0
1055

За младите писатели (1)

georgi-markov

„На огромната част от литературната продукция у нас трябва да се гледа като на съзнателно поощрявано от партията производство на антилитература, на богато наторявани бурени, предназначени да задушат редките и крехки стръкчета цветя.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикува се за първи път.

Българските литературни списания и вестници, които получавам, са пълни с имена на млади автори, мнозинството от които печатат за първи път. Винаги ми се е струвало, че талантливите млади писатели отразяват живота по-непосредствено, макар и по-несръчно. Но тъкмо тази непосредственост, която често пъти е израз на литературна девственост, е качество, което високо ценя. Освен това самото появяване на младите автори и техните интереси дава добра косвена представа за времето и действителността в една страна. Разбира се, в случая с младите български автори човек трябва да знае, че до най-голяма степен те са избирани и подстригвани съобразно чувството за страх и отговорност на съответния редактор. Често пъти отпечатаните творби не отразяват истинската насока на младия писател, нито истинските му възможности. И въпреки тази уговорка, като познавам добре границите на разрешеното, смятам, че младият автор може да издебне момент и страници, върху които да покаже себе си.

Затова нека още сега кажа, че грамадната част от тази млада литературна продукция трудно би могла да намери художествено извинение за своето съществуване. Прието е да се казва, че всяко ново поколение греши като себе си. А аз бих добавил, че същевременно носи грешките и на всички предишни. В произведенията на младите днешни български поети и белетристи аз виждам запазени и задълбочени грешките на младите писатели от моето поколение. Така че критиката, която правя, в известно отношение е самокритика с двадесет и пет годишна давност. При това не ще изброявам имена, защото впечатленията ми се отнасят за почти всички, за целия млад облик на съвременната наша литература.

Първото и основно нещо, което изглежда мнозина са забравили, са двата най-прости закона за съдържанието и формата, които обуславят всяко произведение на изкуството. Вие сте творец, ако имате да кажете нещо ново на този свят, и ако го кажете със свой собствен глас. Ако един от тези два закона не е спазен, вие сте всичко друго, но не и творец.

Връщайки се назад към времето на моето поколение, от разстоянието на което се намирам, си задавам въпроса: „Поради какви причини тогавашните млади автори пишеха? Какво ги караше да настояват да бъдат писатели? Трябва да кажа, че за над 90 на сто от тях преобладаващият импулс беше суетата плюс материалните придобивки. Хора, които никога при нормални обстоятелства не биха се заели с литература, съзряха възможности за най-удобен и приятен живот и се втурнаха с всички сили в тази насока. Да вземем най-яркия пример на един Стефан Дичев, който скалъпи томове от псевдоисторически писания и който никога не е притежавал дори два грама литературен талант. Ако литературата у нас не носеше пари или привилегии, Стефан щеше да си бъде един прилежен адвокат. А такива като него са главното ядро на Съюза на писателите. Суетата, или казано на по-вулгарен език самообезсмъртяването, също застави немалко хора да седнат зад пишещите машини. На пръсти се броят онези, които бяха обзети от тази странна лудост – необходимостта да кажат нещо и да го кажат като себе си. Ако режимът преследваше открито литературното творчество, малцина биха дръзнали да пишат, макар че и тогава ще имаме нетворци, прописали само поради желание да се противопоставят на режима. Но преследването на литературата у нас се извършва по един много модерен, взискателен и силен начин. С една дума, поощрява се публикуването и отпечатването на всичко, което не е литературно творчество, което просто е ехо на нещо казано милиони пъти и което няма никаква стойност на творба. Така че на огромната част от литературната продукция у нас трябва да се гледа като на съзнателно поощрявано от партията производство на антилитература, на богато наторявани бурени, които са предназначени да задушат редките и крехки стръкчета цветя. От друга страна, взаимоотношенията бурени-цветя у нас са много сложни. В републиката на бурените, както би трябвало да наречем социалистическия реализъм, семената на цветята са прочистени така внимателно, за да не стигнат до почвата (тоест печатане), че някои по-съобразителни цветя могат да се промъкнат само като обявят себе си за бурени. И когато им позволят да пуснат корени и разцъфтят, човек вижда истината.

С този малко китайски пример искам да кажа, че съм сигурен, че зад някои отчайващо посредствени днешни разкази или стихове може би стои бъдещ силен и значителен автор. И същевременно нека отбележа, че буренакът е толкова гъст, колкото винаги е бил.

