0
1810

Как създаваме миналото

Чрез нашата нагласа в сегашното „създаваме“ едно или друго минало. Разговор с Невена Митрополитска по повод на новия ѝ, трети роман „По релсите“, издаден от „Жанет 45“

Преди появата на една книга авторът винаги извървява някакъв път към нея. Какъв беше вашият към „По релсите“?

Както съм написала и в предговора, пътят ми към тази книга започна много отдавна, още в далечната 1985 г., когато посетих Аушвиц, тогава известен ни като Освиенцим, в рамките на училищна екскурзия. В моята група тогава беше и едно момиче от по-горния випуск – Матилда Мешуламова. Няколко години по-късно с нея се оказахме колежки в университета, станахме приятелки и се запознах с родителите ѝ. Баща ѝ, Маир Мешулам, беше кюстендилски евреин, един от онези, за които влаковете, които е трябвало да ги откарат в Полша, са били готови на гарата. После аз последвах Матилда в Монреал, родителите ѝ също се преселиха при нея. Вече живеехме в един град с тях, което впоследствие много ми помогна за проучванията ми, но аз трябваше да извървя и един друг път: първо към перото, което ми отне години, и после към тази тема, която зрееше в мен още от посещението ми в Аушвиц. Не смеех да посегна към нея. „По релсите“ е третият ми роман. Мислех това да бъде темата на втория, но тогава просто не посмях. Много е отговорно, трябваше да интервюирам и да пиша за силно травмирани хора по болезнен за тях въпрос. Освен това аз не съм от еврейски произход, трябваше да пиша за свят, който не познавах, и имаше голяма вероятност да не го разбера и да звуча фалшиво. Както и да е, заех се първо с това, което стана тема на втория ми роман, загубих няколко ценни години, през които хората, които можеха да ми разкажат за онези събития, си отиваха, но пък може би съм придобила повече писателска опитност. Накрая стигнах и до тази тема. Доколко съм се справила, читателите ще кажат.

До каква степен тези лични спомени, а и преживявания повлияха върху сюжета на романа?

Аз съм от авторите, които, като пишат, се опитват да се отстранят от собствената си личност, за да заживеят по-пълноценно в кожата на героите си. Но разбира се, не е възможно да се изтриеш напълно – винаги нещо от моите спомени и преживявания се просмуква в текста. До каква степен съм постигнала това отстраняване, ми е трудно да преценя.

Движите се през времето. От една страна, в годините преди, по време и след Втората световна война, а от друга – в днешното, 2014–2015 г. Как миналото влияе на сегашното и би ли могло сегашното да повлияе на представата ни за миналото?

Миналото при всички случаи влияе на сегашното, но и ние винаги стоим пред избор: как да се отнасяме към него, доколко да му позволим да определя живота ни. Някои се опитват да спрат да мислят за него, за да не ги притеснява, но това е най-сигурният начин то винаги да ги преследва. Възможно е и друго: да го погледнем, колкото и да е мъчително това за нас, да го приемем и да се опитаме да извлечем от него някакви поуки. Това е по-трудната, но по-здрава реакция. И това важи както за хората, така и за народите. А колкото до това дали може сегашното да повлияе на представата ни за миналото, аз непрекъснато се убеждавам, че хората и обществата са способни да моделират миналото, както си искат. Все едно миналото е пластилин, от който изработват световете, които искат да са съществували. Факти могат да се намерят за всяка теза и историците, пък и всеки човек подбират тези, които са им удобни, и така се аргументират. Ето например не толкова далечния социализъм – едни го помнят като рай, в който всички са били сити и задоволени, а други – като концентрационен  лагер. И всеки е убеден в правотата си и може да дава до припадък примери в подкрепа на твърдението си. Ето така чрез нашата нагласа в сегашното ние „създаваме“ едно или друго минало.

Освен разказ за историите на две жени – баба и внучка, романът ви някак се „спира“ на отношенията им. До каква степен беше важно за вас да разкриете тези отношения между поколенията?

За мен винаги отношенията между героите, както и техните мисли и чувства, стоят в центъра – без значение колко съдбовна е историческата епоха и колко значими са социалните проблеми, за които става дума. Така че отношенията между поколенията определено бяха важни за мен. При това става въпрос както за връзката на една старица и внучката ѝ, тийнейджърка, в съвремието, така и за разрива между поколенията в еврейските (а и не само) семейства в първата половина на миналия век: религиозните и привързани към семейните ценности бащи и дядовци и заразените от новите тогава идеи техни наследници. Би било чудесно, ако опитът на старите поколения послужи градивно в живота на наследниците. Но това го виждам повече като извличане на поука, на мъдрост, дори на увереност, че щом те са се справили, ще можеш и ти, отколкото като следване на готови модели на живот и мислене. За да го постигнем, трябва да не спираме да общуваме един с друг, колкото и понякога да ни идва инстинктивно да се затворим, за да не ни наранят.

