0
3047

За Марин Бодаков

IN MEMORIAM

Марин Бодаков, фотография София: Поетики

Преди няколко месеца Марин ме помоли да напиша предговор към една книжка, която бе събрала част от работата му като журналист. Съгласих се с радост, защото знаех, че иска не да се самоизтъкне, а посредством сбора от тези интервюта да каже нещо за и на нашата интелигенция.
Книжката се забави, трябваше Полският институт да събере съгласията на всеки от интервюираните. Така и остана недовършена, но благодарение на усилията на Полския институт все пак ще излезе. 
Иска ми се в негова памет да публикувам онова, което Марин искаше да намекне, аз казах направо и той се зарадва.

Мащабите на културата

Интересът на българската интелигенция към полската култура е отдавнашен и като че винаги е бил свързан с желанието за разчупване на традиционните схеми и отваряне към съвременното европейско изкуство – за какъвто и период да се отнася определението „съвременно“.

Още от двадесетте години на ХХ в. дейността на основаното от Боян Пенев Българо-полско дружество лансира както романтично-героичната визия за полската литература, така и модернистичната ѝ алтернатива. Чрез преводи на автори, свързани с кръга „Млада Полша“, у нас навлиза и е широко обсъждана поетиката на европейския декаданс. Не непременно посредством най-качествените му представители: парадоксално, въпреки приятелството на Дора Габе с Владислав Реймонт, нобелов лауреат за литература през 1924 г., по онова време у нас много по-интензивно е издаван Станислав Пшибишевски. Наивното ницшеанство на героите в романите и екзалтираността на драматургията му се оказват привлекателни за удивително широк кръг читатели: анкета на „Учителски вестник“ през 1928 г. го определя като любим автор на българските учителки. От своя страна, Гео Милев също отпечатва в сп. „Везни“ програмните есета на Пшибишевски, от които научаваме, че „в началото бе похот“. Така модернистичната естетика на течения като „Млада Скандинавия“ и „Млада Германия“ става достъпна за широката публика в България не чрез творбите на Стриндберг или Метерлинк – известен е провалът на инициираната от Пенчо Славейков постановка на „Синята птица“ в Казанлък в началото на миналия век. Това става по-скоро чрез творбите на автор, чиито идеи представят постромантизма редуцирано и елементарно, но с притегателна славянска емоционалност. За ужас на остро противопоставящия се на невъздържаните „изригвания на голата душа“ Иван Вазов.

След Втората световна война и присъединяването на двете държави към т.нар. социалистически блок е взето институционално решение традицията на културното сътрудничество да продължи и през 1949 г. в София е открит Център за полска култура, днес наричан Полски културен институт. Веднага и особено след разхлабването на сталинистката опресия върху културния живот (което в Полша е осезаемо и на практика, след 1956 г. идеологическите императиви в изкуството са отхвърлени) той е възприеман от българската интелигенция като място, от което може да се надникне към широтата на европейските хоризонти чрез свободен достъп до културата на един славянски народ. През 70-те години на миналия век магазинът на Полския център беше особено притегателен: по стените висяха впечатляващи театрални плакати, българските карикатуристи чакаха с нетърпение новите броеве на „Шпилки“, архитектите се вдъхновяваха от „Проект“, учениците се редяха за новите плочи на изпълнители като Ниемен и Родович, студентите се възхищаваха на полския джаз. Обичахме да ходим там, защото изпитвахме радост от общуването с изкуство, изплъзнало се от изкуствения соцреалистически канон. При това нормално, официално и радостно общуване, неподлежащо на санкции, за разлика от скришното четене на руския дисидентски самиздат и заглушеното слушане на бардове като Галич и Висоцки, които ни въвеждаха в кошмарите на лагерната съветска действителност.

Така полската култура отново ни отваряше кръгозори, този път подборът на автори и артефакти изключваше най-ексцентричните, но пак се намираха поводи за висшестоящо номенклатурно сумтене. Затова и я нямаше практиката на прожекции в залата на Центъра.

