0
778

За младите писатели (II)

georgi-markov

„Много пъти съм казвал, повтарям и сега, през всичките 40 години, които прекарах в България, никога не съм срещал такива бедни и осакатени човекоподобия, които сега населяват страниците на нашата най-млада литература.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикува се за първи път.

За малко неща у нас се е говорило и писало повече, отколкото за свързването на писателите, и особено на младите писатели, с живота. От позициите на класическата литература и от биографиите на големите писатели такова „свързване с живота“ изглежда най-малко абсурдно. Никой, никога до ден-днешен не се е питал как Шекспир или Достоевски са се свързвали с живота. Когато четем „Война и мир“, едва ли ни идва наум да поставяме въпрос за връзката на автора с живота. Такъв въпрос дори не съществува при най-затворени и изолирани писатели като Пруст. И все пак такава връзка съществува, но тя не е никаква професионална квалификация, а неразделна част от самия талант. Отсъства ли тя, отсъства и талантът. Така че настояването младите писатели да се свързват с живота, може да се разбира само като настояване да придобият или развият талант. След това изясняване на термините трябва да кажа, че в контекста на социалистическия реализъм „свързването с живота“ има малко по-различни и съвсем определени функции. Нека да вземем за пример един млад писател, който е направил сполучлив дебют с няколко хубави разказа и който проявява авторска чувствителност и интерес към трагичното в човешката любов. Тъй като неговият интерес отговаря на характера му и на таланта му, младият писател се старае да вложи въображение и опит в разказването на една съвременна история за Ромео и Жулиета. Поводи за такава история у нас сигурно има, тъй като страната ни изобилства със съвременни Монтеки и Капулети. Нещо повече, сигурен съм, че истинските български истории обогатяват класическия сюжет със съвсем нови елементи. Младият писател е свързан със своя сюжет, житейската му основа го вдъхновява и той се втурва да разкрие мрачната красота на тази любов. За него това е животът, това е литературата. Но за отдел „Изкуство“ при ЦК на партията, за академик Пантелей Зарев или за главния редактор Минчо Пипонкин – това не е животът. Чисто човешката и взета от живота трагедия на българския Ромео и българската Жулиета, колкото и високохудожествено да бъде написана, няма стойност за партията. Точно обратното, талантливото задълбочаване в човешката душевност и изобразяването й представляват откъсване и бягство от партийния площад, представляват затваряне в интимния кръг на човешката индивидуалност и затова по същество са противопоставени на партията и нейната идеология. Пък и съгласете се – какво общо имат Ромео и Жулиета с верността и предаността към Съветския съюз или увеличаването на производителността, или борбата с идеологическата диверсия. И затова идващите от живота, житейски достоверните образи се отричат и им се слагат етикети от рода на „дребнотемие“ или пък просто „бягство от живота“. На младия писател тактично се казва, че той трябва да се „свърже с живота“ и му се предлага творческа командировка от литературния фонд или договор с някое ведомство. Но какво разбират под „живота“ партийните идеолози? Грубо и точно казано, те разбират себе си и своето отношение към нещата. Те искат да им бъде изобразен някакъв вид живот (колкото се може по-убедително), който съответства на техните тесни политически нужди, на рекламни цели, на пропагандни задачи и който разбира се представлява фалшификация на истинския живот, на истинските проблеми.