Много съществени моменти от историята на евреите в България присъстват в „По релсите“, вплетени в личната история на вашата героиня Ребека. Доколко за вас беше важна историческата истина в този личен разказ?

Историческата истина беше важна за мен – много внимателно се отнасях към фактите. Има глави, най-вече в историческата част, когато съм следвала събитията по часове, с участието на реално съществували личности с истинските им имена. Включила съм колкото мога повече документирани факти. Както споменавам накрая, в романа няма измислени цитати от песни, вестникарски цитати, имена на филми и т.н. И все пак това в романа е само фон. Фон, който съм се опитала да направя максимално достоверен, но главното е вътрешният мир и отношенията между главните герои, които са изцяло фикционални. Това е произведение на художествената литература, а не документалистика. 

Има един много важен според мен план във вашия роман –  всекидневието, малките неща, ритуалите на деня, песните, обичаите, разбиранията за живота… Защо толкова детайлно ги представяте?

Исках този мой фикционален свят да бъде правдоподобен. Да поддържам по-дълго у читателя илюзията, че това, което чете, е истина. Да му помогна да потъне в моята приказка и да ѝ повярва.

Важна ли е според вас еврейската тема в литературата днес? И с какво?

Еврейската тема, Втората световна война и Холокоста направо бих ги определила като модна тема днес в западната литература. Моите причини да се заема с тази тема вече ги обясних, а и заради съвременната сюжетна нишка моят роман не може да се определи като исторически. Не мога да си обясня засиления интерес към тази тема точно сега. Дали авторите намират някакви прилики между онези времена и съвременната епоха, по-скоро епохата преди КОВИД, тъй като тези процеси започнаха по-рано? Дали не са могли да намерят достатъчно драматизъм в съвремието? Нямам отговор.

Живеете в Канада. Познава ли канадската публика българската литература, някои наши писатели, превеждани ли са там?

Все още не съм срещала канадец, който да е чел български автор. Но не отдавайте голямо значение на този факт: канадците, които познавам по-добре, са интелигентни хора, но не са от литературните среди. По повод на въпроса ви направих справка в каталога на най-голямата библиотека в Квебек – Grande bibliothèque, и видях, че разполага с романа „Доклад на зелената амеба на химическия молив“ на Велина Минкова, „Усмивката на кучето“ от Димана Трънкова, „Вундеркинд“ на Николай Грозни, „Под игото“ и някои други, но те са издадени от френски издателства.

А какво бихте ни казали за съвременната канадска литература? Дали и нея, както и нашата, можем да причислим към т.нар. малки литератури?

Доста отдавна реших да чета художествена литература само на български, за да го поддържам на добро ниво. Така че смело мога да кажа, че не познавам добре канадската литература. С малки изключения, канадските автори, които познавам, съм ги чела в превод на български. Но това не е достатъчно, за да обобщавам за канадската литература.

Работите ли над нова книга?

Все още съм в началото на проучванията и сега тревогите ми са за това дали ще успея да събера достатъчно информация, как хем да се срещна с повече хора и да им задам въпроси, хем да не им досаждам, как да установя първия контакт с тях и т.н. Опитвам се да се успокоявам с това, че в началото на работата по всеки мой роман е било така, че накрая съм научавала каквото ми е било нужно и нещата са се намествали. Но напрежението остава. Творческите ми намерения са съвсем общи, да продължавам да разказвам историите, които искам да разкажа. Не си задавам срокове, нито желан брой написани романи. Просто искам да продължавам да правя това, което обичам.

Какво бихте казали на читателите, на които им предстои среща с „По релсите“. Защо да прочетат книгата?

Не тръгвайте с високи очаквания. Отпуснете се и ми позволете да ви поведа из криволиченията на моята приказка. В нея може би ще намерите нещо, което да почувствате лично ваше. Може би ще си отговорите на въпрос или ще си зададете много нови.

И накрая – какво в днешния свят най-много ви радва и какво най-много ви тревожи?

Най-много ме радва, че отново се раждат деца и те ентусиазирано тръгват да откриват света, също както сме го правили ние и нашите родители, и деди. А ме тревожи това, че и те, моите деца включително, ще падат, ще поемат по задънени улици и ще страдат, а аз няма да мога винаги да им помагам.

Невена Митрополитска е родена през 1969 г. в София. Завършила е руска и английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, библиотекознание и информационни науки в Université de Montréal. Авторка е и на романите „Анна и планината“ (2015 г.) и „Дарът“ (2019 г.), издадени също от Жанет 45. От 2002 г. живее със семейството си в Монреал, Канада.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияТехники на парламентарния саботаж
Следваща статияЗа бъдещето на академичната традиция