След 90-а година всичко се отвори. Центърът се превърна в Институт. Вече без книжарницата, затова пък се правеха изложби, показваха се новите наградени полски филми, финансираха се преводи. Полският институт организираше и премиерите на новоиздаваните книги, канеше от Полша техните автори. Неограничавана от метаестетически изисквания, полската държава показа как се грижи за разпространението на своята култура.

Тази нагласа на щедро предоставяне на артефакти, без непременно да се търси финансова компенсация, явно е присъща на голяма част от полската артистична интелигенция: гостуващите доскоро у нас полски автори не пестяха времето си за срещи и разговори с българската публика, не се изживяваха като скъпо платени лектори по американски маниер. В тази безкористна нагласа имаме възможност да се убедим и сега, по време на световната пандемия, когато съвсем безвъзмездно гледаме спектакли на Варшавската опера, на някои театри, а и на индивидуални творци. Поп и джаз изпълнители показват стрийминг на свои концерти, изпълнени без непосредствена публика, затова пък със свободен достъп из целия свят в продължение на дни. Така богатата полска културната атмосфера преодолява изолацията и границите.

И в тази ситуация Полският институт в София продължава усилията си най-новите арт събития да навлизат в българския културен живот. Подкрепят се преводи, организират се изложби, а в библиотеката на Института могат да се намерят не само последните издания на поети и писатели, но и дискове с най-популярните полски филми от последните години.

Настоящата книга на Марин Бодаков е резултат от тази отвореност и щедрост. Тя е подбор от разговори с гостували у нас интелектуалци, именно по покана на Полския институт, в периода между 2011 и 2019 г. Разбира се, през тези години гостите бяха много повече, но тук подборът е изключително прецизен. Направен е, от една страна, от автора, който е не само утвърден поет, но и преподавател по критика и критически практики във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“. От друга страна, това са интервюта, минали през цедката на вестник „Култура“, който в продължение на десетилетия беше синоним за високо интелектуално ниво в българската журналистика и до голяма степен определяше стандартите. Така, чрез предложения сборник, имаме възможност да се докоснем до най-добрите, поне до част от най-добрите съвременни полски творци, издавани в България.

Освен вече споменатия Владислав Реймонт, полската литература има още трима съвременни нобелисти и те, лично или косвено, присъстват в интервютата от книгата. За Чеслав Милош Бодаков разговаря с проф. Ирена Груджинска-Грос, литературовед и историк на идеите, и с Анджей Франашек, литературен критик, редактор „Култура“ в католическия краковски седмичник Tygodnik Powszechnу, а за Вислава Шимборска с Михал Рушинек (секретар на поетесата в периода 1996–2012 г.) в качеството му на председател на УС на фондацията, финансирана с непокътнатата приживе сума от наградата.

Онова, което прави впечатление, е общото между тези двама, инак много различни творци. Милош е обърнат преди всичко към полската история, в творчеството си често се противопоставя на националните митове, превърнати в популярни наративи. Същевременно осъзнава необходимостта от ироничност и съответно дистанцираност на изкуството. Въпреки че нарича полската литература „тайно братство със свои собствени ритуали за общуване с мъртвите“, той подчертава: „Тук плачът и смехът, патосът и иронията съществуват заедно, равнопоставени, насочени към историята, винаги алюзивни“. Именно чрез тази ироничност, въпреки убеждението му, че поезията трябва да говори за единичното и уникалното, локалните исторически наративи в творчеството на Милош се глобализират. От дисекция на полската история при определена политическа конюнктура те придобиват теоретичната дистанция на обща история на идеите. Шимборска, от своя страна, съзнателно се противопоставя на свеждането на стиховете ѝ до каквато и да е конкретика, било историческа, или национална. Нейната ироничност е философска, а чувството ѝ за хумор е, както казва М. Рушинек, „нейният начин на живот“.

