Неотдавна ми се случи нещо подобно, спускайки се навярно за хиляден път по столичната стъпаловидна уличка „Малко Търново” – от „Московска” към Младежкия театър на „Дондуков”. Погледът ми машинално се стрелна вляво, където имаше клуб или пиано-бар, който от доста време е затворил врати, сетне паметта ми навярно направи някаква връзка с концертите на живо, и изведнъж, за своя почуда, се спрях, без да знам защо. Просто разбрах, че не мога продължа надолу – по трите редици от девет стъпала, с които е прочута тази софийска улица. Някакъв спомен лумна в съзнанието ми и ме закова на място. Сякаш чух отново един глас, който сподавено разказва: „… Спуснете ли се по стълбичките под „Московска”, погледнете желязната врата вдясно…”.

Бях спрял тъкмо пред нея. Спомних си и гласа: на един човек, чието име така и не научих, наричахме го просто Сивия… Беше в средата на 80-те, малко преди да вляза в казармата. Берлинската стена си беше на мястото, народната милиция бдеше, а младежта, в опит да търси музикални „отдушници”, както бе прието да се казва тогава, се тълпеше на различни „места” – лятната естрада в Парка (днес отново Борисовата градина), стадион „Академик”, зала „Универсиада”, Университетския джаз-клуб (изброявам само по-неформалното, за което се сещам).

Та разговорът, към който се връщам днес, е с близо трийсетгодишна давност. Трябва да е било след някакъв късен джем-сешън в зала „Универсиада”, един от джаз-концертите, организирани по инициатива на Владко Радулов. Публиката бавно се разотиваше, поне според подканванията на милицията. Спомням си, че си тръгнах с голяма група познати и после „заседнахме” на някакви пейки над старото трамвайно колело на „Ситняково” (срещу днешното румънско посолство). Тогава някой каза нещо дръзко за милиционерите, дето ни даваха зор след концерта. И всички храбро се разсмяхме (поне в нашите очи). В този момент един сподавен глас рече: „Ама не са ви водили за малка справка на „Московска”, нали…” Беше Сивия, луд фен на музиката, а според тогавашните ни представи –  „съвсем чичко” (трябва да гонеше петдесетте). Наричахме го така заради дългите му сиви коси, сплетени на плитка, а любовта му към джаза и рока бе толкова безспорна, че всички му имахме безусловно доверие, никой не смяташе, че може да е внедрен сред нас като „ухо”.

Във възцарилото се мълчание се опитвах да си представя какво толкова „страшно” може да се намира на „Московска” – място доста „партийно” в моите представи – между Партийния дом и прилежащи подобни институции.

След кратка пауза Сивия продължи, като произнесе фразата, изникнала паметта ми след толкова десетилетия: „Спуснете ли се по стълбичките под „Московска”, погледнете желязната врата вдясно…”. И после отривисто заразказва: за събирания на открито през 60-те, когато още не сме били родени – в градинката на „Св.Седмочисленици” или пред Алианса на „Славейков”, за тесни панталони и танци, за милиционерски хайки и арести. За заповедта на милиционерите: „Свали си панталона, без да си събуваш обувките”, което трябвало да покаже носиш ли забранените тесни панталони, за печатите по краката на момичетата с къси поли, за ножиците, с които им режели панталоните или им стрижели косите, така че сами да се острижат от немай къде нула номер…

И най-вече за „пътя към ада” – подземието на „Московска” 5, до което се слизало по вити стълби от онази именно желязна врата… За „малки справки” около 9-и септември, когато замъквали там „противообществени елементи”, запленени от западния начин на живот и „упадъчните танци”. За боя по ръцете и ходилата и за поливане на битото с ледена вода – който няма отоци, тоест следи от побоя, го пускали да си върви вкъщи…

Всички мълчахме. Ала разказът за това място, дето те викат за „малка справка”, без да остане „следа”, се запечата в съзнанието ми.

Спомням си, че след чутото се разотидохме по домовете си като попарени, без повече да говорим за това. То беше част от „срамните тайни” на времето, не беше прието да се говори за такива неща. Не само от страх, а за да не се наруши чувството ни за нормалност, за да можем все пак „да живеем” в този свят.

По същия начин днес „не помним”. Нито за „онова време”, нито за толкова неща след него, а, както е тръгнало, ще се оттекат и всички „кой?”-питания от настоящето.

Знам много добре, че днес времето е друго и изобщо не искам да стряскам младите със „страшни приказки от подземието”.

Още повече, че виждам днес свободата и усмивките по лицата им, виждам самочувствието и убеждението им, че никой не може да им отнеме тези техни права, което невероятно ме радва.

Независимо от това, че на 9-и септември фанатици с червени знамена пак ще излязат по улиците с твърденията, че тогава е дошла „свободата”. Онази  „свобода”, която по свидетелството на писателя Георги Марков, продължавала и на 10-и, когато пък бил Денят на народната милиция и Държавна сигурност. Та дори имало и гигантски лозунги, на които с „революционна искреност“ пишело: „Да живее десети септември, ден на Народната милиция – единствена опора на Народната власт!“. Опора, стъпила върху подземия като това на „Московска” 5.

Там е работата обаче, че цикълът репресии – травми не е нещо, от което едно общество се отървава никак лесно, и че част от причините за днешното, на пръв поглед безпричинно насилие, може би се таят там.
Твърде много неща останаха премълчани в колективното ни съзнание. От нашите родители към нас, от нас – към децата ни. И поне част от тях е време да бъдат изговорени.