Най-голямата беда според мен за моето поколение млади писатели и за днешното поколение е една и съща – преждевременното печатане. То следва от политиката на бурените, но има вреден ефект върху истинското творчество. Как бих желал сега да мога да се откажа от няколко книги! Сигурен съм, че и мнозина други от моето поколение биха изразили същото желание! Защото навремето редакциите, ръководени както винаги от посредственици, насърчаваха нашата посредственост. Нивото на отпечатваните работи беше толкова ниско (колкото е и сега), че всеки от нас се смяташе за майстор. А онези, чието самокритично чувство беше по-взискателно, се оправдаваха с баналната фраза, че всички правят така. Пък и във време на материални неудобства ние лесно бяхме купувани от съблазнителни хонорари. Младите винаги имат нужда от пари и хвала на този, който има силата да ги пренебрегне. Прочитайки сега купища съвременни новели и повести, аз виждам със съжаление колко са бързали авторите за срещите си с касиера.

Никак не отричам и не пренебрегвам голямото стимулиращо значение на отпечатана или представена на сцената творба. Връзката писател-публика има най-съществено значение. Аз поне не мога да си представя нещо писано изключително за себе си, без дори далечната илюзия, че един ден ще бъде четено от други. Така че младите писатели имат нуждата да бъдат печатани. И като към това се прибави и нетърпението на младостта, човек може да разбере всички опасности, на които те се излагат. Безспорно някои от младите автори, които печатат напоследък, имат известен талант, но откровено казано на мен ми беше трудно да ги разгранича един от друг като очертаващи се творчески личности. Не става дума за т. нар. художествен почерк. Напротив, може да се говори за голямо разнообразие на технически и стилови похвати, за добре заучени и прилагани схеми, но липсва другото, основното, онова, което е и оправдание, и присъда – смисълът на творбата. Без да обиждам мнозинството от младите колеги, аз не можах да си отговоря на въпроса – защо те въобще пишат? Почти пълно отсъствие на свежи, оригинални погледи върху действителността или каквито и да е открития на образи или идеи. Всичко сякаш безпощадно следва рутинната рецепта на социалистическия реализъм и обогатява буренака с нови буренчета. Млада авторка ми разказва за живота на жена, специалист по компютри. Целият разказ представлява долнопробно клише на лош репортаж за „Жената днес“. Ако мога да извиня политическото маскиране на сюжета, не мога да извиня това, че е останала само маскировката. Това ми напомня епиграмата за оня актьор, който така дълго се гримирал, че целият му талант се свършил с гримирането. Във въпросната новела липсват дори ония проблясъци на поривиста младежка честност да се каже повече, отколкото е позволено. Човек се чуди как една млада авторка не е успяла дори да улови своите собствени реакции, а е следвала като послушна ученичка рецептата, измисляйки една история за зле измислен свят. Или да вземем серията новели и повести, в които неизбежно има някакъв подвиг – физически или нравствен. Не е ли това просто търговски отговор на изискването на социологическия реализъм за героическо начало? Трябва да кажа на младите писатели, че ако ценя нещо в подвига, това е само неговата трагична основа. Сам за себе си подвигът е деформация, което означава, че проследено човешко поведение през призмата на подвига се оказва най-заблуждаващо. Една от големите трагедии на нашата действителност е, че хора, отчели някакъв подвиг, се смятат за нещо повече от другите. Ние имаме толкова примери как някакъв храбър глупак, който имал дързостта да изстреля два куршума срещу полицията, скрива зад героическия медал за цял живот една ужасно посредствена и мизерна личност. В цялата световна литература няма нито едно произведение със сериозни качества, което да е изградено върху някакво подобно героично начало. Но не само в литературата. Убеден съм, че и в действителността, в своя собствен живот, въпросните млади автори биха се изсмели, ако техните прототипове декларираха подобни подвизи. И тогава не ми остава нищо друго освен да отрека дебютирането с героична тематика като дребна литературна търговия. Или да вземем трети пример. Млад специалист е толкова всеотдаен в своята работа, че зарязва жена, приятен дом, приятна кариера и героически се отдава на изследването си. Чудесна, макар и позната тема. Произведението би имало стойност дотолкова, доколкото разкрива съвременните и български аспекти на такава борба. Но къде нещата са провалени без остатък? В самия образ. Следвайки клишето, младият автор само ДЕКЛАРИРА своя образ, без въобще да ни го разкрива. И онова, което той декларира, е твърде далече от драматичната дълбочина на човек, дръзнал да се противопостави на удобния живот. С други думи, имаме елементарна схема за хора, които нямат нито плът, нито кръв.