Тази изкушеност към ироничното, смешното, парадоксалното е като че обща черта на всички интервюирани от Бодаков полски литератори. Това несъмнено се отнася за Тадеуш Ружевич, представен от д-р Марчин Яворски от Познанския университет. Според него не само с драматургията и поезията си, но и с поведението си Ружевич се стреми да демитологизира образа на поета, поставен на пиедестал. Мисля си, че го е мотивирало съзнанието, че това не би било едно осъвременено осъществяване на романтичния идеал (което само по себе си е нелепо), но нещо по-лошо: резултат от вкарването на твореца в месомелачката на масовата култура, която би го трансформирала в популярна знаменитост. И Ружевич се брани именно чрез ироничното си непостоянство относно ролята на поета и участието му в политическия живот.

„Без фантазия, хумор и ироничен скептицизъм не би имало голяма литература и изкуство изобщо“ – заявява и Ева Липска. Това за нея е преградата пред „медийната лавина“, която те повлича и „трябва да правиш всичко възможно, за да спасиш смисъла на живота“.

Смисълът на „съществуването“ е онова, което търси поетът, според Ришард Криницки и той търси път за намирането му в гномичната поезия. Адам Загаевски като че определя и основанията на това търсене. Той вижда в поезията начин да се „убегне на пазара“, нещо повече, шанс да се разчупят рамките на социалния свят и така да се доближим до „тавана на нашето съществуване“, което според него е сакралното.

Струва ми се, че тези щрихи достатъчно илюстрират задълбочената философичност на интервюираните творци, която не само характеризира полската поезия, но и обяснява нейната световна кариера. Същевременно тя е запазила своята полскост и е разпознаваема именно като такава. Защото не къса с културното си наследство, а го пази, независимо от политическата му оцветеност. Тази приемственост гарантира нейното богатство и жизненост. През годините се е осъществявала не чрез мъдри държавнически политики, а поради нагласата на самите творци, които се стремят да подкрепят както своите колеги, така и бъдещите поколения. Вислава Шимборска предназначава Нобеловата си награда за това, което е правила през целия си живот – да подпомага писатели и преводачи в затруднено финансово положение, затова два пъти годишно се раздават помощи – както свидетелства нейният дългогодишен секретар. Подобна е загрижеността и на най-новата полска носителка на Нобеловата награда за литература, Олга Токарчук, която предназначава солидна сума за „подкрепа и промоция на полските, но също така и световните култура и изкуство“.

Иска ми се да се спра по-подробно на интервюто с Олга Токарчук. То в правено преди тя да стане нобелов лауреат, но пък повод е българският превод на любимата ми нейна книга Карай плуга си през костите на мъртвите“. Това не е най-интелектуалната книга на Токарчук, защото се чете и може да се възприеме като криминален роман: във всеки случай става дума за убийство, за поредица от убийства, при това с най-разнообразни жертви. Но зад този първи план, зад интригата, завоалирано просветва категорично послание, което отговаря на собствената ми нагласа за отношението на човека към съществата от природата и към целия свят наоколо. Според Душейко, героинята на повестта, „сърната не е само животински вид, а равноправна на човека екзистенция… Животното е нещо повече от животно – то е самостоятелно битие“. Това явно е трайно убеждение на Олга Токарчук, защото тя го развива и в неща, писани съвсем наскоро – в есето, провокирано от коронавируса, „Човек на ръба на света“, както и в новия сборник „Странни разкази“. Там „трансфугирането“ към животинските форми на битуване се предлага като алтернатива на човешкия бит, превърнал се в технологично съвършена, но неуютна дистопия.

Токарчук, както и всички останали в подбора на М. Бодаков, демонстрира силна ангажираност към глобалните проблеми, свързани със смисъла на нашето присъствие в света. Може да се каже, че това е характерно за повечето полски творци. Тази задълбоченост на полското изкуство, адресиращо всеобщи въпроси, дори когато призмата е някакъв национален наратив, го прави популярно и разбираемо навсякъде. Същевременно полската интелигенция е доста толерантна в отношението към собственото си културно наследство: авторите не биват оценявани по политическа им ориентация, а по естетически качества. Така взаимните влияния не се късат поради промени в политическа конюнктура. Новото изкуство стъпва на богата традиция и е колкото световно, толкова и национално, а под традиция не се разбира използването на някакви езиково херметични диалекти или описание на местни обичаи, а надграждането на литературни практики.