И ето сега потокът от пари под разни форми влачи младите писатели от завод в завод, от строеж на строеж, от язовир на язовир – за да се свържели с живота. И ето го първото разминаване с живота, което е така характерно за огромната част от публикуваните творби. Силната и богата трагедия на Ромео и Жулиета се подменя с производствени проблеми, любовните страсти се подменят с високи пещи, ревността става фабричен комин, а отношенията с родителите се заменят с производствено събрание. Младият писател няма абсолютно никакъв интерес към този чужд и непознат нему вид живот, но той трябва да го изобразява, защото това е пътят за приемането му в Съюза на писателите, за утвърждаването му. Няма значение, че производственият декор го отделя от преките му интереси, че технологическите подробности го отдалечават от изследване на човешките отношения – той трябва да пише. И когато пише произведението си, ще му признаят, че се е свързал с живота. Вие разбирате каква непоносима гавра е това с истински талантливия млад писател. Защото нещата не свършват тук. Екскурзиантското посещение на производствени или строителни обекти се превръща в екскурзиантска литература. И тъкмо това е точното име на голяма част от нещата, които прочетох. Тук искам да изясня съществен момент: съвсем далече съм от мисълта, че не може да се пише на производствени теми и за герои от производството. Производствените теми и хората от производството са част от живота и те имат своето задължително място в литературата. Но те принадлежат на перото на онзи автор, чийто талант естествено и индивидуално го е свързал с тях и ги разбира. За всички други автори описването на производствени и технологически истории е наистина бягство от живота и опит за изнасилване на собствените интереси, на собствения талант.

Така може да си обясните това невероятно наводнение по страниците на списания и вестници с инженерно-технически декори и технологически речници. Никога преди не съм срещал повече описания на комини, кранове, влекачи, газопроводи, стени, канали, всевъзможни апарати и инструменти, компютри и производствени процеси. Никак не се шегувам като в качеството си на инженер ви казвам, че по страниците на списание „Пламък“ можете да изучите някои и друг технологически процес, който ми се струва взет направо от политехнически учебник. В тези съчинения има много за производството и почти нищо за човека. Дори понякога технологическите процеси са описани далеч по-богато и по-художествено, отколкото хората, които боравят с тях. Тъкмо на фона на богатата технологична схема силно изпъква бедността на човешката схема. Какво означава всичко това? Свързване с живота? А може би е някакво алегорично търсене на истини?

Хората тук като че се различават само по титлите си. Иначе не мога да си обясня нестихващата употреба на титли. Ако от някои произведения коректорът реши да изхвърли думата „инженер“, май авторските знаци ще се намалят наполовина. А ако се изхвърлят техническите имена и термини, май нищо няма да остане.

По-съвестните от младите автори се опитват да направят нещо, което народът нарича „да присадиш грозде на върба“. Все пак разбрали, че са написали полутехнологически справочник, озаглавен като повест или новела, те се опитват да населят този справочник с хора. И така стигаме до втората фалшификация на живота. Появяват се схематични герои, които се опитват да живеят по повелята на автора, да страдат от научно-технически провали, да бъдат ревниви спрямо стругове, да бъдат влюбени във високи пещи, да се борят с бетонно желязо, да интригуват с компютри и единственото, което още не съм прочел – да се любят с кранове. Разговорите, които тези герои водят, са странно съчетание между интелигентността на робот, който може да произнася до 33 къси изречения, и жаргонната вулгарност на кафеджийски кибик. Много пъти съм го казвал, повтарям и сега, през всичките 40 години, които прекарах в България, никога не съм срещал такива бедни и осакатени човекоподобия, които сега населяват страниците на нашата най-млада литература. Всичко дотук показва дълбоко и категорично непознаването на живота и хората у нас. Така че „свързването с живота“, за което се харчат толкова пари по партийно поръчение, по същество е бягство от живота. В случая литературните пропагандни институции поощряват младите писатели да бягат от живота, да не го виждат, да не го дори забелязват, а да приемат захаросаните схеми, които им се „свалят“ отгоре. Тук не става дума за едно или две изолирани явления, а за масова продукция, за нещо което може да се нарече производствено-технологично-литературна мода. И пак подчертавам, бягството от живота тук е двойно. Отначало се бяга при производствената тема (за сметка на личната тема), а след това от производствената тема се бяга в схематичен производствен декор, което пък следва логично от непознаването на живота на производствениците. Следователно и загубата е двойна. Първо, губи се връзката с истинския, собствения интерес. И второ, губи се или се компрометира връзката с производството. Но в края на краищата от всички тия загуби печели само партията с нейното отричане на човешкото многообразие, с нейното отношение към човека като към робот.