И така стигаме до второто ми печално заключение от младата българска литературна продукция – непознаването на живота. Тук младите автори така усърдно копират своите батковци от „Ангел Кънчев“ 5, че аз се питам какъв смисъл има да пишеш като Андрей Гуляшки, когато той сам продължава да пише. Или какъв е смисълът да пишеш като Младен Исаев, когато можеш да си прочетеш Младен Исаев в оригинал? Но младите автори не само не познават живота в страната, работниците, селяните или интелигенцията. Не само не познават кръговете, в които самите те се движат. Но ми се струва, че те НЕ ПОЗНАВАТ СЕБЕ СИ. И отгоре на това не е трудно да се долови и липса на интерес за такова опознаване. Просто на всеки втори ред от хиляди прочетени страници срещнах невярно доловени и невярно описани психологически състояния, ужасни диалози на някакви полуинтелигентни тиквеници, съшити с бели конци отношения и непроходима многословност. Чисто езиково погледнато, нещата са още по-зле. Бих искал да приведа примери, но те са толкова много, че почти всяка една творба, публикувана в „Пламък“ или „Септември“ през последната година, обилно ги съдържа. Когато говоря за познаване на себе си, за смелостта да срещнем и видим себе си, бих привел само два примера. Единият е „Преди да се родя“ на Ивайло Петров, без съмнение най-хубавата проза, която той е написал, и другият е целият Радичков, без значение дали се повтаря или не. Погледнете колко чисто и точно Ивайло Петров рисува своя свят. Вие вярвате на всяка дума, вие приемате всеки образ, защото е невероятно истинско. Ивайло Петров е един от малцината наши писатели, който години упорито и болезнено се опитва да проумее себе си. Почтеното отношение към литературата не изключва компромиса. Бедата е, когато пожертвате нещо заради нищо. Аз познавам много добре принципа: едно за тях, едно за мен, което означава, че с една творба се отчитате пред бурените като бурен, а с друга защитавате правото си да бъдете между цветята, но твърде често този вид компромис стига до най-ужасния си вид – и вълкът сит, и агнето цяло. Много пъти съм подчертавал, че няма художествено творчество, създадено върху този принцип. В изкуството нещата са били винаги или вълкът, или агнето. Така че компромисът е компромис дотолкова, доколкото не забравяте в името на какво сте го направили. А целта трябва да е наистина висока и скъпа, за да може постигането й да ви компенсира за униженията.

Бих казал, че в над 90 на сто от прочетените творби срещнах ужасни, пошли, сантиментални, инфантилни описания на природа. Господи, едва ли в друга литература природата е описвана повече, отколкото в младата българска литература. Какви ли не щете облаци, небеса, слънца, ветрове, вълни, планински гребени, извити пътища, ракитници, гори от фабрични комини и т.н. И всичко това изразено по най-претенциозен ученически начин. „Като черни биволи облаците тежко се въргаляха надолу“ или „Ветрецът се топеше в небесната синева“, или още куп глупости. Обещавам, че в цяло едно бъдещо предаване ще извадя купчина от най-нескопосаните природо-описателства от нашите млади автори. Но не само природата. Общо взето езикът на разказа е от най-съмнително качество, което се обяснява било с ниска езикова култура, било с бързане да се печати на всяка цена.

Приемам и разбирам всички обяснения и оправдания на младите автори, че е трудно да бъдеш оригинален и силен в една посредствена и слаба атмосфера, но компромисът не е извинение за лошо писане. Между по-старите писатели има големи майстори на компромиса, но добрите от тях, загубили битката за съдържанието, продължават да бъдат взискателни към формата.

На голямата тема за връзката между младите писатели и живота ще се спра идния път.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

На главната страница: Пантелей Зарев говори на писателска конференция, 1972 г. На плаката отзад е цитиран Георги Димитров: „Нашият народ се нуждае от истинска художествена литература като от хляб и въздух“. Снимка: Тодор Славчев.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияИнвестицията в културата е адресирана към цялото общество
Следваща статияКаква нам награда?