А травмата в българското общество си остава.
Затова и онзи „музей на травмата”, за който се работеше още преди пет-шест години от Държавна агенция „Архиви” – нетрадиционен или виртуален музей на спомена, приютен в подземията но „Московска” 5, където са били мачкани мечтите и достойнството на толкова хора, е редно час по-скоро да отвори врати.
В него „влагам” и този мой спомен, който явно не ми е давал покой.
Едно от многото свидетелства пред деня на българската несвобода.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияГората на ужасите
Следваща статияРазпознавания

1 коментар

  1. Точно така беше, минавал съм десетки години по тези стълбички, живеехме на ул. Веслец. Помня още тъмнозелените милициоверски униформи, с ботушите, виждал съм ги като дете, когато родителите ми ни водеха към Градската градина. Ние много добре знаехме за всички зверства, понеже татко ни беше казвал за убития си брат в Белене. Какво е усещал той, минавайки покрай Московска 5, така и не мога днес да кажа. Мавзолеят бе в стария си вид, през час караул в гвардейска униформа набиваше крак в идиотски ритуал, по каменните огради от двете му страни стояха бюстовете на комунистическите вождове,, а откъм Аксаков лотзад беше гробът на Коларов. Зелените високоговорители огласяха по празници огромния площад, Ежегодно на девети септември минаваха танкове, веригите трошаха жълтите плочки ( никой не ги наричаше жълти павета) . Властта изглеждаше непоклатима и даваше свирепи заплахи към евентуален поглед с вдигнати клепачи. Беше страшно по онова времве иникой идиот не би имал нахалството да твърди, колко леко било тук, колко свободно се живеело при диктатора Живков. Към края на петдесетте все още белезите от войната не бяха изличени, все още всички живееха в относително реавенство в дефицита и мизерията. Стотинковият стандарт на невероятно ниските заплати днес би хвърлил в ужас младите хора, които не знаят, какво е да се яде пържена каша, какво е да се обират с ръка трохите от масата или да се държи масло в чаша с вода , защото нямаше хладилници. И никой не помни дюкянчетата с надпис „Ловим бримки“, никой не помни обущарските клечки, скоито се набиваха сменените подметки, железцата по токовете, които тропаха по паважа. Никой не помни червените ленти на „отрядниците“ нито е виждал брадясал милиционер с карабина на рамо да обикаля под мъждукащата крушка пред Халите. Побоят в участъка беше най-малкото нещо, което очакваше когото и да било , само да бъде заподозрян в нещо против комунистическата власт. Упрек, виц, танц, дреха , прическа, червило дори, разговор с чужденец, всичко можеше да докара на непредпазливия човек обвинение в държавна измама, незабавен „другарски съд“, изправяне пред целия колектив на предприятието, уволнение, изгонване, изселване, бой, бой, бой и често смърт, с кратка сводка: врагът бе обезвреден. Но болезнената последица бе взаимното подозрение, автоцензурата, взаимното следене, донасяне, изхвърлянето пред комунистите, най-отвратителни бяха „безпартийните комунисти“. Съзнанието им до такава степен бе деформирано, че в желанието да оцелеят, те приемаха доброволно да се приобщят към зверсщината на гчервените господари, приемайки фанатично тяхната воля. Точно те можеха да извършат най-големите злини на нищо неподозиращите им познати. Това бе действителността, а в милицията постъпваха найдолнопробните простаци, катилите, злобните гадове. И каква ирония – внукът на един от най–отявлените милиционери на диктатора Живков, ген.Диков, днес е министър на културата. Патриархът е спринадлежвост към ДС, чузовището, обитаващо подземията на Московска 5. Военният ни министър е с принадлежност към ДС, чудовището , обитавало мазетата на Московска 5, директорът на НИМ е с принадлежност към ДС, почти всички лица, заемали отговорни постове в посттоталитарната гавра, наречена „преход“, в която България бе подкосена от нечувания грабеж, бяха все с принадлежност към ДС, сякаш заченати в епруветки в подземията на Московска 5. Но какъв е Георги Марков – една жертва, станала известна. Ами сотиците хиляди , избити в пъвите два месеца след девети септември , 1944 г., ами хилядите незнайни мъченици, утрепани зверски в концентрационните лагери на смъртта в Белене и Ловеч все от същите тези милиционери и същите мерзавци, служили в Зържавна сигурност? Ами хвърлените през балкона и „почистени“ долу невинни жертви, загиналите в колите си със срязани спирачки, в катастрофите, уредени с изскачащи камиони, ами „изчезванията“? Ами перфидната месомелачка на душите, наречена „българска казарма“ сотвратителните извращения, правещи от момчетата зверове за няколко месеца. Защо българите били толкова лоши, се питаме днес. Защото такива ни направиха, така ни моделираха, да бъдем доносници, да мразим човека, съседа, колегата, роднината, да служим единствено и безогледно на бчервената чума и да злорадстваме при вестта за „наказания враг“. ТРябваше от деца да целуваме червеното знаме, да носим пионерски връзки и значки с петолъчки, караха ни да вярваме, че първо и свещено задължение е верността пред СССР, вярата в комунизма, устойчива пред бронебойни патрони.
    Но…музиката, идваща от свободния свят свърши много по-силна работа от най-смелите мечти за отхвърляне на комунистическата чума. Рокът прояде бентонната пропаганда. Забраната срещу рок-музиката се превърна в абразивната сила, способна да разбие каменните зидове. И бе дошла свише за нашето поколение, родено в началото на петдесетте години.