Както вече казах, връзката с живота е нещо органично сплавено със самия талант. И доказателство за това са няколкото наистина сполучливи творби на производствена тематика, където присъства истинска връзка между автор и сюжет. На мен много ми харесаха някои страници от „Загубата“ на Банко Банков. Силно впечатление ми направи разказът „Песен отпреди“ на Васил Кинов. Има силни страници в „За водата, както и за любовта“ на Никола Джоков и други. В тези примери ние имаме талантливо търсене на човека, познаване в задоволителна степен на хората и затова технологичните подробности и декори не стоят самоцелно. Те са част от живота, защото са част от човешките делници. Затова в литературата те могат да бъдат оправдани само като част от делниците на героите.

Друга линия на бягство от живота, която младите писатели, слава Богу, не следват, както правеха техните батковци от моето поколение – е антифашистката борба. Създадената досега литература за този период би накарала всеки незапознат с историята да мисли, че по онова време от 7 милиона българи са излезли 7 милиарда комунистически герои, един от друг по-храбри. А същевременно хора, свързани с живота на онова поколение и знаейки нещата такива, каквито са били, се усмихват с горчива ирония. Най-добрият пример за „връзка с живота“ и „непознаване на живота“ според мен е романът „Тютюн“ на Димитър Димов. Най-силните глави на този роман (първото издание е истинското) са тези, в които се разказва за живота на онази част от обществото, която Димов добре е познавал и добре е уловил. Партизанската и нелегална борба, която от него винаги е била далече, е описана в най-неубедителните и слаби глави. Но пък тъкмо тези глави бяха нужни, за да може партията да приеме романа. Мога да изброя стотици примери на повърхностно, екскурзионно свързване на писатели с техни сюжети, които винаги са им били чужди и са си останали чужди и в произведенията им. Дори добри писатели са се проваляли от такова изкуствено осеменяване на талант с партийна задача.

Четейки внимателно между редовете на по-талантливите млади писатели, мога донякъде да отгатна в каква посока са техните действителни интереси. Слава Богу, у мнозина от тях върви като червена нишка здрав реалистичен интерес към истината на живота, който ги заобикаля. Почти съм сигурен, че някои от тях вече са написали произведения, които изразяват действителните им интереси и действителната им връзка с живота. Нека им кажа, че те не бива да позволяват никой друг да избира сюжетите и идеите им. Ако те се чувстват истински и убедени комунисти, нека пишат като истински и убедени комунисти. Ако те не хранят никакъв интерес към партийните проблеми, най-добре е да ги избягват, ако пък са бунтовници и непокорници, нека в произведенията им да има бунт и непокорство. Партията преследва своите тесни идеологически задачи и тя е последният институт на света, който може да дава пари за истинска връзка с живота. Нека само спомена груби и ярки страни от нашия живот, които едва ли някога биха били допуснати да влязат в отпечатани произведения. Колко разкази или новели сте прочели за проституцията у нас? А тя съществува, картотекирана е и нейният живот, уверявам ви, е далеч по-интересен, показателен и характерен за времето. Или колко произведения сте прочели, в които остро и безкомпромисно са разкрити вътрешнопартийните отношения? Борбите в партията? А те са действителност. Колко произведения сте прочели, в които задълбочено е изобразен партиен ръководител? А той е ярка част от нашата действителност. Дори днешното българско кафене, което изглежда взима все по-голямо участие в живота на младите писатели, не е получило място в съвременната литература. Или пък вземете обикновения, непретенциозен, незабележим с нищо, много чеховски живот на един среден български чиновник или работник? Няма. Тежкó и горкó на онзи бъдещ историк, който би се опитал да си представи днешна България по страниците на съвременната българска литература.

Но връзката с живота не е никак в познаването на фактите, а в тяхното разбиране, както не е в познаването на хората, а в разбирането им.

Младите писатели винаги са били дръзки. И дано тяхната дързост ги свърже по-силно, по-болезнено и по-вдъхновяващо с истината на живота, който живеят.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияМястото на книгата в НДК
Следваща статияУбит е човек