Философски, а и актуални социални проблеми разискват не само литераторите в интервютата от този подбор. Марин Бодаков и Христо Буцев (също по това време редактор във в. „Култура“) са успели да разговарят и с един от последните големи интелектуалци на ХХ век, социолога Зигмунт Бауман. След продължителното си изгнание от социалистическа Полша той се върна и прекара последните си години там, а през 2012 г. гостува в България с лекция в Софийския университет. Въпреки напредналата си възраст, Бауман впечатли не само със завидната бързина на мисленето си в непосредствен разговор, но и с пророческия си песимизъм относно процесите на световното развитие.

В книгата на М. Бодаков присъства още един „звезден“ полски интелектуалец, чиито репортажи са не по-малко показателни за различните стандарти в различните точки на света и не по-малко прозорливи в прогнозите си от социологическите. С Кристина Стрончек е разговорът за посмъртно издадените и преведени у нас произведения на Ришард Капушчински „Автопортрет на репортера. Стремителният ход на историята. Записки за XX и XXI век. Другият“.

Разговаряйки, Бодаков не е пропуснал да потърси и българо-полски паралели. Очаквано най-благожелателен, дори лично пристрастен е Войчех Галонзка – славист, дългогодишен дипломат в България, автор на изследването „Опитомяването на скорпионите. Поглед на един чужденец към българската литература“. Обаче в интервюто с проф. Анджей Хвалба, историк от Ягелонския университет в Краков, за историята на съвременността излизат неочаквани подобия. Ето какво констатира той: „Интелигенцията спря да говори с единен глас. Появи се въпросът има ли я въобще. В Полша и в цяла Европа интелектуалците изчезват. На преден план са политическите дейци и знаменитостите. Ако интелектуалецът си отвори устата (а това е възможно само след 12 вечерта по телевизията), веднага хващаш дистанционното и сменяш програмата. Хората вярват само на знаменитости, които твърдят, че са знаменитости“.

Оказва се, че в наши дни, както у нас, така и в Полша, никому не хрумва да разглежда поетите като знаменитости. Нещо повече, опростената парадигма на комуникация, съпътстваща нашенската чалгизация, се оказва и полско явление. Според литератора Марек Биенчик „там, където има редукция в езика, има и редукция в мисленето. Когато следим политическите дебати, виждаме как процесите се отразяват – и на очи се набива редукцията на понятия, на цели концепции“.

Нека тези прилики не ни утешават с идеята, че дефектите на българската съвременност се вписват в световни тенденции, защото и най-предубеденият читател, разлистил този сборник с интервюта, ще признае, че сравненията са възможни, но става дума за съвсем различни мащаби, а и за предупреждения, които все още не са станали свършен факт.

Полският мащаб на културата се проявява и в интервюто с Данута Валенса по повод автобиографичната ѝ книга. Вместо да се опитва да яхне световната слава на съпруга си, впрочем пореден полски нобелов лауреат (за мир през 1983 г.), госпожа Валенса демонстрира скромност и нежелание да се изказва по световни, естетически и т.н. проблеми. Съвсем естественото ѝ признание, че когато намирала време след многобройните си задължения, просто е четяла Библията и е размишлявала върху нея, съвсем не звучи ретроградно, а демонстрира високо ниво на обществено поведение, чуждо на показната претенциозност на „знаменитостите“ от телевизионните екрани.

Задавам си накрая въпрос: какво може да научи българският интелигент от тази колекция интервюта. Онова, което ми се струва най-важно, е: смирение. Защото е изправен пред славянска, но и глобална култура, в която поетите са високо образовани интелектуалци, а интелектуалците продължават да са будители на своя народ.